Няколко колеги от редакцията щяха да се събират и едно от момичетата я покани, но тя не ги познаваше кой знае колко добре, затова отказа — което може би беше глупаво от нейна страна. Догодина щеше да се научи да казва „да“. Парвин, най-добрата им водеща по уеб канала, която Амбра уважаваше дълбоко, организираше голяма вечеря, но щяха да присъстват все двойки, изискани хора, и Амбра знаеше, че ще се чувства съвсем не на място, затова измърмори нещо от рода на „догодина с удоволствие“ и отказа. Сега съжаляваше донякъде. Преди беше приказвала с едно от момичетата от „Криминални“ да излязат някой път, но то си намери приятел и потъна вдън земя. Вечният бич на необвързания — да ти бият шута в мига, в който видят потенциален партньор.

Чу пиукане за есемес от джоба си и извади телефона. Беше от Елса. Украсен с емотикони с фойерверки и шампанско.

Честита Нова година, скъпа моя!

Амбра изпрати отговор, прибра телефона и усети топлина. Харесваше Елса. Всичко щеше да бъде наред, това беше просто един ден сред многото.

26

Острият звук от изстрел доведе тялото на Том от точка нула до сто за по-малко от секунда. Пулс, сърце, бял дроб — всичко заработи с максимално темпо. Още един изстрел. Адреналинът му се вдигна. Откъде идва? Мога ли да видя стрелеца? Къде да се прикрия? И после още един. Опита се да се ориентира, но не виждаше нищо.

Трябва да дишам, трябва да се стабилизирам, трябва да намеря прикритие.

Главата му бумтеше и му беше трудно да контролира дишането си. От недостига на кислород му се зави свят. Застави се да задържи дъха си, да издиша, да почака. Сърцето биеше лудешки. В бой винаги се стараеше да държи под контрол биенето на сърцето си, дишането, за да успокои нервите, но сега не успяваше.

Успокой се. Съсредоточи се. Локализирай врага.

Мигаше бързо. Не виждаше нищо и за миг го обхвана още по-голяма паника, но после осъзна, че очите му са замъглени от потта. Избърса се с опакото на ръката. Вече не се стреляше. Беше притиснал гръб към нещо. Стена? Други звуци. Какви? Лай. Кучешки лай. Фрея. Чак сега видя кучето. Подскачаше нагоре-надолу пред него. Лаят достигаше до ушите му като през тунел. Надигна се, седна, дори не беше усетил кога се е проснал и че това под гърба и рамото му е подът. Притисна се към стената, огледа се. Намираше се в склада, но не помнеше как се е озовал там. Беше тръгнал да взима нещо, когато чу изстрелите.

Не, не изстрели, осъзна сега, когато тялото беше намалило оборотите. Бяха фойерверки. Той издиша, усети как пулсът значително се забавя. Дявол да го вземе! Беше чул фойерверки.

Беше тръгнал да излиза, някой беше пуснал пиратки или ракети в гората, те бяха отекнали между дърветата и тялото му незабавно беше минало на автопилот и беше реагирало като на нападение. Изтри челото си, изправи се на треперещите си крака. Фрея махаше с опашка.

— Уплаши ли се? — попита я. — На мен ми изкараха ангелите.

Сърцето му вече биеше с около сто удара в минута. Той изтърси снега от панталоните си; радваше се, че никой не го е видял, толкова беше унизително.

Беше свикнал със стрелбата, бе прекарал години от живота си по стрелбища, тренировки и истински военни зони. Много нощи без никакъв проблем беше спал на фона на звука от престрелки, човек просто свиква с това. Не би трябвало да реагира по този начин на някакви си фойерверки, тези експлозии никак не приличаха на краткия сух звук от истинската стрелба. Обаче нещо се беше объркало и той беше видял миналото, внезапно се беше върнал там, в екшъна, в ада.

Разтърси крака, раздвижи рамене и врат. Погледна над върховете на дърветата. Когато избухна следващата ракета, беше подготвен до известна степен, но пак се вцепени. Още един трясък и сърцето пак заби. По дяволите, та той много добре знаеше, че няма никаква опасност! Още бумтене, този път поредици остри изстрели, които забучаха над върховете на дърветата.

Фрея залая развълнувано.

Том се върна в къщата и решително взе лопатата за сняг.

— Хайде — каза мрачно на кучето. — Ела да пробваме това с движението.

Зае се да рине сняг с мощни загребвания. Фрея подскачаше около него, втурваше се напред и после се връщаше, ровеше като луда в снега и лаеше окуражително към него. След двайсет минути целенасочено риене Том беше мокър до кости и задъхан. Но вече не се страхуваше, не изпитваше тревожност. Почти не реагира на поредния взрив.

Заби лопатата в една пряспа, облегна ръка на нея и се огледа.

Дявол да го вземе! Помогна.

След като изчисти целия двор и се прибра, тялото беше изтощено, но спокойно, а след душа вече се чувстваше почти нормално.

