Върна се пеш до хотела. Беше тъмно и толкова студено, че носът я болеше при дишането. Забърза разтреперана към стаята и си взе дълъг горещ душ.

Сложи си червило и си нарисува веждите, харесваше изразителните си вежди. И трапчинките на бузите си. Леко си гримира очите, като се надяваше измъченото изражение, което виждаше в момента, да изчезне в хода на вечерта.

Малко преди шест слезе долу и в шест без една минута видя голямата черна кола на Том да се плъзва пред входа на хотела. Хареса й, че е толкова точен.

Той се наведе през седалката и й отвори предната врата отвътре. Амбра се качи и се отпусна на луксозната кожена седалка. Завъртя глава и се вгледа в черните му — толкова черни — очи. Беше преживяла странен ден и всичките й защитни сили бяха в пълна готовност. Кой всъщност беше Том Лексингтън? Нормален приятен мъж, към когото изпитваше привличане? Луд бивш военен? Възможно ли беше човек да е и двете? Тя беше съвсем наясно, че най-голямата глупост, която би могла да допусне, е да прекрачи някаква професионална граница с него, което на практика вече беше сторила. Всичките й инстинкти я предупреждаваха. Той беше потенциално опасен мъж с твърде много тайни.

Само че тя вече нямаше сили да бъде благоразумна. Не и днес. Беше преживяла Есаяс Свентин. Значи щеше да преживее и една вечеря с Том.

— Слушай…

— Да?

— Чаках с нетърпение тази вечер — каза тя искрено.

— Аз също.

Той потегли рязко и снегът проблесна в зимната вечер, когато се насочиха към Юкасярви.

31

Пътуваха до Юкасярви половин час. Том беше съсредоточен върху шофирането, видимостта беше лоша, а Амбра беше потънала в себе си, затова не говореха много. Той не караше бързо, но все пак се наложи да набие рязко спирачки, когато три подплашени сърни изскочиха на пътя точно пред фаровете на колата, след което потънаха в гората от другата страна.

— Боже, появиха се отникъде! — възкликна Амбра уплашено.

— Видях ги — отвърна Том успокоително.

Той паркира пред ледения хотел, видя я, че трепери от студ.

— Реката изстудява въздуха така — обясни й.

Спуснаха се към хотела, обкръжени от туристи в гащеризони и гидове в пончо от еленова кожа. В големи огнища горяха огньове, бръмчаха моторни шейни.

— Виж, съвсем син е — удиви се Амбра.

Действително ледът срещу тях блестеше в светлосиньо.

— Ледените блокове от реката са в този цвят — провикна се един гид наблизо.

— Прилича на нещо извънземно — впечатли се тя и Том се съгласи.

Влязоха в хотела, заобиколиха няколко групи японски туристи, шведски двойки и орди германци, американци и датчани и тръгнаха да разглеждат с възхищение различните помещения. Всяко беше уникално, някои бяха просто малки правоъгълници, други — цели апартаменти с пищна украса. Всичко беше изваяно и издялано от сняг и лед.

— Всяка година го строят от нулата — прочете Том в брошурата. — Пристигат скулптори от целия свят. Всеки прави по една стая с различна тема.

Спряха се да разгледат една стая с огромен паун от сняг и лед. Ледените очи на опашката му блестяха в синьо. Леглото в средата на стаята беше от лед, застлан с кожи от северен елен. Подът беше от сняг.

— Представяш ли си да преспиш тук? — попита той, макар да се досещаше за отговора.

— Не. Хубаво е, но клаустрофобично. А ти?

— Може би. Искаш ли да видиш църквата?

Отидоха да я разгледат. Дъхът от устата им се виеше като мъгла около тях, но температурата беше приятните минус пет, далеч по-топло от жестокия студ навън.

— Наистина всичко е от лед — озърна се тя.

Скамейките, амвонът — всичко проблясваше студено и бяло.

— Имаш ли сили за ледения бар? — попита Том.

Амбра изглеждаше бледа, но кимна, затова отидоха. Посрещна ги лъскаво ледено стълбище, а вътре — сепарета от лед с ледени пейки, застлани с еленови кожи. Беше почти пълно, звучеше музика, беше доста по-шумно.

— Все едно сме затворени в замръзнал сапунен мехур.

Том поръча и за двама им — малки питиета в четириъгълни ледени чаши. Беше почти невъзможно да се пие от тях.

— Бързо замръзва — засмя се тя, като се мъчеше да отлепи чашата от ледената маса.

След като едва успяха да изцедят няколко капки от ледените напитки, отидоха в ресторанта.

— Прилича на Нарния — отбеляза Амбра, докато минаваха покрай осветени ледени скулптури, поставени под натежали от сняг вековни ели.

В ресторанта беше топло и уютно и те се настаниха на масата до прозореца, която Том беше успял да запази.

— Не вярвах, че е възможно да резервираш маса тук. Не е ли страшно популярно? — попита тя, загледана в менюто, което й подадоха.

Том само измънка нещо. Беше му се наложило да се обади на норвежкия милиардер, за да получи най-хубавата маса, но нямаше намерение да й го казва.

— Идвал ли си преди? — попита тя.

