Дали са я били? Или други посегателства? Стисна чашата по-силно.

Тя беше оставила своята чаша и сега се държеше над лактите, сякаш трепереше от студ, въпреки че в ресторанта беше топло.

— Физическо насилие. Всичко възможно. Наказания. Плесници. Но и психически неща… Такива, за които едва като възрастта разбрах колко са гнусни. Нищо сексуално — добави.

Като че ли това смекчаваше останалото.

— Дявол да го вземе! — поклати глава той.

— Да. А сега разбрах, че с жена му са приели нови деца. — Гласът й леко потрепери. Тя се покашля, стисна челюст. — Както и да е, днес го видях в църквата. Беше тежко.

Вдигна чашата си и отпи няколко глътки. Ръката й трепереше и Том едва устоя на импулса да скочи на крака, да отиде при нея, да я стисне в обятията си и да я накара да обещае следващия път, когато някой иска да я нарани, да дойде при него. Следващия път трябваше първо да минат през него.

Амбра пак разклати чашата си.

— Като го видиш — мамка му, дори не мога да произнеса името му, — като го гледаш обективно, никога не би предположил нещо такова. Чувството е изключително странно. Че не си личи външно какви всъщност са хората. До ден-днешен това е сред нещата, с които ми е най-трудно. На вид е толкова благоприличен. Спокоен и учтив. Уважаван в обществото. Всички го слушат, когато проповядва. А вкъщи се преобразява. Беше плашещо. Чудовището, което се криеше вътре — добави тя и си пое дъх.

Том кимна, разбираше, беше срещал много чудовища, знаеше точно какво е. Злото не личи отвън.

— Накрая започваш да се съмняваш в собствените си представи — продължи Амбра умислено. — Мислиш си, че преиграваш, че всъщност заслужаваш боя. Че си разглезен. Неблагодарен. И сега ми е трудно да преценя правилно някои неща, които преживявам. Трудно е за обяснение. — Тя се усмихна криво. — Май малко развалих настроението.

Том искаше да хване ръката й, да каже, че харесва разговорите им, независимо дали са весели, или сериозни.

Амбра се различаваше от Елинор в толкова много отношения. Елинор не обичаше тежките въпроси и той автоматично я беше защитавал от всички негативни аспекти на работата си. Поначало беше весела и позитивна, беше от стабилно и задружно семейство. Винаги гледаше напред и имаше невероятна способност да се отърси от всичко тъжно и потискащо. Том винаги беше харесвал това — че не се рови надълбоко. Сега обаче се зачуди дали това не е допринесло за раздялата им — че никой от тях не искаше да говори за сериозните неща. Затова ли Амбра го привличаше? Защото беше съвсем друга, нова и пленителна?

Но това не беше цялата истина, той го знаеше. Харесваше Амбра такава, каквато е. Също и защото беше хубава, разбира се, нямаше смисъл да го отрича. Не очебийно красива като Елинор, а по-скоро като сложен и изкусно изработен механизъм, който трябва да изучиш старателно, за да го оцениш.

— Какво? — усмихна се тя над ръба на чашата.

Спаси го идването на храната. Тя беше поръчала месо от северен елен с хвойна и червени боровинки, той — филе от лос с рьощи и боровинково желе. Зарадва се, че за малко може да се съсредоточи върху друго, имаше нужда да си подреди мислите. Изпитваше страст към Амбра, нямаше смисъл да го отрича. От дълго време се чувстваше мъртъв, а сега започваше отново да живее и с това се пробуди и желанието. Нямаше нищо чудно. Той беше мъж. Тя беше жена.

— Боже, че е вкусно! — възкликна тя и той кимна.

Хранеха се в приятно мълчание. Амбра отпиваше от червеното вино и отново изглеждаше спокойна. Носеше тънка блуза в същия цвят като ледените блокове, които видяха, а на ушите й имаше малки проблясващи камъчета. През ума му пробяга споменът за дългите й крака между бедрата му. Как изглеждаше, когато затвори очи и изстена под устните му. Как щеше да изглежда, когато… Да. Страст.

— А ти как се чувстваш? — стресна го тя. — Какво става с атаките? Още ли са много тежки?

Беше хубаво, че попита направо. Отразяваше му се добре, вече не го намираше за толкова срамно.

— Горе-долу — призна честно и набучи парче месо на вилицата. — Но съм по-добре.

Амбра остави приборите и се вгледа с особено внимание в очите му.

— Обещах ти тайни, помня. Питай.

— Как те плениха?

— Както ти казах, бях в Чад. Спасителна операция на шведски гражданин.

— Жена — прекъсна го тя.

— Да, шведка. Катастрофирах с хеликоптера, избухна страхотен пожар, хората ми решиха, че съм загинал, и ме оставиха.

— Никъде не са писали за това.

Навсякъде по света имаше западняци в плен, включително и шведи. Медиите знаеха за повечето от тях, макар и никога да не пишеха с оглед на опасността за живота им. Но изобщо не бяха научили за неговото пленничество в Чад.

— Колко време те държаха? — попита тя след мълчанието.

— Няколко месеца.

— Затова ли се чувстваш… по този начин?

