Сервитьорката се върна с поръчката на Тарек. Той вдигна запотената стъклена чаша с оранжада.

— Фантата е големият ми порок — заяви и се усмихна на сервитьорката, която явно искаше да му роди деца незабавно и ги остави с неохота.

Амбра погледна телефона си вероятно за десети пъти. Започваше да се изнервя. Чисто практически, тя харчеше грешни пари, като стоеше тук, без да може да предаде готов текст. Мислено вече търсеше алтернативни истории. Нещо за снега може би. Или преместването на целия град заради рудника.

Тарек пресуши чашата и я остави. Изправи се, вдигна фотоапарата и чантата с обектива.

— Отбих се само да се запознаем. Нали нямате против да ида да се поразтъпча? Мога да свърша доста работа, докато чакаме. Ако има нещо, звъннете.

Амбра кимна. Наблюдаваше го, докато се отдалечаваше с широки бързи стъпки, после пак плъзна поглед из ресторанта. „Скандик Ферум“ се намираше в центъра на града и, изглежда, беше популярно място за срещи. На една маса бизнесмени и бизнесдами трепереха в тънките си костюми. На друга майки с малки деца в практични зимни дрехи хранеха наследниците си с пюрета и плодове. Пред касата стояха група пожарникари.

Тя позяпа известно време, преди пак да насочи очи към телефона. Отвори последния есемес от Грейс, почака нетърпеливо дали няма да се появи балонче с точки, което да покаже, че й пише в момента. Искаше да знае какво да предприеме, ако Елса Свенсон така и не се появи.

Нищо.

Вместо това отвори инстаграм, поколеба се дали да не звънне на Джил, но в този момент телефонът примигна и извибрира в ръката й. Най-сетне Грейс написа:

Нещо ново?

Амбра отговори с бързо, обиграно натискане на бутоните:

Не. Да чакам ли?

Почти се надяваше Грейс да й нареди да се прибира. Но

не:

Да, чакай. Тарек появи ли се?

Да.

Грейс завърши с:

Дръж ме в течение.

Амбра остави телефона. Раздразнено забарабани с пръсти по масата. На всичко отгоре беше изпила твърде много кафе, та притреперваше и леко й се повдигаше. Пак погледна към касата. Пожарникарите си бяха тръгнали. Самотен мъж стоеше отпред и си купуваше кафе. Носеше дебело разкопчано зимно палто, карирана риза, също разкопчана, и отдолу фланелка.

Докато размишляваше какво да предприеме, Амбра наблюдаваше мъжа. Излъчваше някакво особено присъствие, което тя не можеше да определи. Стоеше там, самотен и мълчалив, грамаден като планински масив. Широкоплещест. Дългокос и брадат. Изглеждаше като разбойник, същинско норландско клише, липсваха само моторната шейна и пушката. Амбра се извърна, никога не си беше падала по мускулести мачовци.

Мъжът приближаваше към масата й с чаша кафе в ръка и тя му хвърли още един бърз поглед. На фланелката под ризата прочете FBI. Присви очи, за да прочете по-дребния шрифт отдолу. Female Body Inspector. Боже, каква безвкусица! Тя направи крива гримаса и не можа да се въздържи да не промърмори „Готин надпис!“ точно когато той минаваше покрай нея.

— Моля?

Мъжът се спря, гласът му беше глух и дрезгав. Вторачи се в Амбра, сякаш бе изникнала от земята, а той е потънал дълбоко в собствените си мисли и дори не е забелязал, че се намира сред хора.

Тя съзря пълна липса на чувство за хумор в най-черните очи, които бе виждала някога. Всичките й защитни системи се включиха. Беше доста страшен.

— Казахте ли ми нещо? — изгледа я унищожително.

Черните очи бяха кървясали, а брадата — дивашка. И на всичко отгоре просташкият надпис! Беше шега, ясно, но работата беше там, че тя бе писала безброй статии за трафик на жени, детска проституция и убийства на честта. За млади жени, с които се отнасяха като с предмети или по-лошо. За най-обикновени мъже, които, полудели от ревност, убиваха приятелките или съпругите си само защото смятаха, че притежават тях и телата им. Надписът беше отвратителен, нищо че минаваше за шеговит.

Би трябвало да му се извини, да си замълчи, да не му обърне внимание.

— Ако си мислиш, че си забавен, не си — каза вместо това.

Противен тип!

Мъжът се вцепени и тя застина. Сега внимавай, Амбра. Изглежда опасен. Той продължи да се взира в нея, сякаш не разбираше какво му е казала. Тя потръпна. Този поглед. Той сякаш понечи да проговори, но после просто поклати глава и отмина.

Амбра се облегна назад на стола. Кръвта отново потече във вените й. Не смееше да се обърне и да погледне след него. Имаше нещо в очите му, нещо в излъчването му, което й казваше, че това не е мъж, когото да предизвиква. Косъмчетата на врата й настръхнаха и тя усети, че е седнал някъде зад нея. По дяволите, как само мразеше този град!

4

Том погледна крадешком жената, която го беше сгълчала. Беше потънал така дълбоко в размисъл, че дори не чу какво му казва, само забеляза, че е ядосана. Застана зад нея така, че да може да я разгледа, и с гръб към стената, за да вижда възможно най-добре цялото помещение. Бързо плъзна поглед из ресторанта, преди пак да спре очи върху жената. Малкото, което се виждаше от нея между слоевете дрехи, шала и плетената шапка, бяха тъмни къдрици. Докато тя му изсъска, беше забелязал несъзнателно бяла кожа, тъмни вежди и блестящи зелени очи.

