Амбра сведе очи, смутена от похвалите.

— Благодаря — промърмори.

— Прибра ли се благополучно от Кируна? Нямаше ли някакъв проблем с полета?

— Всъщност още съм тук. Искам да проверя нещо.

— Но нали ще се прибереш до утре? Нали си на работа?

По дяволите, не беше помислила за това!

— Грейс, вече работих извънредно. Дойдох дотук навръх Коледа. Реших, че ми се полага някой и друг ден компенсация.

— Не ме ли чу? Току-що ти казах, че не ни достигат хора. Трябваш ми в редакцията.

— Имам работа тук. Искам да пиша за приемните семейства и деца, които страдат при тях.

Грейс харесваше по-меките истории. Мъжете редактори предпочитаха да се пише за корумпирани немски автомобилни фирми, руски президенти и севернокорейски ядрени заплахи, колкото по-страшно, толкова по-добре. Но Грейс клонеше повече към разкази за най-уязвимите в обществото.

Сега обаче изпъшка:

— Тези истории винаги са голяма каша. Накрая все се стига до дума срещу дума. И всички държавни служби умеят да пазят тайна. Не, зарежи го — отсече тя.

— Свързах се със социалните. Може би става дума за религиозна секта.

В медийния свят винаги уцелваш десетката със сектите.

— Имаш ли източник? Истински? Готов да говори?

Гласът на Грейс беше скептичен. Амбра чуваше тракане около нея.

— Още не, но…

— Да му се не види, Амбра! Знаеш, че не става така. Нищо няма да излезе. Не мога да те оставя да висиш горе и да измисляш глупави истории.

— Става дума за деца — натърти Амбра и нервно закрачи из фоайето.

Чу как Грейс покрива слушалката и крещи заповеди на някого, преди пак да се обърне към нея:

— Има много страдащи деца. Искам да се прибереш незабавно. Тук имаш предостатъчно за писане.

— Искам да напиша нещо важно.

— Не ставай досадна. Очаквам да си на работното си място според установения график. Няма да получиш специално отношение от мен, ако това си въобразяваш. Ако ти се пише за страдащи деца, Стокхолм е пълен с такива. Иди в централата на спешния телефон и ако щеш, цял ден слушай тия глупости. Получихме пет истории за семейни кавги, в които мъжете са смлели от бой майките, докато децата са гледали. Деца, изхвърлени боси в снега. Ако не разполагаш с шеф на социалните в Кируна, който е готов да предостави имена и позиции и да потвърди, че са пращали сираци при сатанисти, домъквай си задника в редакцията. — Към края Грейс почти крещеше.

Амбра мълчеше, стиснала челюст.

— Добре, прибирам се — каза намусено.

— Прибирай се.

Грейс затвори.

Ядосана се върна в стаята си, преоблече се и излезе от хотела. Все още имаше свободен ден и можеше да прави каквото си иска. Слезе до автобусната спирка, извади късмет и не се наложи да чака, качи се веднага и седна най-отпред. Загледа се през прозореца. Сняг и още сняг. Как можеше изобщо да съществува толкова много?

Колкото повече приближаваше крайната си цел, толкова по-познато й изглеждаше всичко. Много се беше променило през последните години, но някои неща си бяха същите и спомените за къщи и имена на улици се пробудиха. Седеше като залепена за седалката. Не беше очаквала да го приеме така емоционално. Автобусът спря и тя слезе с още по-неприятно усещане. Измина бавно краткото разстояние от спирката до къщата, в която беше живяла в детството си в Кируна.

Беше останала при семейство Свентин около година. Пристигна по Коледа, а напролет й дойде първият мензис. Беше потиснала повечето спомени, но помнеше колко я болеше, колко малко грижи получаваше и как Есаяс беше като вманиачен заради промяната в нея. Накрая приказките за дявола и всички демони, които тя явно носеше в себе си, станаха непоносими. Избяга, добра се до Стокхолм и живя по улиците с други самотни деца и бегълци, но социалната служба я откри и я изпрати на ново място. Беше цяло чудо, че приключи този период жива и здрава.

А сега отново беше тук. Дойде импулсивно, не го беше обмислила и не беше подготвена за емоциите, които я заляха. Приближаваше към червената дървена къща бавно и с бясно биещо сърце. Пощенската кутия си беше същата — странно, споменът за нея събуждаше толкова чувства. Най-обикновена черна ламаринена кутия. Само че от комина не излизаше пушек. Къщата изглеждаше пуста, вътре беше съвсем тъмно и снегът отпред не беше отъпкан. По дяволите, трябваше да планира цялата работа предварително. Поколеба се дали да не надзърне през прозореца, но си даде сметка, че не може да се приближи толкова.

Прилоша й, чисто физически. Коремът я сви. Тялото помнеше по-добре от съзнанието. Така се беше уплашила при първия си мензис, понеже не знаеше какво става. Жестоката болка в корема и усещането как нещо изтича от нея, все едно се напикава, и как после видя, че е кръв. Ужаси се, че умира. Не посмя да каже на никого и изцапа кърпи, чаршафи, гащи. Ракел побесня заради мръсотията. А Есаяс я стисна за врата и я натопи в леген със студена вода. Нямаше спомен какво стана после, главата й беше като изпразнена.