— Да, получавам пристъпи и се връщам на онова място.

Тя отново се взря в очите му.

— Звучи страшно. А и сама видях колко тежки са атаките ти. Каква история! Невероятно.

— Не можеш да пишеш за това — предупреди я той.

— Не, естествено. — Тя го изгледа изпод вежди. — Освен ако не успея да те придумам, разбира се. Наистина се нуждая от голяма сензация в момента.

Думите бяха шеговити, но Том чу журналиста в нея. Поклати глава.

— Изключено. Всичко, което казах, е тайна. Не може да излиза по вестниците.

— Разбирам — кимна тя.

— Искаш ли десерт за компенсация? — попита той.

Лицето й грейна:

— Задължително. Колкото повече, толкова по-добре. Десертът е за предпочитане дори пред сензацията.

Том й подаде менюто и я гледаше развеселено, докато тя се мъчеше да избере между панакота с арктическа малина и мус с облепиха.

— Ти поръчай едното, аз ще поръчам другото и ще си ги поделим — предложи той.

— Опитвал ли си арктическа малина? — попита Амбра, когато им донесоха десертите.

— Дори не знаех, че съществува такова нещо.

— Един от най-вкусните горски плодове на света — заяви тя, взе едно рубиненочервено плодче, което украсяваше панакотата, и му го подаде. — Зреят само през белите нощи.

— Вярно ли е? — усъмни се той и загреба с лъжицата от му са.

— Нямам представа — усмихна се Амбра.

Том се засмя и тъй като тя вече беше омела по-голямата част от своя десерт, побутна купичката си към нея.

— Изяж и моя. Изяж ги и двата.

Тя дръпна чинийката към себе си.

— Благодаря ти. Преяждане със сладкиши. Точно от това се нуждая след подобен ден. Искаш ли да опиташ от панакотата?

Той поклати глава, харесваше му да я гледа как яде десертите с такъв апетит.

— Колко време ще останеш този път? — попита я след малко.

— Не знам. Зависи.

След тези думи се получи неловко мълчание. Тя обра купичката и облиза устни.

— Колко време ще издържи Фрея без теб? — попита го.

— Скоро трябва да се прибирам.

Не беше съзнавал каква отговорност е да гледаш куче.

Когато излязоха от ресторанта, прехвърчаше сняг, големи снежинки се закачиха по косата и миглите на Амбра. Той не искаше още да я връща в хотела, това беше простият — и сложен — факт. Толкова беше студено, че снегът скърцаше под краката им, докато вървяха към колата. От време на време ръцете им се докосваха, тя не се отдръпваше и на него му идваше да я прегърне през рамо. Вместо това заобиколи колата и й отвори вратата.

— Благодаря! — кимна тя.

Том извади стъргалката, изчисти леда от стъклото. След това се качи, запали двигателя, но не потегли, спореше със себе си.

— Още не е късно — проговори.

— Рано е — съгласи се тя. Тонът й беше неутрален.

— С удоволствие бих продължил, но нали ти казах, трябва да ида при кучето.

— Разбирам — погледна го тя.

— Искаш ли да дойдеш с мен? — престраши се той.

Амбра примигна.

— И после ще те закарам до хотела.

Ако не искаш да останеш, разбира се. Искаше отново да я види в къщата си, свита на дивана. Искаше да бъде с нея.

Амбра го гледа дълго.

— Понякога, Том Лексингтън, изобщо не те разбирам. Какво стана, нали щяхме да бъдем само приятели?

— Ние сме приятели.

— Може би. Но не само. Признай го.

— Харесвам те.

— И аз те харесвам. И с удоволствие ще дойда у вас. Нищо, че си най-сложният мъж на света.

— Не съм чак толкова — отвърна той, даде на скорост и натисна газта.

А може би Амбра има право, помисли си. Вече сам не знаеше какво иска.

32

Е, отново беше в неговия дом. Амбра поклати глава. Том дойде в дневната е каишката на Фрея в ръка.

— Като се върна, ще запаля камината, но първо трябва да я изведа — извини се той.

Фрея лаеше и махаше с опашка. Огромното туловище се тресеше от радост.

— И така ми е добре — отговори Амбра, доволна, че не очакваше от нея да излезе с тях.

Снегът се беше усилил и по краткия път от колата до къщата беше измръзнала.

— Чувствай се като у дома си. Трябва да я разходя хубаво, иначе ще събори къщата, но няма да се бавим. — Той махна с глава към кучето. — Идвай, звяр такъв.

Фрея излая и за малко да прекатури една маса на излизане.

Амбра почака, докато чу затварянето на пътната врата, преди да се огледа. Отиде до библиотечната, плъзна поглед по рафта. Имаше малка купчинка с нови книги на шведски, но иначе повечето бяха на норвежки и английски. Разсеяно разлисти научнопопулярна книга за Северното сияние.

Наостри уши, за да чуе дали се връщат, но не долиташе и звук нито от Том, нито от Фрея и тя продължи да обикаля, излезе от дневната.

Какво точно означаваше „чувствай се като у дома си“?

В къщата имаше много врати. Помисли си колко й се иска да отвори една-две и продължи да се разхожда.