— Станало ли е нещо? — попита Том и на нея й се прииска да не настръхва всеки път, като чуе дълбокия му глас.

Тя кимна и остави телефона.

— Тежка катастрофа в Сконе.

— Да, долу времето било ужасно.

— Да.

— А и тук пътищата са в лошо състояние.

— Да.

Разговорът беше идиотски — все едно са непознати, които си бъбрят в асансьор или нещо такова. Амбра си мислеше за снимката върху хладилника. Том извърна очи и тя се сви още повече под одеялото, искаше й се да събере смелост да обсъдят станалото преди малко. Какъв е етикетът, след като си се целунал с някого? И какво всъщност правеше Том Лексингтън? Дали пък не беше играч? Изглеждаше съвсем свестен, но пък я беше целунал най-неочаквано и държеше снимка на Елинор в кухнята си — и Амбра не разбираше нищо. Изобщо имаше ли нещо между тях, или не? Той съзнаваше ли какви разнопосочни сигнали й изпраща? Пък и тя самата… как изобщо се беше забъркала в такава странна ситуация? Изгледа кръвнишки Джил, която тъкмо качваше хилядната си снимка в инстаграм, този път с боровинковия чийзкейк на Матиас.

Фрея, която дремеше пред камината, надигна глава, изправи се и отиде да подуши Джил, продължи към Матиас, който беше зает да изтърсва нещо от рамото на Джил. След това кучето се приближи до Амбра, подуши одеялото и накрая седна в краката на Том с умолително изражение.

— Ще я изведа — обяви той и определено изглеждаше благодарен, че си е намерил повод да се махне за малко.

Докато Том беше навън с Фрея, Амбра обикаляше из дневната, а Джил разправяше за някакво британско токшоу, в което участвала. Амбра тъкмо беше взела една книга и четеше текста на корицата, когато чу Том да стъпва тежко в антрето, а Фрея дотича обратно в стаята. Дойде право при нея. Козината й беше студена.

— Хубаво ли беше навън? — Амбра почеса Фрея зад ухото.

Кучето затвори очи, явно му беше приятно, затова тя продължи да го чеше. Вдигна очи и видя, че Том я гледа.

— Става късно — промърмори тя.

Той не отговори.

— Джил, дали да не се обадим на Лудвиг? Да дойде да ни вземе?

— Вече? — изненада се Джил.

— Ще ставам рано.

Като по чудо беше успяла да се добере до върнат билет за Стокхолм и точно сега копнееше по-силно от когато и да било да напусне тази част на света.

— Кога ти е полетът?

— Следобед, но преди това трябва да работя.

Чиста лъжа.

Джил направи кисела физиономия.

Амбра уморено поклати глава:

— Може ли да тръгваме?

Джил се обади и след петнайсет безкрайни минути каза:

— Ето го.

Слава богу!

Сбогуваха се в антрето. Матиас помогна на Джил с мантото, Том държеше палтото на Амбра и тя припряно пъхна ръце в ръкавите и се отдръпна веднага. Всички размениха няколко бързи прегръдки и след това двете най-сетне излязоха навън.

Амбра се тръшна на задната седалка в колата. Облегна чело на прозореца. Беше грохнала.

— Защо се държа толкова странно? — попита Джил, докато сочеше пътя на Лудвиг.

— Уморена съм — отвърна Амбра уклончиво.

Наистина беше уморена, уморена от цялата тази авантюра в Кируна. Копнееше да се прибере у дома, към ежедневието, към редакцията. Веднъж да си отиде вкъщи, щеше да се опита да тръгне по срещи, обеща си го. Нормални, обикновени, необвързани мъже.

— Аз пък си прекарах чудесно. Бяха много готини. Или поне Матиас. Ти се държа страшно студено с Том. Какво всъщност стана между вас?

Амбра я изгледа кисело:

— Изненадана съм, че въобще си забелязала нещо. При цялото това флиртуване с Матиас. Нали каза, че нямате нищо общо?

— Нямаме. Това беше безобиден флирт. За какво се цупиш? Какво очакваше?

— Не знам.

— Сама каза, че той си има момиче.

— Бивша — напомни и тя. — Която има гадже.

— Да, да, да, мен ако питаш, по-добре ти е без него. Вярвай ми.

Как само мразеше Джил да прави така — да й казва как да се чувства!

— Не може ли поне няколко минути да ме оставиш да тъгувам, преди да почнеш да ме агитираш да гледам позитивно?

— Никой мъж не заслужава тъгуване. — Джил изглеждаше искрено учудена.

Тя удари длан по облегалката на шофьора:

— Лудвиг! След малко трябва да завиеш!

— Знам. Още имам джипиес — отвърна Лудвиг кисело.

— Свий тук — размаха ръка Джил.

— Знаааам.

Амбра се помъчи да не слуша постоянното им джафкане, загледа се през прозореца към превитите от снега клони, които профучаваха покрай тях. Колата беше голяма и топла, но навън си беше същинска пустош.

Определено щеше да загърби тази история. Веднага. Така или иначе, нищо не се беше случило, повтаряше си тя, докато оставяха километър след километър гора зад гърба си. Всичко си беше както обикновено. Нямаше никаква причина да чувства поражение. Нямаше никаква причина да бъде разочарована. Може би просто не беше доразбрала нещо и в момента Том и Матиас обсъждаха колко е досадна. Оставаше й само да продължи напред. Стегни се, Амбра.

