Хм, това изглеждаше като шкаф с оръжия. От масивна стомана. Заключен с нещо, което приличаше на изключително сложна ключалка с код. Самата Амбра нямаше никакъв интерес към оръжията, но май всички тук на север бяха въоръжени. А може би това беше предразсъдък? Тя се надяваше, че вътре има само ловни пушки и нищо друго. Понеже другото беше незаконно, нали? Дори да си бивш военен? Това, което знаеше за шведските оръжейни закони, беше, че почти всичко е забранено, с изключение на пушки за лов, при условие че си посещавал курсове и имаш разрешително.

Вгледа се в една затворена врата. По дяволите, ама че е любопитна! Дали Том криеше нещо, или просто не обичаше отворени врати?

— Ехо, прибрахме се! — чу се откъм антрето.

Амбра забърза обратно към дневната. Фрея дотича при нея, отърси се и из стаята се разлетя сняг, подуши краката й. Тя почеса кучето зад ухото, докато слушаше как Том шумоли в кухнята. После влезе и й подаде бутилка бира.

— Не свършихме каквото трябваше, така че сигурно след малко пак ще трябва да я изведа. Кажи, ако те притеснява — кимна той към кучето.

— Няма нищо, май ме харесва.

Забеляза, че той още пие нискоалкохолна бира, значи наистина възнамеряваше след малко да я откара с колата. Том се усмихна, очите му грееха топло.

Амбра отпи от бирата си и го погледа тайничко. Никога не беше вярвала в ония приказки, че можеш да чувстваш физическо привличане към някого съвсем отделно от интелектуалното. Но тя още не беше сигурна за Том и кой е той. И въпреки това страшно й се искаше да прави секс с него. Виж ти…

Том беше клекнал пред камината. Методично почисти пепелта, сложи дърва като малка пирамида. Не след дълго прозвуча пращене. Огънят пламна. Амбра седна на дивана, остави бирата, не й се пиеше повече алкохол.

— Това трябва да е най-приятният звук на света — отбеляза.

Той се съгласи. Мирисът също беше хубав. И сгряваше чудесно. Тя лекичко въздъхна от удоволствие.

Том се върна и седна в другия ъгъл на дългото канапе. Амбра извади телефона си от чантата. Батерията почти беше паднала.

— Не си нося зарядното.

Индикаторът за батерията светеше в червено, всеки момент щеше да се изключи.

— Заради студа.

— Да. Дали имаш такова зарядно? — Тя размаха телефона.

Той поклати глава.

— Не, моят е по-стар. Изобщо имаш ли покритие?

Амбра погледна дисплея:

— Едва-едва.

— В гората е трудно с интернет, толкова е усамотено. Моят доставчик е друг, но и той невинаги работи.

Тя остави телефона, не й хареса колко зависима се чувстваше от него. Вдигна крака и се сви на дивана.

— Студено ли ти е?

Той веднага стана и й донесе одеяло.

Покри краката си и умислено се загледа в него. Настроението се беше променило. Едно беше да седят в оживен ресторант, но тук беше сама, а те не се познаваха, не и истински. А може би просто се държеше параноично. Доверието не беше най-силната й страна.

— Родителите ти живи ли са? — попита тя.

Том беше като огромен камък, като онези скални блокове, които ледниците са докарали и после са изоставили насред нищото. Но все трябваше да идва отнякъде.

— Баща ми почина отдавна. Мама е жива. И имам три сестри, само че почти не поддържаме връзка.

Амбра си играеше с една ресна на одеялото и се питаше какво ли е чувството. Да имаш кръвна връзка с някого и после да решиш да не поддържаш връзка с него. Естествено, тя беше наясно, че се случва. Човек не си избира роднините. Но все пак. Да имаш жива майка, няколко сестри, близки, хора, на които приличаш, род.

— Защо не поддържате връзка?

— Аз съм виновен. Нямах сили, не и когато се чувствах зле.

— Не се ли тревожат?

— Всички се тревожат, това е проблемът.

— Как беше преди да заминеш? Бяхте ли близки?

— Сложно е — въздъхна той дълбоко и сбърчи чело.

Том и неговите сложни отношения.

— Мама плака, когато ме приеха в Специалните сили. Знаеше какво означава това. Сякаш водиш паралелен живот. Смяташе, че ме е изгубила.

— Харесваше ли ти там? — попита Амбра, но се досещаше за отговора.

Лицето му добиваше особен израз, когато говореше за това.

— Да.

Тя реши да не го разпитва повече. Нямаше по-големи мълчаливци от типовете от Специалните сили. Дори пресаташето им не говореше с пресата. Част от нея подозираше, че просто обичат да са тайнствени.

Том се надигна от дивана, разръчка огъня, сложи още една цепеница.

— Предпочиташ ли кафе? — попита я през рамо.

Тя се усмихна на това как усеща желанията й.

— Малко чай може би?

Том отиде в кухнята и се върна с димяща чаша, която й подаде. За себе си носеше кафе. Миришеше силно и приятно. Амбра стана и пак се приближи до библиотеката, отпи от чая и плъзна поглед, обичаше да събира информация по този начин.

— Кога е правена? — попита за една стара снимка.

Том и трима други млади мъже в зелени военни дрехи. Лицата им бяха боядисани и като че ли се намираха в самолет.

— Стара е — отговори той. — Тъкмо щяхме да скачаме над езерото Ветерн. Обикновен ден, обикновена тренировка.

— Изглеждаш много щастлив — взря се тя в снимката.

