Той беше невероятно добър в това да те предразположи да споделяш. Спокоен, внимателен.

— Попаднах в системата на приемните семейства като съвсем малка — започна Амбра. — На четиринайсет бях минала през толкова семейства, че им загубих бройката. Няколко пъти бягах и социалните не знаеха какво да ме правят. Бях се отказала от всичко.

Тя кимна на Джил да продължи разказа.

— Аз пък съм осиновена от Колумбия — поде Джил. — В първите си години живеех в сиропиталище там. След това ме осиновиха една откачена шведка и не по-малко лудият й мъж. Един ден ми дойде в повече и избягах.

Джил беше добра в това. Да сбие адското си минало в няколко забавни изречения. Била е захвърлена в кофа за боклук в Богота, намерили я и после пак я зарязали на прага на сиропиталище, управлявано от монахини. Джил никога не говореше за това, но Амбра подозираше, че е пострадала по някакъв начин в дома, беше чела не една ужасяваща история за условията в тези институции. А накрая се озовала при психичноболна алкохолизирана шведка и жалкия й съпруг.

— Едно лято се срещнахме случайно — обясни Амбра.

— Как? — полюбопитства Матиас.

Излъчваше топлина и съчувствие. Като човек, на когото да довериш всичките си тайни.

Амбра изгледа крадешком Том. Той я наблюдаваше съсредоточено. Беше на нейна страна, изведнъж го осъзна. Никога нямаше да позволи на никого да я нарани. Откъде пък й хрумна подобна високопарна мисъл?

— Аз избягах — обясни Джил. — Отказах да живея повече с тях. Не че и те ме искаха де, мисля, че ме мразеха.

Веднъж Джил беше споделила как майка й казала, че всъщност искала да осинови друго, по-малко, дете, но я придумали да вземе нея. „Всеки ден съжалявам за това решение“ — бил краят на разказа. Накрая накарали Джил да живее в гаража и заплашили да я върнат в Колумбия.

— Изпратиха ме в едно стопанство в провинцията — продължи Джил. — Една жена гледаше коне и приемаше момичета, които създават главоболия.

— Там ли остана?

— Да, докато навърших пълнолетие. Но тогава вече бях започнала да ходя по турнета. Животът на село ми се отрази добре. Действаше успокоително.

— Поне докато аз не дойдох — намеси се Амбра.

— Да, тогава адът се отвори под краката ми — изсмя се Джил.

Амбра беше на четиринайсет. Отдавна беше напуснала семейство Свентин. Приемното семейство, при което живееше в момента, не искаше да я вземе със себе си на почивка. А по закон децата в приемните семейства имаха равни права с всички членове на семейството. Поне така беше на хартия, но Амбра вече беше преживявала какво ли не и нищо не можеше да я изненада. И така, семейството замина на ваканция, а стресираната социална работничка я изпрати в стопанството в провинцията. Винаги бяха стресирани. Винаги бързаха за някаква по-сериозна криза.

— Не ми се вярва да сте се сближили веднага — подхвърли Матиас и им допълни чашите.

— Не, не веднага — подсмихна се Амбра.

Още на тринайсет години Джил беше завършена кучка, а тя самата вече не вярваше на никого.

— Беше омраза от пръв поглед — съгласи се Джил.

Амбра кимна:

— Биехме се като животни.

Не преувеличаваше — в началото имаха сблъсъци почти всеки ден. Амбра беше убедена, че ще я изгонят. Но Рене, жената, която въртеше стопанството, издържа. Съумя да даде на Джил вниманието, от което тя се нуждаеше, като същевременно успя да спечели доверието на Амбра. Годините в стопанството бяха оазис. Повратна точка.

— Какво стана? — попита Матиас.

— След като не успяхме да се изпотрепем, решихме да се сприятелим. Малко по малко — отговори Джил.

Процесът беше бавен и мъчителен, но когато един ден някой тормозеше Амбра в училище, Джил ошамари гадняра и след това отношенията им се промениха. Или пък просто бяха узрели за това.

— Джил започна да пее, а аз започнах да уча — продължи Амбра.

Беше й писнало от клатещи глави учители и свиващи устни училищни психолози, затова трябваше да решава — да напусне училище или да седне да учи сериозно. До ден-днешен беше дълбоко признателна на своето по-младо Аз, което явно бе имало достатъчно мозъчни клетки, за да вземе правилното решение.

— В годината, в която навърших шестнайсет, пробих в „Мюзик Айдъл“ и това промени всичко — обясни Джил.

— Нещата са се наредили? — продължаваше да пита Матиас.

Джил кимна:

— Музиката ми спаси живота. А Рене означаваше толкова много за нас. Тя поощряваше приятелството, сестринските отношения. Тъй като двете с Амбра нямахме никакви биологични роднини, решихме да бъдем сестри. И оттогава сме такива. И откъдето и да погледнеш, това е най-дългата връзка в живота и на двете ни.

— А какво стана с Рене? — попита Том тихо.

— Почина — отвърна Джил кратко и отвърна поглед.

Смъртта на Рене беше истинска трагедия. Единственото положително беше, че по това време и двете вече бяха пълнолетни. Никакви приемни семейства повече. Джил тръгна по турнета. Амбра учеше журналистика.

— От рак — допълни Амбра. — Проклета болест!

