Той не вярваше да са загинали невинни, но беше трудно да е сто процента сигурен. Веднага щом се вдигна на крака след пленничеството, се свърза с всички мъже, участвали в операцията, събра целия материал и всички съществуващи снимки. Участниците смятаха, че освобождаването на лекарката е минало без загуба на цивилни. Но човек никога не знае. Заблуден куршум можеше да убие невинен селянин, в най-лошия случай жена или дете, а тази мисъл трудно можеше да се преглътне.

Цялата спасителна операция беше нелегална, проведена на чужда територия, без разрешение от нито една институция. Вярно, бяха спасили цивилна лекарка от ръцете на бандити. И все пак… Чувството за вина и съмнението го глождеха. Том взе снимките, прегледа ги внимателно. Бяха водили документацията старателно — и преди, и по време, и след мисията. Първоначално бяха наблюдавали, за да картографират района. По време на нападението бойците носеха камери, които изпращаха изображения към компютър, а след това документираха ефектите от атаката. Съборени къщи и други обекти, мъртви и ранени хора. Изглеждаше професионално изпълнено, нито един цивилен не загина. И все пак… Дали не беше взел някое грешно решение? Дали в някой момент не беше дал грешна заповед?

Когато Фрея дойде при него и го изгледа умолително, Том се усети, че седи вече няколко часа с разпръснатите документи. Отидоха заедно в кухнята. Нахрани кучето, направи си сандвич и проследи как Фрея опразни паничката си за по-малко от трийсет секунди.

— Искаш ли навън? — попита той и глътна последния залък от сандвича си.

Фрея излая кратко и той пак се облече. Отделни фойерверки осветяваха небето, но звукът вече не го притесняваше. Докато газеше през снега и гледаше кучето, си спомни как двамата с Амбра пътуваха с шейната. Докато говориха снощи, пропусна да й каже за дрешката, разговорът беше толкова приятен, че той напълно забрави първоначалната причина да й се обади.

Погледна Фрея:

— Какво ще кажеш? Да идем ли да й звъннем?

Фрея излая високо в отговор и двамата се върнаха в къщата.

— Амбра Винтер — вдигна тя след втория сигнал.

Гласът й вдъхваше доверие. По-спокоен и по-мек по телефона, отколкото на живо.

— Здравей, Том се обажда.

— Да, видях.

След тези думи в слушалката не се чу абсолютно нищо повече и той се почувства глупаво — може би я безпокоеше насред някаква елегантна новогодишна вечеря. Погледна часовника, не беше осъзнал, че е станало толкова късно.

— Някъде навън ли си? — попита я.

Тя се засмя тихо и той леко настръхна. Отпусна се на дивана, легна и затвори очи, почти можеше да я види — хлътналите страни, бдителните очи и меката уста с усмивка в едното ъгълче. Целувките. Той ги помнеше, всяка от тях. Неочакваната, направо опияняваща на Бъдни вечер. Горещата след сауната. И накрая онази, свръхеротичната на летището. Тогава беше докоснал гърдите й, още помнеше меката топла тежест в дланта си, пазеше я като някакъв фантастичен и много личен спомен.

— Между нас казано, вкъщи съм си — отговори тя. — Сама. С компютъра и телевизора. А ти? Някакви планове за купон в Кируна?

Том едва не се изсмя.

— Не точно. Изринах снега в целия двор и изведох Фрея. По-голям купон от това здраве му кажи.

Замълчаха. Той сгъна единия си крак, изтърси една прашинка от крачола си, чувстваше се като тийнейджър, който се е обадил на най-хубавото момиче в класа и сега се мъчи да измисли какво да каже.

— Прииска ми се да те чуя — промълви.

— Как се чувстваш? — попита тя.

Гласът й беше безгрижен, но той знаеше какво има предвид.

Помисли си за паническата атака сутринта.

— Преди беше тежко. Сега е по-добре — отвърна и се запита дали би могъл да бъде толкова откровен с някой друг.

Но Амбра беше прекрасна в това отношение, пряма, без да увърта. Елинор увърташе. Изведнъж осъзна, че това не му допадаше, никога досега не се беше замислял. Увърта нето и отбягването на въпроса.

— Разговарял ли си с някого за това? — поинтересува се тя.

— Нали говоря с теб.

— Така ли?

— На теб съм казал повече, отколкото на когото и да било.

Беше вярно. С изключение на един-двама колеги, Дейвид и участниците в мисията в Чад, никой не знаеше за случилото се там.

Тя мълча дълго. Той чакаше, приятно му беше просто да слуша мекия й дъх.

— Само че не ми каза какво е станало, какво си преживял.

— Това е дълга история. Може би някой друг път.

— Окей.

Амбра въздъхна отново и той почти можеше да долови аромата й, топлината и нежността.

— Слушай, Том Лексингтън. След като, така или иначе, се чуваме и си бъбрим, дали трябва да кажем нещо за целувката, как смяташ?

И млъкна.

Той пак изтърси прашинка от крачола си.

— Онази на летището, имам предвид — добави тя. — Или онази в сауната.

— Аха, за тях говориш, значи — подхвърли Том уж безгрижно, като че ли би могъл да забрави някоя от тези целувки. — Не знам какво точно стана — продължи искрено.

