— Сега къде сме?

— Живея в гората, окей ли е?

Амбра се поколеба, но после кимна.

Пътуваха в мълчание, все по-дълбоко и по-дълбоко в гората, накрая спряха пред тъмна къща с плосък покрив.

— Матиас тук ли е? — попита тя.

— Сигурно е седнал да работи. Обеща да гледа Фрея. Искаш ли да влезеш да го поздравиш?

Тя поклати глава. Том запали лампата в нещо, което приличаше на голям склад. Пейки покрай едната стена, закачалки с дебели външни дрехи, гардероби. Ботуши в различни размери и цветове, подредени в спретнати редици. Изглеждаше съвсем нормално и обичайно.

Посочи й светлосиня грейка гащеризон.

— Навън става много студено, взех ти това, дано ти стане. Има дебели ръкавици и истински ботуши.

Тя кимна, леко смутена от количеството дрехи, които трябваше да навлече.

— А това е балаклава. Слагаш я под каската вместо шапка. — Той й подаде мека бяла качулка с маска. — Пази бузите и брадичката. Какви чорапи носиш? Ако са памучни, ще ги смениш с вълнени. Памукът е най-неподходящ, ако е директно върху тялото. Ето.

Той й подаде неразопаковани дебели меки чорапи и тя се развълнува при мисълта, че може би ги е купил специално за нея. Освен ако, разбира се, нямаше в къщата цяло чекмедже с дамски чорапи.

— Ще умра от топлинен удар — заяви тя, но послушно обу вълнените чорапи, сложи си гащеризона и пъхна крака в огромните ботуши.

Том явно разбираше от тези неща, а тя не изпитваше особено желание да измръзне до смърт.

— После ще ми благодариш — отвърна той.

Тя си сложи балаклавата, подпъхна косата си вътре. Том й даде каска, със съсредоточено изражение й помогна да я нагласи и закопчае.

Амбра затаи дъх. Усещането беше интимно — да й помага с обличането по този начин, да стои толкова близо до нея, пръстите му върху кожата й да са толкова топли. Запърха с клепки, усети, че поруменява.

— Готови? — попита той.

Тя кимна и заедно отидоха в гаража. Пред тях блестяха две големи черни моторни шейни.

— Ти ще седнеш отзад — обясни Том и се зае да изкарва едната.

— Нямам нищо против да карам сама — възрази тя и посочи другата машина.

— Не се съмнявам. Лесно се карат, по принцип просто ги запалваш и потегляш. Но ние ще се движим на тъмно и по непознат терен. Не е безопасно, а твоята безопасност е моя отговорност. Аз ще карам.

Тя седна зад него и се опита да се престори, че въобще не й е неловко да притиска бедра до краката му и да го обгръща с ръце.

Том запали шейната с няколко тласъка с китката, обърна се и подвикна през рамо:

— Трябва да се държиш по-здраво.

Тя се премести малко по-близо, усети как гърдите й го докосват през всички слоеве плат. Том поклати глава, протегна ръка назад към гърба й и така я пристисна, че тя прилепна като лейкопласт към гърба му.

— Потегляме — подвикна той и натисна газта.

Тръгнаха толкова рязко, че в първия момент Амбра едва не отхвърча назад. Вкопчи се в кръста на Том като че ли животът й зависеше от това.

Той подкара към гората и при завоя тя притисна крака в него. Дърветата профучаваха покрай тях, снегът се вихреше, а Том увеличи скоростта още повече и те сякаш летяха напред, просто се носеха над снежната покривка. Сърцето й заби лудешки. Обожаваше това.

От студа почти остана без дъх, радваше се, че се навлече така. Потънаха в пустошта — високи ели, непокътнат сняг, а над тях безкрайно небе. Звездите светеха без едно облаче и на нея й се прииска да протегне ръка и да ги докосне, толкова близо изглеждаха. Сякаш се намираше в страната на приказките.

Пътуваха през гората, понякога пътят лъкатушеше, понякога излизаха на дълга права отсечка и Том даваше газ. По едно време минаха през плоска равнина.

— Това поляна ли е? — извика тя в ухото му.

— Езеро — изкрещя той и така пришпори шейната, че полетяха над замръзналата водна повърхност.

След като изминаха доста път, Том намали скоростта и спря.

— Опитай да си възстановиш кръвообращението — заръча той и се зае да разтоварва чанти и пакети.

Докато Амбра размахваше ръце, клякаше и подтичваше на място, Том издигна от колове и брезент нещо като заслон срещу вятъра. После изрина вал от сняг и постла кожи, а накрая — за неистово удоволствие на Амбра — стъкми огън направо на снега. Нареди дебели борови клони и съчки и накрая ги запали.

— Дойдох по-рано днес да подготвя мястото — обясни той, докато подхранваше огъня първо с брезови кори, които носеше в кесия, после с малки клонки и накрая с цепеници, които донесе изпод една голяма ела. — Докато имаш гориво, всичко е наред — продължи с такъв тон, все едно е най-елементарното нещо на света да подготвиш всичко.

Настаниха се върху кожите, един до друг, с гръб към снежния вал и с лице към огъня. Том извади термос, разви капачката и й подаде чаша димящо кафе.

— Все едно съм излязла със скаут — отбеляза тя, докато Том отпиваше от кафето.