Джил протегна чашата си:

— Нека не говорим повече за това — помоли тихо.

Амбра кимна. Вечерта беше твърде приятна, за да потъват в мрачни мисли. Но Рене й липсваше. Често.

— Още вино? — предложи Том.

Тя кимна. Ръката му докосна нейната, докато взимаше бутилката.

— Извинявай — промърмори той.

— Няма нищо — прошепна тя.

Искаше да докосне тази ръка, да прокара пръсти по косъмчетата, да вдиша аромата му още веднъж.

Фрея дотича при тях, застана между двамата. Амбра предпазливо погали твърдата козина. Фрея облегна глава на крака на Том за момент, след което отиде при Амбра, подуши я и после заобиколи масата.

Джил гледаше кучето, без да продума.

— Амбра, как върви твоята работа тук? Ще правиш ли още интервюта? — Матиас й се усмихна топло.

— Засега не. Просто проверявам нещо. — Реши да не навлиза в подробности. „Шпионирам някогашното си приемно семейство“ би прозвучало доста откачено.

— Обичаш ли работата си? — продължи той.

— Много.

— Амбра държи да спасява света — обади се Джил.

Но не го каза злобно. А и не грешеше. Амбра остави приборите, леко въздъхна.

— Нахрани ли се? — попита Том.

— Страшно вкусно беше — похвали ги тя и забеляза, че дори Джил е изяла всичко.

— Ти ходила ли си в ледения хотел? — попита Том, след като Джил каза, че тъкмо идва оттам.

— Не.

— Страхотно е — увери я Джил. — Трябва да отидеш, Амбра. Преядох. Какво ще кажете, ще се поразхвърляме ли? — Тя хвърли подкупващ поглед на Матиас.

Матиас кимна, но лицето му не трепна.

— Ще оставим десерта за после. Сауната е топла. Том, покажи им къде да се съблекат, докато аз раздигам масата.

Том поведе двете жени по стълбите към сутерена.

— Може да се преоблечете тук — въведе ги в едно помещение и запали лампата.

Амбра и Джил се спогледаха. Не беше домашна сауна в мазето, както си бяха представяли, а по-скоро цял спа център. В единия край имаше душ-кабини, в другия бяха наредени фотьойли, малки масички и плетени кошници. Том обикаляше и палеше свещи. Проблясваха мозайки в различни медни нюанси.

— Нещо се умълчахте — подметна Том, докато отваряше шкафове и вадеше хавлии.

— Не знам защо, но си въобразявах, че ще е нещо като ергенска сауна с бирени кенове и нехигиеничен вид — поясни тя.

Джил кимна в знак на съгласие. Том изви устни:

— Не, преди да дойдете, махнахме всичко нехигиенично. Лявата половина е за дамите.

Амбра пое купчината хавлии, които той й подаде. Миришеха на чисто и бяха почти смешно меки насред цялата тази мъжествена и внушителна атмосфера.

Двете отидоха в своето отделение и затвориха вратата. Чуха как Матиас идва и след малко тихите гласове на мъжете се разнесоха откъм другата съблекалня.

— Какво мислиш? — прошепна Амбра, докато си сваляше джинсите и ги сгъваше.

Джил вдигна изрисуваната си вежда и я изгледа.

— Че няма да обеднееш, ако отидеш на кола маска.

Джил носеше прашки и дантелен сутиен от някаква нелепо скъпа марка и очевидно беше ходила на кола маска. Беше толкова красива, че чак беше дразнещо, помисли си Амбра, но устоя на импулса да погледне собственото си крайно обикновено тяло. Джил беше с естествен златист тен, все едно непрекъснато е била на слънце. Имаше много повече извивки от манекенка, но пропорциите й бяха идеални, сякаш беше родена като снимка, обработена с фотошоп. Разбира се, имаше си личен треньор и непрекъснато беше на диета, но пак си беше ненормално реален човек да изглежда по този начин. На всичко отгоре в прашки и дантела — бельо, което отива на изключително малко жени. Амбра беше свалила памучните си бикини, хубави и меки, но не безкрайно секси. Нямаше кой знае какъв бюст и сутиенът й беше виждал и по-добри дни. И все пак…

— Радвам се, че дойде с мен — каза искрено.

Джил беше нейното семейство и нямаше никакво значение, че е прекалено хубава.

— Разбира се. И двамата са готини, изглеждат свестни, но постъпи правилно, като не дойде сама. Имам спрей в чантата.

Амбра беше сигурна, че Том и Матиас не са от мъжете, които можеш да спреш със спрей.

— Харесваш ли Матиас? — попита все така шепнешком.

Джил поклати глава:

— Прекалено е добър. И малко ми снобее с тия вина и купища книги, които е чел, не мислиш ли?

Амбра намираше Матиас за възпитан и общителен, а и беше споменал една книга, която харесвал, между другото, когато говореха за литература. Но Джил открай време страдаше от комплекс за малоценност по отношение на образованието си и предпочиташе по… така да се каже… едноизмерни мъже. Освен това беше ясно, че Джил лъже. Определено харесваше Матиас.

— Ами Том? — продължи Амбра, възможно най-нехайно.

— Много е весел. Подхождате си.

Джил си свали прашките и разкопча сутиена. Амбра й подаде светлосива хавлия. Джил се уви с нея и дори така успя да заприлича на супербляскава филмова звезда.