Носеше само ръчен багаж, затова бързо прекоси залата за пристигащи, излезе навън и отиде до автобуса. Неприятното усещане растеше с всяка измината крачка. Снегът беше натрупан на еднометрови преспи, земя не се виждаше никъде и тя се хлъзгаше с твърде тънките си ботуши. Впряг с ентусиазирани кучета профуча зад телена ограда. Все така зъзнеща, тя се качи на автобуса, купи билет до Кируна и седна до прозореца. Сняг, сняг, сняг. Дискомфортът вече беше почти непоносим. Автобусът потегли.

Беше десетгодишна, когато за първи път стъпи в Кируна. Тогава също оставаха няколко дни до Коледа, може би точно затова сега й беше толкова тежко. Една напрегната социална работничка с къдрава светла коса и шарещи очи говори с нея, обясни й, че вече не може да остане при семейството, с което живееше в момента. Помнеше как прегръщаше мечето си. Знаеше, че вече е голяма за плюшени играчки, но то й носеше чувство за сигурност.

— Как се казва мечето ти? — попита социалната работничка с онзи изкуствен глас, към които възрастните винаги прибягваха в такива случаи.

— Просто Мечо — прошепна Амбра.

— Двамата с Мечо ще заминете при друго семейство. Ще трябва да пътувате сами с автобуса, но ти вече си голяма, Амбра, ще се справиш чудесно. Ще бъде нещо като приключение — опитваше се да я ободри жената.

Амбра се качи на автобуса с Мечо и с единствената си малка кутия, останала от мама и татко.

— Ще те посрещнат ли? — попита шофьорът на автобуса.

Амбра кимна, не посмя да каже, че не знае.

Шофьорът беше мил, черпи я със силни горчиви таблетки за гърло и си приказва с нея по целия път. Но когато пристигнаха, безпокойството й нарасна. Никога не беше виждала толкова много сняг. Мръзнеше, макар че беше облякла всичките си дебели дрехи. Не се отделяше от шофьора, докато той помагаше на другите пътници да си свалят чантите от багажника. Ами ако никой не я посрещнеше? Какво щеше да прави?

— Ти ли си сирачето? — чу хладен глас зад гърба си.

Още преди да се обърне вече знаеше, че това ще завърши зле…

— Тук ли слизате?

Амбра трепна и се върна в настоящето.

Шофьорът на автобуса я гледаше очаквателно в огледалото за обратно виждане. Бяха стигнали до нейната спирка.

Амбра стана, взе си багажа и бързо слезе. Проправи си път през снега и успя да се добере до хотел „Скандик Ферум”, без да забие нос в преспите. Влезе на топло, затропа, за да свали снега от краката си, отиде при младата рецепционистка, регистрира се и се качи в стаята си на първия етаж. Вътре беше леденостудено и тя извади един полар от чантата си, взе лаптопа под мишница и пак слезе до рецепцията.

— В стаята ми е страшно студено — оплака се.

— Имаме проблем с отоплението — обясни рецепционистката любезно. — Работим по въпроса. За съжаление, нямаме друга свободна стая.

Амбра реши да работи в ресторанта на хотела, седна на една маса и отвори компютъра. Беше пълно с клиенти за обяд, съвсем нормални хора, предположи тя, но въпреки това я побиха тръпки. Плъзгаше поглед из залата отново и отново, следеше входа, боеше се да не срещне някого от миналото си, колкото и невероятно да беше.

Казваха се Есаяс и Ракел Свентин — новите й приемни родители. Есаяс беше висок и строг, Ракел — бледа и мълчалива, косата й беше сплетена в дебела плитка, която се спускаше по гърба. Имаха петима синове, четирима по-големи — деца на Есаяс от предишен брак, и един общ, с година по-голям от Амбра. Есаяс беше главата на семейството.

— Седни отзад — нареди той, когато я посрещна на автобуса.

Вървяха към стар автомобил и Амбра се качи отзад, не че имаше избор. Есаяс Свентин се протегна към нея, взе Мечо, когото тя стискаше в обятията си, хвърли го в кофата за боклук и затръшна вратата на колата.

Някой изпусна табла и Амбра се сепна и се върна в ресторанта. Озърна се, сърцето й туптеше лудо и когато някакъв висок мършав мъж влезе в помещението, тя потръпна. Заля я вълна от тревога, почти ужас, преди да види, че — естествено — това не е Есаяс, а просто някой, който прилича на него. Но тялото помнеше.

Отпи от кафето и посегна към телефона. Аз съм възрастен човек, повтаряше си тя. Това беше постоянната й мантра. Безпризорни деца страдаха по целия свят всяка секунда. Твърде много от тях водеха далеч по-тежък живот от онова, което тя бе преживяла. Щом си тръгнеше от Кируна, всичко щеше да се оправи.

Екранът примигна. Новините пристигаха денонощно. Тя прехвърли последните, сподели един линк в туитър, пусна снимка в инстаграм. Работеше като репортера на новото време, онзи, за когото им говореха на всички оперативки и при всички реорганизации, онзи, който трябваше да бъде „навън, сред читателите“. Много от колегите й журналисти мрънкаха, някои се смятаха за твърде важни, та да пишат по социалните мрежи, но нея я устройваше идеално и платформата й в социалните медии сякаш бе една от причините да я държат на работа. Затова се стараеше да изпъква дигитално.