— Не.

Беше странно. Живяха толкова много години в Кируна, но никога не бяха яли тук. Май Елинор беше споменала, че го намира за прекалено туристически.

— Не го ли намираш за прекалено туристически? — поинтересува се той.

Амбра се усмихна и той видя трапчинките й.

— Ами аз съм туристка, така че ме устройва. Но вече съм толкова гладна, че треперя. Може ли да поръчаме предястие?

Том откъсна очи от привлекателните трапчинки и поръча две порции хайвер. Поднесоха им го върху големи ледени блокове, с кълцан лук, заквасена сметана и малки палачинки.

— Като произведение на изкуството е — затаи дъх Амбра.

— Това е местният хайвер, от Каликс, най-хубавият. Норботенци го пазят за себе си.

— Мисля, че никога не съм яла нещо по-хубаво — въздъхна Амбра и отпи от шампанското, което той беше настоял да си поръча.

Бузите й бяха поруменели. В колата изглеждаше толкова напрегната, че той сериозно обмисляше да я върне вкъщи. За себе си Том поръча нискоалкохолна бира. В момента Амбра изглеждаше щастлива, което — изведнъж осъзна той — рядко й се случваше. Обикновено имаше вид, че носи на раменете си тежестта на демокрацията и на целия свят. Харесваше му да я вижда толкова засмяна и с очи, лъснали от скъпото шампанско, с тъмни къдрици, отразяващи запалената свещ на масата. Погледна я право в очите. Тя нави една къдрица около пръста си и леко изплези върха на езика си, за да улови едно златисто топче хайвер от ъгълчето на устата си. Вдигна чашата си, усмихна му се над ръба. Шампанското й отиваше.

— Как е Фрея? — попита го.

— Преди да тръгна, й дадох нова играчка за дъвчене, да се надяваме, че няма да нападне обувките ми или мебелите, докато ме няма.

Тя се засмя. Разговаряха за ежедневни неща, докато онази специфична енергия, която съществуваше между тях, не завибрира около масата. Попита я за статия, която беше чел. Приказваха за ски (тя никога не беше карала), дали иска вино или бира към основното ястие, за клюките в шведския вестникарски бранш — репортери, които едва умееха да пишат, редактори с мания за величие, кои жадни за внимание знаменитости са готови на всичко, за да попаднат във вестниците.

— Един актьор, който във всяко интервю разправя колко мрази вечерните вестници, звъни поне веднъж през няколко месеца да пита защо отдавна не сме писали за него.

— Невероятно. Е, ти какво прави днес? — попита Том, докато сервитьорът подреждаше прибори и нови чаши към основното ястие.

— Пих кафе с Елса. — Тя разсеяно подръпна ухото си, изглежда се колебаеше. — След това интервюирах една социална работничка.

— Затова ли дойде в Кируна?

— Да.

Той се усмихна на резкия й отговор.

— Интервюто тайно ли е?

Амбра докосна приборите, плъзна показалец по покривката.

— Не точно тайно, но още не е официално. Просто проверявам нещо.

— Добре ли мина?

Тя поклати глава:

— Не. — Сведе очи към масата, сбърчи чело, дългите клепки хвърляха сенки по скулите й. — Мина лошо.

— Говори ли ти се за това? — попита я тихо.

Тя почака, докато й поднасяха червеното вино, което беше поръчала. Том си пиеше леката бира. Когато сервитьорът ги остави, продължи:

— Едно мога да кажа за пътуванията до Кируна — определено са богати на събития. Срещнах един човек…

Изведнъж замълча. Напрегнатото изражение се върна. Том чакаше. Тя започна отначало:

— Днес ходих в църквата.

— В Кируна?

— Да. Бащата от приемното ми семейство беше там.

— Била си в приемно семейство тук?

Не помнеше да му го е казвала. Но това, естествено, обясняваше защо е живяла в Кируна, досега не се беше замислял.

Амбра кимна, хвана чашата. Червеното вино се разплиска леко.

— Да. Когато бях на десет години. Едно от многото приемни семейства. Едно от най-лошите всъщност.

— През колко си минала?

— Не знам. Във всеки случай повече от десет. При някои не се задържах дълго. Ако не те харесат, изхвърчаш.

— А ако ти не харесваш тях? — попита Том, усети как гневът заклокочи в гърдите му.

Тя го изгледа иронично:

— Никой не слуша детето. Няма значение какво иска, става каквото решат те. Не помня на колко семейства просто им омръзна да ме гледат. Но този мъж… От него избягах, когато бях на единайсет. Стори ми се нереално, като го видях днес. И напълно безумно реагирах.

— Как? — попита той, усети, че ръцете му настръхват.

Какво й беше причинил онзи?

— Тялото ми сякаш реагира автоматично. Просто се върнах в онова време, усетих много от забравените емоции. Толкова беше неприятно…

Отпи от виното, погледна го. Да, той познаваше това усещане. Но неговите спомени бяха от неща, които бе преживял като зрял човек, неща, които бе трениран да издържа, които по един или друг начин сам беше избрал да преживее. А тя е била дете. Малко момиченце без родители.

— Какво точно е станало, докато си била при тях?