— Понякога. Може би. — Елса разбърка кафето си, изглежда, размишляваше над нещо. — Обадих се тук-там. За семейство Свентин. Онези момичета, които си видяла, не са им внучки.

— Значи пак са станали приемни родители? — Амбра до последно се беше надявала да не е така. Пусна лъжицата.

— Да.

— Боже Господи! Мислех си… надявах се, че са твърде стари. Това е скандално.

— Да. — Елса я погледна тревожно. — Не знам дали трябва да го казвам. Но Есаяс Свентин ще чете проповед днес. В църквата.

— Така ли? В църквата на Кируна?

Значи беше станал проповедник при лестадианците. Не се изненада, той беше строг и неумолим, това беше само за него.

Елса кимна:

— Не разбирам как може да го позволяват, имам предвид да допускат тези сектанти в шведската църква, но това е положението. — Тя погледна малкия си ръчен часовник. — След половин час. Искаш ли да отидеш?

Да, искаше ли да отиде? Да слуша омразния му глас. Но всъщност нямаше избор. Кимна.

— Ще дойда с теб — рече Елса.

30

Когато след малко двете наближиха червената сграда на църквата, Амбра се беше вцепенила от притеснение. Задържа вратата, докато Елса влезе, и седнаха най-отзад. Тъмните неудобни скамейки бяха изпълнени с посетители, жени в дълги поли, с кърпи на главите и вдигнати коси, мъже в прости строги дрехи. Бледи деца. Дланите на Амбра се потяха, раменете й се бяха сковали.

В църквата не беше запалена нито една свещ, вярващите седяха тихо по скамейките със сведени глави, все едно вече предвкусваха вечните мъки. Тя гледаше изопнатите им лица и си мислеше, че всичките са луди. Някои вярваха, че лестадианството означава хубава християнска общност, простички ценности и любов. Но за нея то беше само зло и лудост, които като дете беше търпяло денонощно.

И тогава той влезе.

Есаяс Свентин.

Само от името й се повдигаше.

Огледа го изпитателно. Беше остарял. Когато тя живееше при тях, беше трийсетинагодишен, едва няколко години по-голям от нея в момента. Лестадианците се женеха млади. Някои се сгодяваха още деветгодишни. Сега Есаяс имаше сиви кичури в късо подстриганата коса. Носеше черни панталони и черно сако, бяла риза без вратовръзка — носенето на вратовръзка се смяташе за знак на мъжка суетност. Огледа събралите се вярващи. Дали щеше да я забележи? Дали можеше да усети присъствието й?

— Искаш ли да си вървим? — прошепна Елса.

Амбра я чу като в мъгла. Трудно й беше да диша, стискаше ръкавиците конвулсивно. Поклати глава. Есаяс отвори уста и гласът му — вече старчески — отекна в църквата.

— Смехът е инструмент на дявола — започна той и тя позна тези думи, беше ги чувала хиляди пъти. — Изкушенията дебнат отвсякъде. Дяволът и неговите демони дебнат отвсякъде. Грехът дебне отвсякъде.

Пак тази обсебеност от дявола, който трябваше да бъде прогонен, греховете, които трябваше да бъдат изкупени!

Едно време я принуждаваше да изяжда всичко до троха. Ракел сипваше огромни порции и когато Амбра не можеше повече, той я караше да продължи, още и още, докато накрая не повърнеше. „Това са демоните, които трябва да излязат от нея“, така твърдеше.

Имаше различни варианти как демоните и греховете да бъдат изкарани от нея. „Отмий греховете“, казваше, когато я повличаше към мивката, напълваше я с ледена вода и притискаше лицето й надолу до последната й възможност да задържи дъха си. Животът в онази къща беше като да ходиш по стъкло — вечно се страхуваше, никога не знаеше къде ще сбърка. „Изгори дявола с болка“, казваше той, докато я биеше с колана. Като затвореше очи, тя още преживяваше ужаса и унижението.

Седеше като вцепенена на скамейката, не искаше да живее с тези спомени, не искаше да бъде тук. Гласът на Есаяс тътнеше в ушите й. Вече беше голяма жена и разбираше, че той е луд, но въпреки това беше травмиране от спомените, които я заливаха.

— Амбра? — Елса се мъчеше да я заговори, но тя почти не я чуваше, ушите й бучаха.

— Хайде. Да си вървим, това беше грешка — задърпа я Елса.

Кимна в съгласие. Станаха. Амбра допусна грешката да погледне за последен път към проповядващия Есаяс. Движението, изглежда, привлече вниманието му, винаги е бил като ястреб, винаги беше реагирал на най-малкото трепване и в този момент я видя, право през църквата. Устните му се размърдаха, но тя не го чу.

Есаяс дълго я гледа.

Зрението й се замъгли, въздухът беше изсмукан от помещението, гърлото й се сви.

— Хайде, Амбра — чу гласа на Елса.

Усети как ръката й се сключва около нейната, как я дърпа от скамейката.

— Грешници и блудници! Дебнат отвсякъде! — Думите на Есаяс отекнаха подире й и тя побягна.

Когато излезе навън на стълбите, Амбра спря и задиша дълбоко.

— Изобщо не биваше да го предлагам — затюхка се Елса.

— Не си ти виновна. Той е — отвърна Амбра през стиснати зъби.

