— Ало? — чу той гласа на Амбра в слушалката. Бдителен, остър.

— Ало? Том е… Лексингтън — добави.

— О, здравей! Защо звъниш на този телефон?

— Защото съм в хотела. Във фоайето. Искаш ли да слезеш?

Тя дойде почти веднага, с ръце в джобовете, бавна походка, увила дебелия шал няколко пъти около гърлото си.

— Здравей! — рече той и усети, че настроението му вече се обръща.

Тази жена оказваше такова странно влияние върху него. Не разпозна чувството веднага. Радост. Изпита радост, като я видя.

Тя отметна косата от челото си, издаде брадичка. Устните й блестяха в розово.

— Здравей! И благодаря за снощи. Исках да ти пиша да благодаря, но се оказа, че ти нямам номера.

Не му беше хрумвало да й дава номера си, нито да иска нейния. Това между тях нямаше да продължи. Нали? Всъщност защо не? Заедно им беше приятно, защо да се лишават от това?

Амбра протегна ръка към Фрея. Кучето я подуши предпазливо.

— Сутринта успя ли да заспиш? — попита Том.

Беше бледа, имаше сенки под очите и сякаш от нищото го обзе желание да я пази и закриля. У нея имаше нещо уязвимо, почти ранимо.

— О, да, поспах. Но съм измръзнала. В стаята ми е жесток студ, а и тук си го бива. — Тя се обви с ръце.

— Всичко наред ли е, Амбра? — попита той и се вгледа в лицето й.

Изглеждаше нещастна, не просто премръзнала или уморена.

— Имах странен ден… Няма значение. Радвам се, че се отби. Беше ми странно да не мога да се свържа с теб.

Във фоайето действително имаше силно течение, при всяко отваряне на вратите подухваше студен вятър. Амбра дръпна ръкавите на пуловера върху дланите си, разтри пръсти. Той я погледна как зъзне и му хрумна нещо.

— В къщата, в която живея, има сауна — рече. — Довечера ще я палим.

Тя вдигна вежди. Той харесваше това изражение. Арогантно, въпросително, бдително.

— Матиас е от Оланд — обясни. — Оландците имат нездрава връзка със сауните. За тях е като религия.

— Да, чувала съм. Веднъж интервюирах един оландски рибар. Море, мрежи и сауна — друго не го вълнувало.

— Искаш ли да дойдеш? Да се постоплиш?

— Шегуваш се.

— Не. Всъщност е доста приятно. Правила ли си го преди? Сауната, имам предвид.

Амбра поклати глава.

— И това ли не си?

Том не можеше да я разбере. Тя имаше опит, беше правила неща, които повечето хора не познаваха, но пък беше пропуснала ежедневни занимания като карането на шейна или гледането на Северното сияние, при положение че е живяла в Кируна. Като цяло беше много потайна за престоя си тук.

— Значи трябва да дойдеш задължително. Няма нищо странно, приеми го като хоби или спортно занимание.

— Като изключим, че човек трябва да е чисто гол — отбеляза тя сухо.

— Имаме хавлии. Вземи и сестра си, ако искаш.

Тя присви очи:

— Това да не е хитър начин да се добереш до Джил?

— Не — изненада се той. — Защо ми е да се добирам до нея?

Том се замисли.

— Макар че сега като го казваш, Матиас май би се зарадвал, ако и тя дойде.

— Ясно.

Амбра все още не изглеждаше убедена.

Той не беше от хората, които досаждат, но изведнъж идеята да я покани му се стори отлична. Сестрата знаменитост беше по-скоро начин тя да се чувства по-удобно.

— Хайде — увещаваше я. — След като никога не си пробвала. И ще се стоплиш, наистина ще се стоплиш, гарантирам ти.

— И всички ще носят хавлии?

— Обещавам. Имаме големи кърпи, можем да се увием в тях.

— И никой няма да тича навън да се търкаля в снега? Нито ще се тупаме един друг с брезови клонки? — Тук страните й поруменяха леко.

— Честен кръст, няма да те шибам с брезови клонки или каквото и да било друго — заяви той тържествено.

Мисълта да я види отново довечера, да говори с нея, да дружи с нея, да я слуша и да се препира с нея. Щеше да донесе цепеници за камината, да пусне музика. Щяха…

— Не, Том, не мога. — Амбра прекъсна размислите му с притеснена усмивка. — Съжалявам, няма да стане. А и Джил вече замина.

Окей. Той се загледа във Фрея, която тихо скимтеше. Беше разочарован — чувството го изненада, беше се надявал тя да приеме.

— Благодаря, че се отби. И благодаря за поканата — промърмори Амбра.

Той отвори уста да предложи да го направят някой друг път, но осъзна, че едва ли някога ще се видят отново.

Фрея пак изскимтя.

— Май трябва да я изведа — каза той, макар да нямаше никакво желание да се разделят. Беше му странно, че това може би е последната им среща.

— Добре.

Тя погледна първо кучето, после него. Дълги черни мигли и под тях тези полегати очи. Вдигна длан към него за прощален поздрав.

Том се сети в последния момент, извади молив и касовата бележка от зоомагазина, написа номера на мобилния си телефон и й го подаде.

Амбра го взе. Погледна го. Той направи крачка към нея и я прегърна за секунда. Тя се вкамени в обятията му, но в следващия момент вдигна ръце и за миг отвърна на прегръдката му, смутено и несръчно.