По този начин, с 1200 километра помежду им, не можеше да обясни станалото, експлозивното привличане, което беше почувствал.

— Бяха хубави целувки — подхвърли тя с все същия лековат тон.

— Съгласен. Но ти знаеш положението при мен. С Елинор, искам да кажа.

— Да, да, знам. Просто исках да повдигна въпроса, за да можем… знаеш. За да можем да спрем да мислим за това. Да го оставим зад гърба си.

— Абсолютно — тутакси се съгласи той.

Дълго мълчание. Том стискаше телефона. Дали тя искаше да затвори? Дали той го искаше? В никакъв случай. Искаше да слуша тихия й глас, да си представя лицето й. Това го караше да се чувства спокоен. И възбуден. И щастлив.

— Може ли да те попитам нещо? — наруши тя тишината.

Прозвуча замислено и той не беше съвсем сигурен дали иска да чуе въпроса, но все пак отговори:

— Естествено.

— Ако Елинор дойде при теб и каже, че е съгласна да се съберете, ти ще го искаш ли?

— Да — беше отговорът.

Защото това беше истината.

Нали?

— Добре — промълви тя. — Благодаря ти за искреността.

— Съжалявам, че… Че се държах така.

— Да. Макар че какво толкова е станало… Напоследък не си бил добре, нали?

— Вярно е, обаче това не е извинение. Но мисля, че нещата се обръщат. Ако двамата с Елинор имаме шанс в бъдеще, не искам да го провалям, като…

Млъкна. Чуваше тихото й дишане в слушалката, далеч на юг в Стокхолм.

— Няма страшно, Том. Беше хубава целувка, но както казваш, не означаваше нищо.

Наистина ли го е казал? Че не е означавала нищо?

Стори му се, че тя шумоли с нещо.

— Какво правиш? — попита я и в същия момент чу безброй фойерверки около нея. Погледна часовника, наближаваше полунощ.

— Търся дистанционното. Джил ще пее по телевизията, обещах й да я гледам. Но още не е започнало.

— Кажи, ако искаш да приключваме.

— По-добре да си поговорим.

— Винаги ли си искала да бъдеш журналист? — попита той и се изпъна на дивана. Хвърли едно око на Фрея, тя спеше пред камината.

— Така ми се струва.

— Защо?

— Идеята беше на Рене. Според нея това било добър начин да се боря на страната на слабите, да бъда техният глас в обществото. И така започнах.

— Значи се бориш на страната на слабите?

— Опитвам се. Все пак работя във вечерен вестник, но по принцип това е движещата ми сила. Светът на медиите е жесток, но е единственото, което искам да правя, а ако държиш хората да те четат, трябва да си в „Афтонбладет“. Същото е и ако се стараеш да даваш на хората вярна информация, за да могат да вземат правилни решения. Има толкова много гадни сайтове, че някой трябва да води битката, да бъде обективен. Сигурно ти изглежда самонадеяно.

— Не, по написаното от теб личи, че те е грижа.

— Не се гордея с всичко, което съм правила.

— Така ли?

Амбра въздъхна.

— Писала съм неща, които удариха някои хора ненужно жестоко, спекулативни статии. Невинаги те оставят да избираш от какъв ъгъл да погледнеш, кои теми да се публикуват.

Том знаеше за какво говори, беше виждал как хора страдат от подобни писания, хора, които не заслужаваха да бъдат оклеветявани от пресата.

— Ами ти? Винаги ли си искал да бъдеш… това, което си сега? — попита тя.

— Отначало не. Но е подходящо за мен.

— Да, разбирам. Слушай… Като говорихме онзи ден, спомена, че са те отвлекли в Чад.

Том вдигна очи към небето. Разбира се, тя нямаше да го подмине. Беше изтърсил за Чад неволно. Обикновено не му беше трудно да си държи езика зад зъбите по такива чувствителни въпроси. А и като цяло рядко говореше толкова много с когото и да било. Така беше по-лесно. Да избягва цивилните. Само че с Амбра му беше толкова леко да си приказва, че лесно можеше да се изпусне.

— Не искаш да ми кажеш нищо, понеже съм журналистка ли? — попита тя.

Том не харесваше кой знае колко журналистите. Повечето търсеха само сензации и ги интересуваше най-вече какво се е объркало, а и никога нямаха достъп до цялата информация, понеже голяма част беше засекретена. Откъслечните данни, до които понякога успяваха да се докопат, за да създадат скандал, често означаваха нещо съвсем друго, като част от едно цяло. Но като офицер от разузнаването или командос човек не можеше да разпространява цялостната картина, беше строго секретна и за това трябваше да си затваряш устата, да се примириш с това, което пишат и говорят. На Амбра обаче той вярваше все повече и повече.

— Какво те интересува? — попита я.

— Какво всъщност правеше в Чад?

Нямаше да е краят на света, ако й каже. Стига да не напишеше статия за това. Стига да не й кажеше всичко.

— Само помежду ни? — поиска да се увери.

— Естествено.

Той прецени всички за и против, преди да отговори.

— Беше частна спасителна операция. Задача, която поех за частно лице.