Тя се поизправи.

— Какво правиш?

В отговор той извади двестаграмов шоколад. Не някакъв хранителен десерт, а истински млечен шоколад с лешници и стафиди. Очите на Амбра проблеснаха. Той й го подаде, тя отчупи голямо парче, върна му останалото и после пак се излегнаха, дъвчеха шоколада и гледаха Северното сияние, приятно затоплени под кожата, дрехите и изолиращите материи.

Общуването с Амбра се оказваше далеч по-отпускащо, отколкото Том си беше представял. Не беше си позволила да критикува работата му, не попита дали е убивал хора, дали е наемник, нищо такова.

— Колко време продължава? И има ли още шоколад? — попита тя.

Той й подаде полупразната опаковка.

— Поне още час. Искаш ли да се прибираме?

— Не. Кой знае дали някога пак ще го видя.

Той я погледна крадешком и отново вдигна очи нагоре.

Лежаха един до друг в мълчание и неговата глава сякаш бе празна, той просто се наслаждаваше на гледката, дишаше спокойно. Когато пак я погледна, беше задрямала. Той се приближи леко и си каза, че протяга ръка към нея само защото се е сковал и трябва да си промени позата.

Клепачите й се отвориха.

— Извинявай, не исках да заспивам. Сега съм будна.

— Ако искаш да се прибираме, само кажи.

Тя се размърда леко и после пак застина.

— Амбра?

Не получи отговор. Пак беше заспала. Том гледаше звездите, чувстваше се в мир с природата. Амбра не помръдваше, спеше дълбоко. Но изглеждаше спокойна и в малката им бърлога беше топло, затова я остави. Температурата продължаваше да пада, снегът скърцаше и пукаше от студа. Натежал от сняг клон се счупи със сух трясък. Някъде далеч се чу тихо шумолене на животно, лисица може би. Но Том се съмняваше, че трябва да се боят от хищници, затова остана на място, странно спокоен въпреки спящата толкова плътно до него Амбра.

Северното сияние бавно угасна, по небето пробягваха отделни зелени линии, накрая изчезнаха и те и след тях останаха само небето и звездите, луната и безкрайните заснежени поля. Амбра се размърда.

— Колко време спах? — попита с натежал от съня глас.

— Не много.

Тя се обърна към него. От спането лицето й се беше отпуснало. Цялата нервност беше изчезнала, беше останала само една мека жена с топли очи. Шапката, която си беше сложила на мястото на каската, се беше изкривила. Беше се увила с шал и на лунната светлина кожата й блестеше като сребро. Том проследи с очи меките черти, тъмните вежди, правия нос, широката уста. Тя отвърна на погледа му и Том сведе лице към нейното, към устните, които така го привличаха. Тя вдигна глава, за да посрещне устата му, погледна го с широко отворени очи. Дъхът им се срещна, усети уханието й, искаше да я целуне повече от всичко на света, когато силен звук я накара да се вцепени и да ококори очи. Избуха бухал. Звучеше съвсем наблизо. Глухо, предупредително. Том се спря и Амбра примигна.

— Какво беше това? — попита тя.

— Улулица, вероятно. Наоколо е пълно с грабливи птици.

Том се отдръпна, опита се сам да се убеди, че изпитва облекчение, задето го прекъснаха, преди да е направил нещо необмислено. Защо тя го привличаше така? И защо я беше поканил тук? През всичките им години заедно двамата с Елинор никога не бяха излизали посред нощ да гледат Северното сияние. Това беше нещо, което бе направил единствено с Амбра.

Стана и отиде при огъня. Седна умислен и го зари със сняг, докато угасна напълно. Нощта се спусна около тях. Той остана така. Потънал в мисли.

— Том? — Гласът й беше тих. — Къде си? Стана страшно тъмно.

— Тук съм — отвърна той, върна се при нея и протегна ръка.

Тя я пое, стисна я силно.

— Прибираме се — успокои я.

— Да, стига ми толкова природа засега.

Никой от двамата не спомена целувката, до която така и не стигнаха.

Когато Амбра се качи на шейната, не се наложи да й дава указания, тя се притисна плътно до гърба му, хвана го с две ръце през кръста. Той запали двигателя и ревът му проряза тишината, даде газ и те отново полетяха през снега.

18

Днес Амбра трябваше да реши как да постъпи. Погледна вещите, които беше пръснала върху леглото в хотелската стая. Там бяха бележникът, изпълнен със записки и идеи, компютърът, телефонът, както и картата на Кируна и околностите, която взе от рецепцията.

Да остане и да се разрови около някогашното си приемно семейство, или да се прибере у дома и да продължи постарому — това беше въпросът.

Списък с неща, които я караха да остане:

Така и така беше в Кируна, защо да не се възползва?

По този начин можеше „да затвори тази страница“ (уф, как само мразеше това клише!).

Може би тук имаше история за вестника (може би).

Ами ако и други деца са подложени на същото, което беше преживяла тя? Не беше изключено.

Тази последна точка от списъка не й даваше мира. Ако се окажеше вярно, щеше да е непоносимо.