Не, не можеше да стои тук.

Забърза обратно към спирката, наложи се да чака автобуса цяла вечност и докато се върне в хотела, измръзна здравата. В стаята й също беше студено. Тя пипна радиатора — оказа се леден, но нямаше сили да се обади на рецепцията да се оплаче; легна си, без да сваля шала и шапката.

Апатично загриза нокти. Извади телефона, набра Джил, но й отговори гласова поща. Помисли, че трябва да свърши нещо смислено, но някак се озова в инстаграм. Джил беше качила снимка от някакъв купон от предната вечер.

Амбра остави телефона. Цялата радост от разходката с шейната беше угаснала. Том не се беше обаждал, призраците на семейство Свентин я тормозеха, а Грейс се цупеше. Нямаше как да не е потисната. А и по всичко изглеждаше, че ще прекара нощта в леденостудена хотелска стая и в опити да се добере до Стокхолм, въпреки че всички билети от Кируна са разпродадени.

— Значи сте гледали Северното сияние. Но нищо повече? — Матиас избърса кухненския плот, окачи кърпата и изгледа Том скептично.

— Не, нищо повече.

Том извади бутилка минерална вода от хладилника и взе чаша. Спомни си колко близо беше до нова целувка с Амбра, как устните й сякаш го привличаха. Но не се случи нищо. Тъй че не, нищо повече. Не точно.

Матиас се облегна на плота и скръсти ръце. Попита нехайно:

— Сестра й още ли е в града?

— Защо?

— Просто така. Водя разговор. Как си днес?

— Стига си ме питал как съм.

Том извърна лице от пронизващия поглед на Матиас и се загледа през прозореца. И сам го забелязваше — настроението му пак беше паднало до точката на замръзване. Днес не можеше да излезе от това състояние, тревожността го глождеше току под кожата. Беше толкова дразнещо, беше свикнал да държи всичко под контрол — себе си, тялото си, чувствата си. Поне да разбираше защо…

Снощи беше в добро настроение, в гората с Амбра, но сутринта се събуди с главоболие и сърцебиене и оттогава вървеше само надолу. Мразеше факта, че състоянието му се променя толкова нелогично, че варира без ясна причина. Матиас предложи той да изведе Фрея и сутринта, и по обяд, но така се чувстваше още по-зле — щом Матиас смяташе, че се нуждае от помощ.

Сякаш усетила, че мисли за нея, Фрея дойде при него. Махаше с опашка и той я потупа.

— Става ли довечера да пробвам сауната? — обади се Матиас, загледан в кучето.

— Прави каквото щеш — тросна се Том.

Той самият не беше използвал сауната нито веднъж, дори не знаеше дали работи.

— А може и да отида на хотел — продължи Матиас.

Вече го беше предложил няколко пъти.

— Кога е полетът ти?

— Добрах се до резервно място за утре. Ако имаш нужда да останеш сам, мога да пренощувам в града.

— Престани — изръмжа Том.

Беше нелепо. Та той разполагаше със стотици квадратни метра къща.

— Сериозно, как се чувстваш? — настоя Матиас.

— Излизам.

Ако му зададеше този въпрос още един път, щеше да експлодира.

— Вземи и кучето — подвикна Матиас след него.

Фрея седеше до Том на предната седалка. Гледаше любопитно през прозореца и от време на време се обръщаше към него, сякаш за да провери дали не се е провинила в нещо.

Беше време да я върне на Нилас, изобщо не се чувстваше в състояние да гледа куче.

Зави по улицата на Елинор. Намали скоростта, помъчи се да види дали има някой в къщата. Беше си забравил мобилния у дома, на плота. В кухнята светеше. Той остави двигателя запален. Фрея го наблюдаваше напрегнато. Протегна ръка към нея, остави я да я подуши и после внимателно я потупа зад ухото. Козината беше груба и тялото й трепереше при докосването.

— Не може да останеш при мен — заговори й тихо.

Тя го изгледа с големи умолителни очи.

— О, дявол да го вземе, промърмори той, подкара колата и се махна оттам.

Хвърли кос поглед към Фрея.

— Утре — предупреди я и видя как тя наостря уши. — Не си въобразявай нищо. Утре ще те върна.

Още един ден, какво толкова? И без това не се бяха обаждали да си я искат обратно.

— Хайде да идем до града.

Фрея излая кратко и той натисна газта, остави къщата на Елинор зад гърба си.

В Кируна имаше много кучета и той намери голям зоомагазин, откъдето купи чувал суха храна, две купички, нов нашийник и нова, по-здрава каишка. Фрея му позволи да й сложи нашийника с каишката и след това тръгна покорно. Том я остави да подуши всичко, което иска, вървеше след нея и скоро се озоваха пред „Скандик Ферум”, хотела на Амбра. Той забави крачка, запита се дали тя още е тук, или е успяла да намери свободно място в самолета и се е прибрала у дома.

— Хайде да влезем — предложи на Фрея и двамата някак съумяха да минат заедно през въртящите се стъклени врати.

— Амбра Винтер още ли е тук? — попита той на рецепцията.

— Да, да позвъня ли в стаята й? — попита рецепционистът, като хвърли едно око на внушителните размери на Фрея.