Никога не го беше виждала такъв — усмихнат, весел. Не потиснат.

— Да.

— По време на обучението ли беше?

Видя, че той се колебае, но после кимна кратко.

— Там ли се запозна с Матиас?

— Да, в Карлсборг. Може би най-хубавият етап в живота

ми.

— Не ви ли тормозеха непрекъснато?

Том сви рамене и се позамисли.

— Не всички го приемат така. Трудно е за обяснение. Изпитват те в тежки ситуации, научаваш на какво си способен, знаеш как да действаш, когато се наложи. Всички се питат дали ще издържат. Ние, които завършихме обучението и работихме, знаем, че можем. Сигурно го намираш за глупава мъжкарска работа.

Амбра върна снимката на полицата.

— Знам, че няма нищо общо с обучението за Специалните сили, но съм ходила на няколко курса за безопасност. Постоянно ни пращат на такива.

— Хората се справят различно с подобно напрежение — каза Том.

— Да, знам. Виждала съм корави бизнесмени да се пречупват, смели военни кореспонденти да действат напълно нелогично под напрежение.

— А на теб как ти се стори? — погледна я той заинтригувано.

Тя му пусна искряща усмивка:

— Страшно ми хареса.

Том се усмихна.

— А прилагала ли си наученото?

— Само наум. Не съм попадала в наистина тежка ситуация.

— Тази част е най-важната. Да го правиш наум.

Амбра го изгледа скептично:

— Дали?

— О, да. За да оцелееш, трябва да знаеш какви рискове си струва да поемеш, а това умение се научава.

— Как?

— Всъщност с простички методи. Не се предавай. Приеми новите обстоятелства. Провери какви възможности имаш.

— А после? Пищи с цяло гърло? — Тя се усмихна, взря се в очите му, после се обърна и взе следващия предмет, който й попадна.

Трудно й беше да мисли разумно, когато той я зяпаше така жадно.

— А това какво е? — попита и усети, че звучи леко задъхано. Беше малка пластмасова играчка, изобщо не отиваше на мъжествената обстановка. — Мечка?

Том я взе от ръката й, пръстите им се докоснаха и през цялото й тяло премина ток.

— Колегите ми я подариха, когато напусках. Донесох я тук заедно с още много неща от офиса ми. Това е мечка гризли. — Той замълча, завъртя малката играчка в ръце, преди да продължи. — Това беше кодовото ми име в Специалните сили. Гризли. Никой извън Карлсборг не го знае.

— Никой? — попита тя, помисли си за Елинор.

Той обаче поклати глава:

— Никой, освен теб.

Тя го гледа дълго.

— Гризли ти отива — рече накрая.

Том върна фигурката на полицата.

— Може би трябва да тръгвам — промърмори Амбра неохотно.

Снегът се засилваше все повече, а и ставаше късно.

— Искаш ли? — попита той тихо.

Тя бавно поклати глава.

— Приятно ми е да си говоря с теб — каза Том и очите му се плъзнаха по лицето й, спряха се върху устата.

Ухаеше леко на кафе и мента и на нея й хареса, че очевидно си е направил труда да си измие зъбите преди разходката с Фрея. Единственото й желание беше да я целуне.

Цялата вечеря, целият ден беше водил към този момент. Той прокара показалец по слепоочието й, преди да спре и да я погледне в очите. После я целуна. Амбра затвори очи. Остави се на всички други сетива, чувстваше мириса му, вкуса му, грубостта му. Обичаше устата му, устните му. Езика му, о, да, езика му, определено. Том се целуваше страстно. Не мека и непохватна целувка, дума да не става — заповедна целувка. Обхвана с длан тила й и я притисна към себе си. Тя също плъзна ръка зад врата му, другата — на бицепса, потръпна от докосването на мускулестите ръце. Имаше нещо примитивно в тази целувка — и беше божествена. Том поклати глава:

— Дявол да го вземе, не знам какво да кажа…

Черните му очи бяха непроницаеми.

Нищо — това беше спонтанната й мисъл. Не казвай нищо, продължавай. Беше разтърсена от това привличане. Том също го усещаше, това поне беше ясно.

— Амбра — продума той само и името й в устата му беше толкова секси, макар че по-добре по-малко да говорят и повече да се целуват.

Тя го погледна, вложи всичките си емоции в този поглед. Целувай ме.

Гръдният му кош, който се надигаше под тясната фланелка, гръдните му мускули, мускулите на ръцете… всички тези огромни мускули. И тогава той я целуна отново, Амбра се прилепи към него и се остави да се понесе.

Спусна ръка по гърдите му и той изстена до устата й, тя се притисна към него, притисна се цялата към твърдата му ерекция, убеждаваше, окуражаваше и най-сетне голямата му длан се плъзна по гърдата й и ефектът беше наелектризиращ. Амбра усещаше ръката му през тънкия плат, чуваше дишането му в ухото си, вдишваше аромата му, мириса му на огън и борови иглички, кафе и зима, търкаше бузата си в топлата му кожа. Том дишаше все по-тежко, палецът му целенасочено галеше зърното й. Пъхна ръка под пуловера й, поглади кожата й над сутиена, а после и под него. Амбра не можа да се сдържи и изпъшка. Той стискаше гърдите й, леко я ухапа по ухото, промълви нещо, което тя не чу, долепи се до него, прокара нокти по гърдите му. Том я хвана през кръста и я придърпа още по-плътно към себе си. Тя отвърна на целувката, притискаше се, пъшкаше…