Матиас отиде до миниатюрното си прозорче. Това беше официалният му кабинет. В другия, неофициалния, нямаше прозорци.

Навън беше тъмно, но вътрешният двор беше осветен с прожектори. Пазачите бяха разположени дискретно. Матиас още не знаеше какво да прави с Том. С пътуването до Кируна пое риск и му се струваше, че разговорът им за случилото се беше стъпка в правилната посока. Но Том не му беше простил, още по-малко пък си беше върнал доверието в него, беше повече от ясно. Освен това, беше потиснат, и физически, и психически, също очевидно. Откакто Матиас напусна Кируна, не се бяха чували. Стисна основата на носа си с два пръста. Дали просто не трябваше да се откаже? Имаше други, с които можеше да се свърже. Но нямаше втори като Том Лексингтън. Беше най-добрият, а Матиас искаше най-добрите. Погледна заснежения вътрешен двор.

Бяха тук, в щабквартирата, в онзи ден, когато той предаде Том. И до днес помнеше изражението му, понякога го сънуваше — как лицето му се вкамени, когато осъзна мащаба на предателството. В онзи ден Матиас беше толкова притеснен, че едва говореше, когато се изправи и произнесе думите, които защитиха отряда, но унищожиха приятелството му с Том. С рязък тон произнесе речта, която беше репетирал цяла нощ:

— Капитан Лексингтън не беше в добро състояние, когато заминахме за Афганистан. Реагира твърде остро тогава, както и сега. От известно време не е на себе си. Не може да се изключи извършителят да е бил въоръжен.

Том го беше изгледал с безумен поглед. Той рядко се ядосваше, но разгневеше ли се, не беше приятна гледка. Все едно самият дявол е приковал очи в теб.

— „Извършителят“? Не беше никакъв извършител, беше невъоръжено дете.

Матиас отвърна с безизразно лице. Ако Том благоволеше да се успокои малко, той може би щеше да успее да спаси и двама им.

— Беше тъмно, цареше хаос. Не може да се изключи да е представлявал заплаха — продължи с убедителен глас, опита се да накара Том да осъзнае, че преди всичко трябва да спасят отряда. Че станалото е злощастно, но няма смисъл да се ровят в него. Не си заслужаваше.

Том се вторачи в него, след което се обърна към накичените с медали мъже, неговите съдници:

— Убихме беззащитно дете. Не ми дреме за тази демонстрация на сила. Беше нередно, а вие така се боите за собствените си кожи, че би трябвало да се срамувате.

Разбира се, беше напълно прав. Но това беше без значение. След тази среща кариерата на Том в армията приключи.

Беше длъжен да постъпи по този начин, помисли си Матиас и проследи с поглед един самотен войник. Но ако днес беше поставен пред същия избор, не знаеше дали щеше да вземе същото решение. Това, в което не се съмняваше, беше, че нацията се нуждае от Том. Някак трябваше да го убеди.

Матиас прегледа още няколко молби на кандидати, отдели в купчинка онези, които щеше да покани на интервю. Щеше да им се обади лично в понеделник. Отвори туитър, плъзна поглед по новинарския поток, веднага забеляза една атака на трол и фалшива статия от платен дезинформатор на чужда сила. Беше добре написана, на пръв поглед изглеждаше истинска и се разпространяваше бързо, не на последно място от тъй наречените Приятели на Швеция. Той прегледа дискусията и набеляза няколко коментара, записа си имена, които щеше да провери по-внимателно. Колкото по-бързо сформираше новият екип, толкова по-добре. Мина на фейсбук, провери някои от отворените групи, които държеше под наблюдение. В последно време много от заплахите срещу обществото и демокрацията се появяваха в социалните медии. Активно се разпространяваха лъжи и грешна информация със зловредни цели — да пробуждат омраза и тревога. Все по-съществена част от работата му беше да ги проверява — онези, които целенасочено и систематично подкопаваха сигурността на държавата. Информационната война се водеше денонощно. Врагът набелязваше цели, разпространяваше статии, които причиняваха разделение между хората, насъскваха ги едни срещу други. Използваше класическата тактика „разделяй и владей“, при това със забележителен успех.

Той остави сайтовете отворени, поколеба се за миг над клавиатурата, но след това написа адреса на Джил в инстаграм. Строго погледнато, точно там не се водеше кой знае каква информационна война, но той не можа да се въздържи. Нещо у Джил Лопес го беше запленило. Във всяко едно отношение тя беше пълна противоположност на жените, с които обикновено излизаше. Джил беше екстравагантна почти до вулгарност, необразована и крайно активна в социалните мрежи; изобщо беше възможно най-далеч от дискретните интелектуалки, в чиято компания той се чувстваше най-добре. И въпреки това не можеше да не надникне в профила й в инстаграм. Правеше го всеки ден, откакто се прибра от Кируна.