Той беше луд. А две деца преживяваха същия яд, на който бяха подлагали нея едно време.

Тръгнаха бавно и в мълчание към гарата.

Амбра помаха на Елса, изчака влакът й да потегли, преди да се остави на емоциите от случилото се. Стовари се на една пейка в чакалнята. Беше потресена. Боже, какъв ден само! А тепърва й предстоеше срещата в социални грижи. Определено след всичко това заслужаваше поканата за вечеря.

— Здравейте, аз съм Лота! — поздрави я жена със сребърно кръстче на шията, когато малко по-късно Амбра се представи на рецепцията.

— Амбра Винтер. Благодаря, че се съгласихте да се срещнем.

Лота имаше онзи напрегнат израз на лицето, който Амбра бе виждала у безброй социални работници. Една жена, която веднъж интервюира — опитна служителка в един от най-натоварените в социално отношение райони в страната, — определи процеса, през който минават повечето работещи в социалните грижи, като „когато илюзиите срещнат реалността“. Редовно страдаха от професионално изчерпване, че и по-лошо — ставаха цинични, безразлични, сърцата им се вкаменяваха. Мнозина излизаха в дълги болнични или напускаха. Което, разбира се, водеше до още по-голяма тежест за онези, които оставаха и трябваше да изпълняват все повече и повече задачи с все по-малко и по-малко ресурси. Беше безкраен мрачен омагьосан кръг.

Седнаха в кабинета на Лота, препълнен с журнали, папки и купчини хартия. Документи за окаяни, нуждаещи се от помощ деца и семейства. Амбра отказа кафето, вече беше повлияна от мрачната атмосфера на стаята. Лота натисна с длан купчина документи, сякаш за да се увери, че още са там. Или пък да не би Амбра да се хвърли към тях и да си навре носа. На прозореца един повехнал зюмбюл се бореше за пространство с други купчини хартия. Амбра се почуди дали Лота посреща изпаднали в беда деца в тази стая, или някъде в сградата има по-приятно място.

— Питахте за семейство Свентин. Знаете, че не мога да обсъждам конкретни случаи, но мога да кажа това — никога не е постъпвала жалба срещу тях. — Лота стисна устни.

Думите прозвучаха почти като предварително репетирани. Но социалните служби и пресата често стигаха до сблъсъци, това не означаваше задължително, че тя крие нещо.

Амбра се помъчи да изглежда възможно най-разбираща и съпричастна:

— Знам, че не можете да разкриете някои неща. Но те още ли са приемни родители? Нали това не е поверително?

— Не мога да коментирам.

— Но вярно ли е, че при тях има две момичета? Които не са техни биологични деца? — упорстваше Амбра.

Лота отвори уста, но я изпревари отварянето на вратата. На прага стоеше почти плешив мъж. Имаше няколко бели кичура в косата, а лицето му беше алено. Изгледа Амбра остро. С крайчеца на окото тя забеляза, че Лота сякаш се сви зад бюрото.

Лош знак.

— Какво прави тя тук? — попита мъжът.

Амбра се изправи и подаде ръка:

— Казвам се Амбра Винтер и съм журналист от „Афтонбладет“. Вие ли сте шефът?

Той, естествено, не пое ръката й.

— Аз съм Ингемар Борг и съм началникът тук. За какво сте дошла? Нямате право да влизате.

— Просто задавам някои рутинни въпроси. Не съм дошла да тормозя никого — продължи тя възможно най-спокойно.

— Вие задавате въпроси за семейство Свентин, нали? Трябва да знаете, че те изпълняват всички критерии за приемен дом. Имат опит и дават важен принос от над двайсет години. Справят се с деца, които никой друг не иска.

Поне не се вълнува от поверителността, забеляза тя.

— Май са почти светци. — Амбра трудно можеше да прикрие язвителността в гласа си.

Мъжът пристъпи към нея:

— Познавам те.

— Както казах, работя в „Афтонбладет“. Може би сте виждали мои статии.

— Не. Познавам те. Как се казваше? Амбра. Живееше при тях, нали? Помня всички наши деца. Ти беше от тях. Лъжеше и бягаше. Какво всъщност си намислила? Някаква вендета? От вестника ли те пращат? — И той направи още една крачка към нея.

Изобщо не го помнеше. Но тогава беше дете, повечето възрастни бяха анонимни непознати, които й желаят злото.

— Погрижи се да изчезне оттук — нареди шефът на Лота и тя кимна.

Мъжът се завъртя кръгом и си отиде, като остави вратата широко отворена.

Лота преглъщаше. Стискаше малкото сребърно кръстче.

— Нова съм тук — каза задавено. — Не биваше да ви приемам. Той е прав, никога не са постъпвали официални оплаквания.

— Но?

Лота я изгледа умолително:

— Не мога да рискувам работата си. Моля ви, вървете си, затрупана съм с работа. Това беше грешка.

— Отивам си. Благодаря все пак.

— Вярно ли е? Наистина ли сте била при тях?

Амбра си взе чантата, сложи си шала.

— Имате номера ми. Обадете се, когато пожелаете. Ако искате да говорим.

— Какво всъщност искате?

Амбра погледна уплашената социална работничка в претрупаната потискаща стая.

— Никой да не преживява онова, което преживях аз — каза тя и си тръгна.