— Възможно ли е да сте Амбра Винтер?

Тя вдигна очи към мъжа, който стоеше до масата й. Млад, слаб и извънредно хубав. Разумно зимно облекло и грамадни ботуши. Голям фотоапарат „Никон“ и широк ремък през едното рамо. Чанта с обективи през другото.

— Вие сте фрилансърът — сети се тя.

— Тарек Тахир — представи се мъжът.

Ръкуваха се и той седна срещу нея. Амбра го огледа тайно, докато той поставяше оборудването си на масата. Тарек изглеждаше на двайсет, двайсет и една. Много фотографи бяха млади, най-добрите в бранша започваха рано. Тарек имаше гъсти мигли, тъмнокафяви очи. Мъжествена секси уста. Чувствени здрави пръсти, които си играеха с фотоапарата.

Той пусна ослепително бяла усмивка на сервитьорката, която беше дотичала до масата да попита дали иска нещо. Бяха оставили Амбра сама да си вземе обяда и двете чаши кафе от касата. Нито една сервитьорка не си беше направила труда да вземе поръчката й. Но пък и тя не изглеждаше като звезда от момчешка банда.

— Е, как върви? — попита Тарек, след като сервитьорката хукна да му изпълнява поръчката. — Свързахте ли се с нея?

Амбра притеснено поклати глава. Беше се появил проблем. Вчера говори с Елса Свенсон. Деветдесет и две годишната жена имаше изненадващо звънлив и бодър глас и беше крайно словоохотлива, каза, че няма търпение да се видят. Но при качването си на самолета Амбра получи съобщение, че Елса иска да отложат срещата.

— Звъннах й няколко пъти, но не вдига.

— Какво ще правите? — поинтересува се Тарек.

Амбра имаше адреса на Елса и обмисляше дали просто да не отиде, но се страхуваше да не предизвика обратен ефект. Трябваше да се внимава в такива случаи. Не на всеки му харесваше пред дома му да цъфнат журналисти и да поискат да влязат. Пък и дори не знаеше дали Елса си е вкъщи. Можеше да си е събрала багажа и да е напуснала Кируна. Случваше се. Хора, които са обещали да говорят, се отказваха в последния момент. Разбира се, имаха право да го сторят, но това не значеше, че не я вбесяват.

— Познавате ли я? — попита тя фотографа.

Тарек я изгледа развеселено:

— Смятате, че в Кируна всеки познава всеки? Градът не е чак толкова малък.

Не това бе имала предвид, просто зададе отчаян въпрос с надежда по някакъв начин да разреши проблема с липсващия събеседник за интервюто.

Тя добре знаеше как е в Кируна. Естествено, че не всички се познаваха. Истината беше, че хората доста ги биваше да оставят съгражданите си да си гледат своята работа. Например едно дете от приемно семейство можеше да се появи на училище цялото в синини, с нелекувана ушна инфекция и фрактури, без никой да забележи. Но не беше така само в Кируна, а почти навсякъде, тъй като светът беше гаден.

Амбра се почеса по челото. Плетената шапка, която беше нахлупила, я боцкаше, но беше такъв ужасен студ, че не искаше да я сваля.

— Оттук ли сте? — попита тя Тарек, макар да се досещаше за отговора, понеже той не говореше на диалект.

— Не, роден съм и израснах в Стокхолм. Преместих се тук с майка ми след гимназията. Тя срещна мъж от Кируна и се влюби и в него, и в мястото. Сега съм дошъл само на гости, след Нова година се връщам в Стокхолм, за да уча за фотограф.

— Но нали работите за „Афтонбладет“?

— Извадих късмет и вече доста пъти ме наемат като фрилансър.

Амбра осъзна, че Тарек явно е страшно добър. Изглежда, произхождаше от Близкия изток. Ирак, предположи тя. Ако родителите му бяха имигранти, едва ли е имал връзки, които да му помогнат да влезе в бранша, а в такъв случай работа като фотограф за национален ежедневник беше, общо взето, невъзможно постижение — но той беше успял.

— Направили сте някакъв удар за „Забавления“, нали? — спомни си тя какво й беше казала Грейс. — Харесва ли ви там? — попита възможно най-неутрално.

Според нея „Забавления“ беше пълна клоака. Репортерите тичаха по светски събития, движеха се в покрайнините на журналистическата професия, не можеха да пишат сериозни статии и всички се отнасяха зле с тях — и знаменитостите, и собствените им началници. Беше ужасно. Е, освен ако не обичаш да преследваш риалити звезди и да разглеждаш профили в инстаграм, разбира се.

Тарек погали плавните линии на фотоапарата. Къси чисти нокти, черни косъмчета, мъжествени ръце. И този мек, учтив глас. Беше невероятно симпатичен. И привлекателен.

— И вие сте работила там преди? — поинтересува се той.

— Да — отвърна тя, без да навлиза в подробности.

Това бяха най-неприятните й години като репортер. Можеше само да се надява никога повече да не й се наложи да се спотайва зад храстчетата в очакване някоя невярна знаменитост да излезе от жилището на любовника или любовницата си.

— Толкова лошо ли беше? — засмя се той и я изгледа съчувствено с красивите си очи. — При мен биваше. Но едва ли бих се задържал дълго.

Хубав, приятен и дипломатичен. Младежът щеше да стигне далеч. Амбра усети неуместен импулс да си свали шапката и да развее коси.