Разгледа последните й снимки. В момента се намираше в Копенхаген. Изглежда, пътуваше постоянно. Ако се съди по снимките, предния ден беше изнесла концерт пред датския принц, а днес беше на шопинг тур в датската столица. Качваше най-вече свои снимки в различни пози и контекст и ако текстовете към тях не бяха шеговити и леко иронични, той би ги намерил за неописуемо самовлюбени. Но на вечерята в Кируна тя беше обяснила, че това е начин да изгради индустрия около себе си, като постоянно показва свои снимки, че това искат феновете й и звукозаписната компания.

Освен че изглеждаше невероятно добре, той не разбираше какво у нея намира за толкова пленително. Никога не беше проявявал особен интерес към красиви търсещи внимание диви. И може би точно тук се криеше отговорът. Защото Джил беше нещо повече от това. У нея имаше нещо симпатично и самоиронично. Проличаваше си в собствените й коментари под снимките, а и той го беше забелязал още в Кируна. Освен това, понякога от нея лъхаше на ранимост. Не, тя не беше просто разглезена бляскава звезда. С безгрижен тон беше разказала за сиропиталището в Колумбия, където прекарала първите си години, но беше отклонила очи от неговите. Докато пиеха скъпо шампанско, тя предаде злощастното осиновяване като някакъв забавен анекдот, но той видя изражението и на нейното лице, и на това на Амбра, усети болката, която двете жени споделяха и може би отбягваха да обсъждат дори помежду си. А на дивана, до пращящия огън, разказа за омразата в интернет, която я тормозеше, макар да се преструваше, че я приема откъм забавната страна, но никой не можеше да остане безразличен към това.

Матиас погледна коментарите под последния й пост. На някои снимки наближаваха хиляда. Към най-новото селфи от Копенхаген имаше сто и дванайсет коментара и три хиляди харесвания. Повечето бяха мили, със сърчица и усмихнати личица, но някои бяха отвратително злобни.

Циците ти са взели да увисват.

Имаш се за голяма работа.

Личи си какво иска тая.

Той предполагаше, че Джил или екипът й докладват за най-ужасните, но постоянно се появяваха нови и нови, нямаше начин да се защити. Той щракна върху профилите на някои от най-противните, но те, разбира се, се оказаха скрити. Гаднярите винаги са пъзльовци.

Той сбърчи чело. Помисли малко и после набра номера на Филипа, каза си, че има логика да тества уменията й в реална ситуация.

— Можеш ли да влезеш в скрит профил в инстаграм? Заключен?

— Прати ми го и ще се погрижа.

Матиас избра трите най-лоши и й изпрати линковете. После отиде да си вземе кафе и ябълка, побъбри с един цивилно облечен колега офицер и когато се върна, Филипа му беше препратила цялата информация. Отлично, той нямаше търпение да провери всичко отблизо.

Затвори лаптопа. Разбира се, беше изключително лоша идея да й се обажда. Двамата нямаха нищо общо, а и тя беше като движещ се риск за сигурността. Но той мислеше за нея цяла седмица и един телефонен разговор нямаше да е краят на света. Спори със себе си в продължение на трийсетина секунди и накрая загуби битката срещу здравия си разум и набра личния й номер.

— Ало? — чу дълбокия й дрезгав глас още след първия сигнал.

Не знаеше защо, но не очакваше тя да вдигне, въпреки че й звънеше на мобилния. Беше събота вечер. Нима такива като Джил не я прекарват на някое парти или на червен килим?

— Обажда се Матиас Седер — представи се той.

Дълго мълчание.

— Кой? — попита тя.

Матиас изви устни. Хората бяха прозрачни за него още откакто ходеше във военното училище; беше един от водещите експерти по разпити в отбранителните сили, познаваше лъжите още в същата секунда.

— Запознахме се в Кируна. При Том Лексингтън — отговори учтиво.

— Аха. Консултантът. Как си?

— Добре съм. Ти?

— Супер. Сега съм в Копенхаген. Хубав град. Стига да харесваш датчани.

Той се засмя, явно датчаните й бяха дошли до гуша.

— Купих си дисковете ти.

— Супер. Колко старомодно! Кои, ако мога да попитам?

— Всичките.

Той пак чу дълбокия й смях.

— И изслуша ли ги?

Всяка вечер беше сядал, беше пускал дисковете и беше оставял гласа й да изпълни апартамента.

— Да. И искам да те поканя на вечеря да си поговорим за тях. Кога си идваш в Стокхолм?

— Защо мислиш, че искам да те видя пак? — Тонът й беше весел и кокетен.

Но и той умееше да играе игрички, ако това искаше от него Джил Лопес. Някои дори биха казали, че в това е най-добър. В игричките.

— Е, искаш ли? — попита.

— Може би. Ще бъда в Стокхолм на Богоявление.

Тоест след четири дни.

— Значи ще запазя маса за вечерта на шести.

— Е, все пак от време на време трябва да ям.

— Да, трябва. Ще направя резервация и ще се видим тогава, Джил Лопес.

Тя затвори, без да отговори. Матиас се подсмихна, поравно доволен и притеснен, че й се обади.

29

— Здравей, Том, Изабел е. Надявам се, че си добре. Дали можеш да ми звъннеш? Знам, че вече оставих доста съобщения и не искам да ти досаждам. Но трябва да те питам нещо. Моля те, обади ми се, когато можеш. Пази се.