— Обади се, ако си промениш решението — заръча той тихо.

Тя кимна. Том се завъртя и подвикна на Фрея, която възторжено хукна към изхода. Той погледна назад, но Амбра вече не беше във фоайето.

Удари глава в стената на асансьора. Защо отказа? С въздишка отвори вратата на стаята си. Трябваше да приеме. Телефонът й извибрира,

— Звъняла си — изчурулика Джил в ухото й.

— Уф…

— Какво има?

— Такава съм идиотка!

— Чакай малко да намаля музиката и ще ми разкажеш. Лудвиг! Изгаси го! Така. Разказвай.

— Няма нищо за разказване. Просто съм толкова задръстена…

— Преди да съм се развълнувала, нали не е нещо с работата? Моля те, кажи ми, че е заради мъж.

— Том Лексингтън дойде.

— И?

— Нищо. Това е всичко.

Мълчание.

— Джил?

— Амбра, мила моя, трябва да започнеш да живееш. Какви ги вършиш? Дванайсетгодишните имат по-вълнуващ любовен живот от теб.

— Не знам какво става между нас. Той е готин, прекарваме си добре. Но още е луд по бившата си.

Също така има много суров поглед и понякога получава панически атаки, които крие от всички.

Джил изсумтя.

— Друга жена? Не лягай с него. Зарежи го веднага. Не ти трябват такива бъркотии.

— Няма как да го зарежа, тъй като между нас няма нищо. Но е мил. И ме покани на среща, а никой не го е правил отдавна, ясно?

Джил въздъхна дълбоко:

— Трагедия.

— Да, да, знам. Е, как е в Йоребру? Видях в инстаграм, че си била на купон — смени темата тя.

И без това бляскавите преживявания на Джил бяха най-близкото до истински живот, до което тя някога би могла да се докосне.

— Лудвиг! Къде сме сега?

Неясен говор.

— Пак сме в Норланд — изчурулика Джил. — Поканиха ме на парти в ледения хотел, затова съм тук. Наехме една грамадна кола.

Типично за Джил. Дива, импулсивна, не се спираше на едно място.

— Е, как е леденият хотел?

— Студ. Много водка. Много сладък собственик на северни елени.

Амбра се сети нещо:

— Я чакай, леденият хотел не е ли в Юкасярви? Там ли си сега? Та това е на половин час оттук.

— Може. Ти къде беше?

Амбра стисна телефона здраво и някак успя да се въздържи да не изстене.

— Джил, слушай ме. Искам да дойдеш тук, при мен.

— Кога?

— Сега.

— Защо?

— Ще ходим на сауна.

— Ха-ха, много забавно!

— Говоря сериозно. Ще дойдеш с мен за морална подкрепа.

Дълбока, дълбока въздишка.

— И Матиас ще идва — запридумва я тя.

Така мисля. Надявам се. Може би. Или пък щеше да е сама в сауната с Том? Тези ръце и рамене. В сауна. С капки пот.

— Кой е Матиас? — не я разбра Джил.

На Амбра вече й идваше да тресне телефона на масата, мразеше, когато Джил се държеше така опако.

— Много добре знаеш кой е, вчера говорихме за него, видях те как го гледаше онзи ден. Ако дойдеш, обещавам, че ще ти дължа услуга.

Дълго пресметливо мълчание. О, да, щеше да си плати за това, Амбра го усещаше с цялото си тяло.

— Ще дойда. При условие, че един ден ще те взема на шопинг в Стокхолм. Женствени дрехи, луксозно бельо и обувки и евентуално аксесоари. Нищо плетено, дънково или памучно.

— Добре, добре. Но като дойдеш, ще се държиш любезно, не като проклета поп дива.

— Да не искаме невъзможното. Лудвиг! Докарай колата. Цун-гун, Амбра.

— Мразя го това „цун-гун“ — извика Амбра.

Но Джил вече беше затворила.

Извади от джоба на джинсите си касовата бележка с номера на Том. Ха! Щеше да се поти в сауната с Том Лексингтън.

19

Джил се беше облегнала между двете предни седалки и гледаше през прозореца.

— Според джипиеса трябва да завиеш тук — каза на Лудвиг и посочи надясно, право през гората.

Лудвиг не отговори. Не беше продумал през цялото пътуване. Всеки жест показваше мнението му за начина, по който пак го беше помъкнала на път. На Джил не й пукаше, той й беше подчинен.

— Сигурна ли си, че е добре? — прошепна Амбра.

Джил си оправи косата и се облегна назад.

— Цупи се. Искаше да остане в Юкасярви и да пие сини питиета от ледени чаши.

— Ама ще го вземеш ли в сауната? — учуди се Амбра.

— Не, нека се разходи с колата или нещо такова, после ще дойде да ни вземе. Там ще ни нахранят ли?

Джил умираше от глад, не беше сигурна, че ще успее да се въздържи, въпреки че щеше да е сред хора. Боже, как й се ядеше! Вместо само да качва в интернет снимки с ястия и десерти, от които след това не вкусваше. Искаше да се натъпче.

— Като му се обадих, каза, че ще приготви вечеря — отговори Амбра.

— О, умее и да готви! Повече ми прилича на онзи тип мъже, които утрепват с тояга някой лос и после го изяждат суров в пещерата си.