Наля си чаша вода, облегна бедро на плота и се загледа през кухненския прозорец. Телефонът беше оставен върху плота. Дейвид Хамар беше звънял, докато той работеше навън, и после беше пратил есемес — новогодишно пожелание и уверение, че Том е добре дошъл при тях по всяко време, без предупреждение. Наистина трябваше да се обади на Дейвид. Познаваха се от цяла вечност, „Лоудстар“ отговаряше за сигурността на „Хамар Капитъл“, двамата често излизаха за по бира, а след Чад Дейвид беше истинска опора за него. Бяха приятели, но същевременно Том знаеше, че през годините се е дистанцирал. Работата му често водеше до това да се отчужди от онези, на които държи. Но Дейвид беше добър човек, истински приятел. Да, определено трябваше да му се обади.

Стоеше така, с телефона в едната ръка и чашата в другата, колебаеше се. А после остави чашата и набра номера, преди да се е отказал. Не на Дейвид, още не. Но все пак крачка в правилната посока.

— Здравей, Йохана, Том Лексингтън се обажда — представи се той, когато телефонистката отговори.

— Том! — възкликна тя смаяно, почти благоговейно.

Йохана беше бивш офицер от Специалните сили, Том лично я беше обучил и назначил преди няколко години. Беше участвала в няколко мисии, но в момента беше бременна с първото си дете и затова беше поела телефонната централа. Том никога не би изпратил бременна жена на опасна задача, и дума не можеше да става.

— Здрасти, как е положението?

— Добре, шефе — отвърна тя и изненадата беше заменена от любезен професионализъм.

Йохана беше сред най-добрите хора на Том, съобразителна, невидима, когато се налага, благонадеждна.

— Как е в офиса?

Беше 31 декември, но в „Лоудстар“ винаги имаше хора, винаги се работеше.

През последните седмици изпитваше тревожност само като се замислеше за работата. Срамуваше се ужасно от това, но не зависеше от него. Сега също не се чувстваше добре, но му беше приятно да чуе гласа на Йохана, да се увери, че всичко е наред. Беше изоставил екипа си, но те се справяха и това му даваше утеха. Бяха свестни хора.

— Днес е съвсем спокойно — отговори тя.

— Исках да помоля да ми препращате пощата. В момента съм в Кируна. Ще ти пратя адреса.

— Веднага ще се погрижа. Мога ли да направя още нещо?

— Искам да се извиня, че досега не се обадих.

Йохана замълча за момент, явно се колебаеше как да отговори.

— Леко се безпокояхме — промърмори накрая.

Том никога не би си позволил да безпокои някого, просто се чувстваше като ужасна тежест за цялата фирма. Хората извън бранша винаги си мислеха, че човек преди всичко се страхува да не умре, но това, от което един командос се боеше най-много, бе да не предаде колегите си и другите хора, да не си свърши работата зле, да не постави други в опасност. Да не се посрами, като не постъпи правилно. Точно това чувство в крайна сметка го сломи през есента — че е в тежест на екипа си.

— Съжалявам, Йохана — каза той искрено.

Беше си позволил да предаде себе си — и психически, и физически. Бандитите не само му бяха отнели контрола в Чад, бяха откраднали част от живота му и тук, у дома. Сега обаче щеше да се опита да промени това. Щеше да си върне властта над самия себе си.

— Ще ви пратя инструкции — заяви спокойно.

— Веднага ще уредя за пощата, шефе. Само прати адреса.

След разговора Том отиде в кабинета. Спря се на прага. При тръгването си от Стокхолм събра набързо един кашон и го взе със себе си. Снимката с Елинор, която сега висеше на хладилника, няколко специализирани книги, окъсания му екземпляр на „Изкуството на войната“, който Матиас някога му беше подарил, както и множество книжа, преди всичко документи и снимки от операцията в Чад. Досега не събираше сили да ги погледне, но днес реши, че е време.

Бавно и с нарастващо чувство на неприязън започна да преглежда различните карти, да чете и да ги сортира на купчини. Знаеше по-добре от всеки друг, че е вършил неща, за които трябва да плати. Беше убивал хора. На мисии и в битки. Но онези, които убиваше, бяха участници във войни, а на война и двете страни винаги дават жертви. Браншът на частната сигурност обаче беше свят с много сиви зони и нюанси. Често за тази работа кандидатстваха психопати и садисти, защото им даваше възможност да убиват, бият и изнасилват. Имаше твърде много плашещи случаи със служители от частния сектор, убивали и изтезавали невинни. Том, разбира се, никога не би толерирал подобно нещо и — поне доколкото знаеше — никога не беше назначавал или наемал такива хора. Всъщност насилието никога не е било основната цел в неговата работа, по-скоро беше инструмент за разрешаване на проблемите. Целта винаги беше да останеш възможно най-незабележим. И все пак…

Набегът срещу малкото селце в пустинята на Чад миналото лято се оказа същинска битка, беше през нощта, цареше хаос. Нападнаха посред нощ, за да освободят лекарката Изабел Сьоренсен, която след дълго разузнаване локализираха в селото. Том нападна с хеликоптер от едната страна, мъжете на земята навлязоха с уреди за нощно виждане. Нощна битка в населено място е най-трудната възможна задача. Лоша видимост и светкавични решения, които твърде лесно биха могли да доведат до кървава баня и цивилни жертви.