Стана от леглото и извади крем за лице. Джил получаваше безброй безплатни продукти и от време на време й изпращаше по нещичко. Този крем съдържал дива къпина — много подходящо предвид местоположението й в момента. Тя се намаза и продължи да размишлява.

Списък с неща, които я разубеждаваха да разследва Есаяс и Ракел Свентин:

Почти всичко.

Тя се изправи и се загледа през прозореца. Беше проверила адреса на семейство Свентин — още живееха на същото място. Какво да правя?

Дълбоко в себе си вече знаеше отговора.

Нейна движеща сила беше желанието да защитава онези, чийто глас не се чува, да изобличава насилниците и да облекчава страдащите, да се бори за демокрация. Да разкрива несправедливостите. Може и да звучеше бомбастично, но беше истина.

Всичко това обаче щеше да е далеч по-лесно, ако не беше неделя и Коледа. Тя все пак се обади на социалните, дежурен номер.

— Казвам се Амбра Винтер, бих искала да говоря с отговорника за приемните семейства в Кируна — започна спокойно, беше се плъзнала в професионалната си роля.

През годините беше говорила със стотици държавни служители и представители на властите, може би и хиляди.

— За това се грижи Ане-Шарлоте Янсон. Но тя е в отпуск до Нова година — информира я телефонистката.

— Няма ли някой друг? — попита Амбра нетърпеливо.

— За съжаление, всички почиват. Ако въпросът е спешен, обадете се на 112.

Амбра остави съобщение за Ане-Шарлоте Янсон да й се обади възможно най-скоро, след което взе лаптопа под мишница и слезе да закуси. И тъй като нито интернетът, нито отоплението работеха кой знае колко добре в хотелската й стая, тя остана в столовата, долепила нос до екрана.

Влезе в сайта на „Афтонбладет“ и навакса с четенето на статиите на колегите. Из Европа се строяха стени; лихвите щяха или да се повишат, или да спаднат. След това посърфира из интернет, прочете всичко, което намери за системата на приемните семейства, за пострадали деца, за закони и правила. В дванайсет часа се изправи, скована от дългото седене.

Щом Том я бе оставил, след като я изпрати до хотела, тя се просна в леглото и спа като пън, може би защото не беше свикнала да стои толкова време на чист въздух. Сега, няколко часа по-късно, на закрито сред обядващи хора и глъчка от разговори, споменът как лежаха под животинските кожи й се струваше нереален. Беше фантастично. Пътуването с шейната, звездното небе, Северното сияние. Как едва не се целунаха… Боже, колко беше вълнуващо! Искаше й се да му прати съобщение да благодари за разходката, но нямаше номера на мобилния му телефон. И разбира се, не успя да го намери и в гугъл.

Пак се настани пред компютъра, отвори страницата на „Лоудстар Секюрити груп“ и взе да я разглежда. Сайтът беше добре направен. Приглушени цветове и костюмирани хора в офиси. Ключови думи като безопасност, глобално, професионализъм. Нямаше никакви лични неща, снимките сякаш бяха купени от база данни. Никакви имена на служители и сътрудници. Никакви адреси, само номер на телефонна централа. Но тя умееше да чете между редовете.

Компанията предоставяше частни услуги в сферата на сигурността в някои от най-нестабилните държави по света. Том вече й беше казал, че е бивш елитен войник, и тя предположи, че повечето служители на „Лоудстар“ имат подобно минало.

„Афтонбладет“ наскоро беше назначил награждаван военнополитически репортер. Той сигурно знаеше доста за този тип дейност. Дали да му се обади да поразпита? Тя си записа, за да не забрави, и пак се зачете в сайта. Би могла да се обади в централата на „Лоудстар“ и да помоли да предадат съобщение на Том. Но нещо я спря.

Докато разглеждаше хладно елегантния сайт, сякаш за първи път осъзна що за човек е Том. Това леко я разтърси. Той не беше костюмиран сух шеф, нито словоохотлив медиен герой. Насилието и бруталността за него бяха ежедневие. Не, тя не смееше да му се обади. А и ако той искаше да поддържат контакт, нали би й дал номера си? Или би й се обадил сам? За разлика от неговия, нейният номер — като на всички нормални хора — можеше да се намери в интернет. Освен това тя е жена и смяташе, че той трябва да й се обади, ако го е грижа за нея. Нали за малко да я целуне отново? Или не? Да, сигурна беше, колкото и да не разбираше от мъже. Том я харесваше.

Пак стана от масата, прибра лаптопа в чантата и нервно закрачи из лобито на хотела. Докато стоеше и разглеждаше витрина с лапландски занаятчийски стоки, телефонът й звънна. Беше Грейс.

— Мислех, че си в почивка — каза Амбра.

— Няколко редактори се разболяха и се наложи да се върна.

Амбра отдавна знаеше, че Грейс не й отстъпва по работохолизъм и няма нищо против да работи извънредно. Това, разбира се, беше опасен път, по който да поемеш. И като всичко опасно — неустоим за търсещите вълнения журналисти.

— Само исках да проверя дали всичко е наред — продължи Грейс. — Свърши добра работа. С онази старица. Чух го от няколко места.