Не беше местна, личеше си и по дрехите, и по държането. У нея имаше нещо трудно определимо — и в позата, и в движенията. Кирунците рядко бързаха и се движеха със съвсем друго темпо, не с такава агресивна припряност. Да, тя беше момиче от големия град, вече беше почти сигурен; пръстите й бягаха по клавиатурата на компютъра, постоянно си гледаше телефона. От време на време оглеждаше помещението, докато бързо отпиваше от кафето. Правеше всичко забързано и сякаш я обгръщаше напрегната енергия.

Том също отпи. Във „Ферум“ правеха хубаво кафе, а и му харесваше, че ресторантът е сравнително голям. След пленничеството му беше трудно да стои в тесни пространства. Хотелът беше средищен център в Кируна. Място за обяд и кафе през деня, бар вечер — по всяко време повечето жители на Кируна идваха тук.

Той пак се озърна. Правеше го инстинктивно, проверяваше средата. Отбелязваше кой седи и чака някого, кой би могъл да представлява заплаха. Ставаше от само себе си, без дори да се замисля. Четеше по лицата дали някой няма намерение да нападне, взираше се в ръцете за оръжие. И на мъжете, и на жените.

Беше пълно, все пак оставаха два дни до Бъдни вечер.

В делничните дни течаха конференции, сега обаче имаше основно туристи и празнуващи. Кируна беше популярен курорт. Идваха тук да се пързалят с кучешки впрягове, да гледат Северното сияние и да карат ски. Или пък отиваха на нощна разходка с моторна шейна по замръзналата река Торне, а после пиеха кафе със сладкиши край огъня. Големите автомобилни компании изпращаха тук експерти да тестват новите модели в зимни условия и много реклами за автомобили се снимаха в района на Кируна. И разбира се, недалеч се намираше Есрейндж, ракетната база. Там се събираха учени — и шведски, и чуждестранни. Само че тъмнокосата жена с пронизващите очи не беше нито автомобилен специалист, нито астроном, в това Том беше сигурен.

Погледът му непрекъснато се насочваше към нея — незнайно защо. Но тя се държа толкова враждебно и рязко, че отношението й някак проникна през мъглата, в която той беше потънал, и сега не можеше да я забрави. Седеше с гръб към него, но доколкото можеше да прецени, тракаше по клавиатурата. Дали беше писателка? Не, те едва ли са толкова нацупени. Напротив, малкото писатели, които Том познаваше, не вдигаха врява, бяха по-скоро разсеяни и замечтани. Той знаеше, че не би трябвало да му пука, но просто не разбираше какво точно я беше ядосало. Очевидно говореше на него. Сякаш я беше обидил лично по някакъв начин. Но той помнеше лица и беше сигурен, че никога досега не я е виждал.

Видя как пак си проверява телефона и изведнъж го осени — журналистка. Не местна репортерка, а от някой от големите вестници. Всичко си дойде на мястото. Но какво търсеше тук? Кое беше толкова важно, че репортер от столицата — беше почти сигурен, че е от Стокхолм — да дойде чак дотук два дни преди Коледа?

А може би имаше роднини тук и използваше времето между семейните събирания да поработи? Стокхолмските журналисти често произхождаха от малки населени места. Том го знаеше, понеже беше срещал много журналисти през годините. Беше ги обучавал и инструктирал за правилата за безопасност. В зоните на конфликт и война винаги гъмжеше от репортери, откачени търсачи на сензации. Беше се карал с мнозина от тях, понеже обичаха да се заяждат. Дразнеха го, вбесяваше го натрапчивото им убеждение, че те са единствените, които наистина се борят за демокрацията. Бяха го интервюирали и цитирали погрешно. Беше ги виждал да развяват мръсното бельо на хората само за да съберат повече читатели. Да подправят фактите и да си измислят лъжи. Не, той не обичаше журналистите.

Том сведе очи към масата, още усещаше последиците от сутрешната паническа атака. Това беше един от най-ужасните му дни. Не разбираше как може да варират така, без никаква логика. Никога не знаеше кога ще го обхване ужас, кога някой най-обикновен звук ще го накара да се вцепени. На всичкото отгоре сега хлапетиите непрекъснато пускаха пиратки. Имаше повече от седмица до Нова година, пиратките бяха забранени и въпреки това постоянно се гърмеше.

Онзи ден се метна в една пряспа, съвсем инстинктивно, понеже зад гърба му се чу експлозия. Сърцето бумтеше, зрението стана тунелно и едва след като дойде на себе си, той осъзна, че се е хвърлил върху някакво дете, за да го предпази с тялото си, и сега то лежеше под него, а майката истерично го удряше по гърба. Детето ревеше, майката пищеше, а той успя само да измънка едно „извинете“ и избяга.

Журналистката се изправи. Говореше по телефона, протегна се, разтри си врата, разкърши рамене. Направи гримаса, сякаш от движението я заболя. Краката й бяха дълги, но иначе от тялото й не се виждаше нищо под всички тези дрехи. Не че го интересуваше. Просто забеляза. През цялото време, докато говореше, гледаше екрана като ястреб.