Мразеше този израз. Точно него употребяваха приемен родител след приемен родител, когато тя паднеше, когато се удареше, когато някой я блъснеше, когато беше нещастна. „Стегни се, Амбра. Избърши сълзите, Амбра. Не й обръщайте внимание и ще спре.“

Джил беше права, просто трябваше да забрави тази история.

Точно така щеше да постъпи. Само първо да разбере как се прави. Как игнорираш чувствата си, желанията. Как игнорираш болката.

Стегни се, Амбра.

Тя облегна чело на прозореца и се загледа в гората — тиха, тъмна, заплашителна.

22

Амбра прибра компютъра в чантата. Набързо провери още веднъж в гардероба, в банята и под леглото в хотелската стая, за да се увери, че не е забравила нищо, но беше взела всичко. Щеше да е приятно да се прибере у дома, да остави зад гърба си Кируна и всички несполуки и спомени, помисли си тя, докато си обличаше палтото. Беше успяла да уреди късно напускане на хотела, за да се престраши да отиде още веднъж до къщата на семейство Свентин. Изглеждаше все така необитаема, а и тя дори не беше сигурна какво се надяваше да постигне с идването си. Остави още едно съобщение на почиващата социална работничка, след което се върна в хотела да си досъбере багажа.

Щеше да иде в редакцията още следобед, пък и беше обещала да изпрати готов текст същия ден, та Грейс да престане да се цупи. Имаше още малко време до идването на таксито, затова полегна на кревата с телефона в ръка. Прегледа новините. Светът си беше жив и здрав. Стига да не живееш в Сирия. Разсеяно прегледа профила на Джил в инстаграм. Сестра й беше качила снимки от вечерта. Чашите шампанско, огъня в камината, но и една снимка, на която се виждаше Том. Няма да му хареса, помисли си тя, леко злобно. Прочете коментарите и видя колко са противни. Джил не беше преувеличила вчера — от някои действително можеше да ти се изправи косата. Амбра докладва всички хейтърски коментари и остави телефона. Стигна до извода, че в едно отношение пътуването се оказа полезно — за първи път от дълго време почувства, че иска да срещне някого. Мъж.

Съвсем наскоро един колега от „Дагенс Нюхетер“ се беше свързал с нея в туитър, предлагаше да се видят. Дали да приеме и като се прибере, да излязат на кафе? Като цяло щеше да й се отрази добре да излиза повече. Да се изправи срещу някои от страховете си, да направи нещо извън работата.

Срещата с Елса също беше приятна. Беше показала на старицата как се чати и как се правят снимки с телефона и след леки първоначални проблеми с ауто коректора вече успяваха да си пращат кратки съобщения. Елса особено си падаше по емотиконите и последното съобщение, което Амбра получи, беше пълно с цветя, самолети и махащи ръчички.

Беше увила в чифт чорапи жабката, която Елса й подари, и я беше прибрала старателно в чантата. Жабата щеше да стои на нощното й шкафче заедно с единствената снимка на родителите й и един безумно скъп и непрактичен свещник от „Свенскт тен“, подарен й от Джил.

Просто щеше да се съсредоточи върху добрите страни от престоя си тук и щеше да забрави всички други. След няколко дни вече нямаше да я е грижа. Догодина по това време щеше да е просто поредният неприятен спомен сред всички, които беше натрупала с времето. Един от многото. Помниш ли, когато направи пряко включване с обърнат наопаки пуловер, ха-ха? Или когато се навря без покана при един бесен партиен лидер и той те нахока, ха-ха? Или — най-смешният, — когато си мислеше, че онзи бивш войник в Кируна си пада по теб? Ха-ха-ха!

На вратата се почука. Амбра предположи, че камериерката иска да влезе да почисти, понеже тя беше задържала стаята толкова до късно.

— Влез — извика и се надигна на лакти.

Не последва отговор и тя стана да отвори.

Том Лексингтън.

Това е шега!

— Здравей! — промълви той.

Запълваше цялата рамка на вратата с размерите и присъствието си.

Амбра хвана бравата и стисна здраво метала. Сега беше моментът да каже нещо хапливо. Или да тресне вратата.

— Здравей! — изломоти само.

Той надникна над рамото й към събрания й багаж.

— Заминаваш ли?

— Таксито ще дойде всеки момент.

Той пъхна ръце в джобовете на якето и облегна рамо на рамката.

— Исках да те видя, преди да тръгнеш.

Тя пристъпваше от крак на крак.

— Можеше да звъннеш. Или да пишеш.

— Можех — отвърна той.

Тя мълчеше. Продължи да пристъпя, измъчваше се, но най-накрая се реши. По-добре да го каже. Пое си дъх.

— Извинявай, задето така се нацупих снощи.

Том леко изкриви устни:

— Аз съм виновен, ти няма за какво да се извиняваш. Не знам какво стана. Не биваше да… знаеш…

— Няма нищо — рече тя.

— Страхотна си, това искам да кажа. Беше ми приятно да общуваме тези дни. И беше полезно за мен — да излизам, да говоря с теб. Наистина значеше много за мен. Признателен съм. Но нали ти обясних каква е ситуацията…