Той изви устни в усмивка.

— Може и така да се каже. Но да паля огън… мога го и насън. Студено ли ти е?

Амбра се замисли. Наистина беше студено, върхът на носа и бузите й бяха ледени, но иначе й беше изненадващо топло.

— Често ли го правиш?

— Зависи кое имаш предвид. Свикнал съм да бъда на открито, но просто да си седя и да гледам небето, без да очаквам да атакувам или да бъда атакуван — това вече ми се случва по-рядко. За съжаление.

Тя докосна чашата си, кафето още беше топло въпреки жестокия студ.

— Още ли го правиш? — подпита го предпазливо.

Том мълча дълго и тя реши, че няма да отговори.

— Не обичам да говоря за това — промълви той задавено. — Ако ти разкажа, можеш ли да обещаеш да си остане между нас?

Толкова пъти й бяха задавали този въпрос. Тя вече беше същински трезор, пълен с тайни, свои собствени и чужди.

— Обещавам — каза и беше искрена.

Стига Том да не признаеше, че е извършил предумишлено убийство, тя щеше да си мълчи.

— Бях командос в Силите за специални операции.

Да, за това вече се беше досетила — че не е обикновен пехотинец, а специално обучен елитен войник.

— Преди. Вече не, така че сега не е секретно.

— А какво работиш сега? Ако е удобно да попитам.

Този път Том мълча толкова дълго, че тя очакваше да не отговори.

— Работя в една компания, казва се „Лоудстар“, изпълнителен директор съм, както и нещо наречено директор операции — каза той най-после.

„Лоудстар“ звучеше смътно познато.

— Частна фирма за сигурност, нали така?

— Да, работим отчасти в Швеция, за големи компании и отделни частни лица. Но най-вече в чужбина. Във високорискови страни.

Тя бързо прехвърли наум всичко, което знаеше за тази сфера — това предполагаше да работиш като бодигард и шофьор в райони с животозастрашаващи конфликти, да действаш умело в чужди култури и страни, където се води война. Да рискуваш живота си. Не беше работа за аматьори.

— Благодаря, че ми се довери — погледна го право в очите.

Том дълго я гледа, без да продума, и тя се зачуди за какво мисли. Защо я беше поканил тук? Видя как очите му проблеснаха и той посочи небето:

— Започва — обясни и Амбра проследи погледа му.

От мястото им се откриваше чудесна гледа, гората беше зад гърба им, пред тях се ширеха километър след километър потънали в сняг открити пространства и ясно нощно небе отгоре.

Северното сияние озари небосвода. Ивици цветове, най-вече зелено и жълто, отделни лъчи лилаво и розово. Понякога бавно, после с бясна скорост. Буйни зелени вълни, тюркоазени колони светлина.

— Еха! — прошепна тя захласнато.

Експлозии, въртопи и спирали, червено, зелено, жълто, всякакви цветове, сякаш надзърташе към раждането на вселената. Все едно староскандинавските богове се носеха по небето. Или пък се намираше на друга планета. Том наруши мълчанието:

— Кажи, ако ти е много студено. Не искам водещата репортерка на Швеция да умре от измръзване, когато аз отговарям за нея.

Тя се усмихна на прекалено големия комплимент.

— Не отговаряш за мен — промърмори, но й се искаше да не й е толкова приятно, че той се грижи за нея.

У него имаше нещо закрилящо, с което не беше свикнала.

Никога нямаше да забрави това, помисли си и отново вдигна очи към небето.

Том си наложи да спре да я зяпа. Обърна очи към небесното зрелище. Ако гледаше Амбра твърде дълго, щеше да му се прииска да я целуне. Наблюдаваше я с крайчеца на окото — беше вдигнала лице нагоре и следеше Северното сияние с ококорени очи, изглеждаше напълно погълната, затова погледът му се спря върху устата й, спомни си устните й върху своите. Тя потръпна.

— Ела — каза той решително, изправи се и й подаде ръка. — Трябва да ти раздвижим кръвообращението.

Докато Амбра размахваше ръце и изпъваше гръб, Том отиде да вземе малка лопата. Набързо изкопа четириъгълник и в единия край натрупа сняг за облегалка за врата.

— Какво правиш? — попита тя, докато клякаше и ставаше, леко задъхана.

— Стига толкова — спря я той. — Дишай през носа. Въздухът е много студен.

Беше оборудвал шейната за всякакви спешни случаи и сега разгъна в рова два дебели изолиращи спални чувала.

— Легни.

Тя изгледа с подозрение първо лагера, който беше построил, после него. Постоянно беше нащрек.

— Ще се постоплиш — обясни той. — И няма да се налага да си извиваме вратовете.

Тя седна. Том се настани до нея и зави и двама им с голяма животинска кожа. Облегнаха глави назад. Амбра лежеше напълно неподвижна до него. Ситуацията наистина беше странна, но топлината на телата им и изолиращите слоеве дрехи щяха да издържат топли дълги часове. Той беше спал на открито и на минус четирийсет градуса. С правилното оборудване нямаше никакъв проблем. И беше лежал така безброй пъти, не би трябвало да се чувства неловко от физическата близост. Само че с Амбра беше друго. Тялото й докосваше неговото и той непрекъснато усещаше присъствието й. Свали си ръкавицата и затърси нещо в джоба си.