Всички така казваха, но не беше вярно.

— Разкажи ми — подкани я Елса и остави приборите.

— Мисля така — започна Амбра, която много пъти беше размишлявала над това. Особено в последните дни. — Все слушаме, че човек трябва да бъде себе си. Само че ако се окаже, че не си особено добър човек? В такъв случай не е много разумно да бъдеш себе си. Моята теория е, че много жени са стигнали до същия извод и затова играят роля. Опростена версия на самите себе си. Те са весели, мили и разбрани. Не че точно лъжат, но не са и себе си. Кокетничат с различни момичешки черти, държат се лекомислено и се преструват. Потискат собственото си аз и им се получава. Сякаш имат достъп до някакво ръководство за употреба. — Амбра замълча.

Ръководство, което тя самата никога не беше виждала.

— И ти се чувстваш измамена? — попита Елса.

— Когато човек расте без примери за подражание, без последователно възпитание, се получават пробойни в познанията.

Толкова много неща й се беше наложило да научи съвсем сама. Как да си сложиш тампон. Как да си купиш билет за автобус. Как да си криеш парите, та никой от приемното семейство да не ги открадне. Как да си организираш писането на домашните, как да бъдеш добър приятел и какво да правиш, когато се влюбиш. Как да успееш да не заплачеш, когато целият клас ти се смее, задето говориш странно. Как да бъдеш нащрек за опасности и да се пазиш.

— Четох въпроси на читатели в списанията и безброй книги за човешките отношения и после се опитах да приложи съветите на практика.

— Явно много си се постарала.

Амбра изви устни:

— Може да се каже. Но не пожънах кой знае какви успехи.

Макар че все още не беше сигурна дали вината е била в книгите и списанията, или тя наистина имаше някакъв социален дефект. Джил също беше изоставено дете, но знаеше как да се държи. Навсякъде имаше хора, които познаваха социалните кодове и се възползваха от тях. Откъде са ги научили? Или това е вродено умение? Амбра беше добра в работата си, поне в тази част, която не включваше вътрешната политика в офиса. Умееше да развързва езика на интервюираните, може би притежаваше някакво излъчване, което караше хората да съберат смелост и да й се доверят. Трудностите идваха в ситуациите, които не бяха свързани с работата. Шефове. Мъже. Приятели. Том. Постоянно чувстваше, че някъде греши.

— Често се чувствам като извънземна — обобщи тя.

— Бъди себе си. Има страшно много откачени мъже, значи трябва да има и достатъчно откачени жени за тях — предложи Елса.

Амбра се усмихна:

— Не звучи много солидарно.

— Не може да бъдеш солидарен с хората само защото сте от един и същи пол. И глупостта няма нищо общо с пола, среща се навсякъде.

— Но защо според теб на някои жени им е толкова лесно да срещнат някого? — зададе тя въпроса, който наистина я вълнуваше.

— Честно казано, смятам, че страшно много от тях се задоволяват, с каквото падне.

Елса стана и донесе бутилката шери.

— Сигурно си права — съгласи се Амбра.

Отказа да пие повече шери, но прие чаша кафе. Заедно раздигнаха масата и измиха чиниите. След това взеха кафето и отидоха в дневната. Амбра седна на дивана, Елса — на люлеещия се стол, засърба си кафето и при този звук Амбра се усмихна, действаше й успокоително.

Елса остави чинийката:

— Трябва да знаеш, че те намирам за извънредно добър човек. Родителите ти биха се гордели с теб.

И изведнъж буца заседна в гърлото на Амбра. Мисълта, че мама и татко биха се гордели с нея… никога не й беше хрумвало.

— Разкажи ми малко за тях.

— Мама харесвала всичко италианско. Учила е история на изкуството и преди да се родя, работела в малка галерия. Тя решила да ме кръстят Амбра, на някаква картина, която някога видяла в Рим. Татко бил часовникар.

Поне така помнеше.

— Сигурно са били чудесни хора.

— Да, такива бяха. Обикновени.

Така мислеше Амбра за тях. Като за обикновени хора.

— Животът е несправедлив — въздъхна Елса.

Амбра се замисли за всички хора, които беше срещала през годините. Вдовици на убити мъже. Родители на починали деца. Жертви на катастрофи. Бежанци. Уязвими хора.

— Мнозина страдат много, много повече — поклати глава тя и знаеше с цялото си сърце, че е истина. Така погледнало, нямаше право да се оплаква от абсолютно нищо.

— Майка ти и баща ти са починали. Това е най-лошото, което може да сполети едно дете. Дори и други хора да преживяват ужасни неща.

Амбра поклати глава, знаеше, че в сравнение с мнозина други тя е късметлийка.

— Амбра — това е средновековната дума за кехлибар. Знаеш ли, че съществува кехлибар и в други цветове, освен жълто? Синьото е най-рядко. После идва зеленото. — Елса се наведе към нея, взря се в лицето и й после се усмихна. — Като очите ти. Имаш необикновени очи. Ингрид би се радвала да ги нарисува. Веднъж ми подари фигурка от зелен кехлибар. Трябва да е там някъде. — Тя посочи библиотечката и Амбра се изправи.

Пред книгите бяха наредени различни украшения и сувенири. Кутийки, снимки, малки скулптури. Ваза със сухи цветя. Камъчета, миниатюри от еленов рог. Тя обичаше да разглежда подобни предмети.

Наследството от дома на родителите й се беше изгубило, тя не знаеше как, но при всяко местене беше изчезвало по малко, докато накрая остана само една кутия. Малък кашон с вещи. Няколко снимки. Един опърпан Мечо Пух. Две-три книги с името на мама на вътрешната страна на корицата. Старинните часовникарски инструменти на татко, комплект отвертки в калъф. Брачните халки на родителите й и една гривна със сини мъниста, която баща й подарил на майка й при раждането на Амбра. Тя обичаше тази гривна.

След Кируна кутията изчезна. Есаяс Свентин твърдеше, че тя си я е взела, когато избягала, но това не беше вярно. И сега я нямаше. Цялата й история й беше отнета. Тя често гледаше в антикварни магазини, сърфираше в аукционни сайтове и търсеше нещо, което да й напомня за малкото вещи, оставени от родителите й. Десен върху порцеланов съд, който да пробужда спомени. Ваза, която да напомня за някой смътен образ от миналото.

— Това ли е? — вдигна тя една зелена жаба.

И изведнъж спомените я заляха, спомени за нещо отдавна забравено. Малкото жабче на мама. Тя погали зеленото животинче. Мама я наричаше „жабче“, тъй като не се спираше на едно място, все подскачаше напред-назад. Споменът отмина, безформен и мимолетен, както обикновено. Но тя беше почти сигурна, че е верен.

Елса протегна ръка и я взе.

— Да, това е. Ингрид я купи при едно пътуване до Кения.

— Хубава е — промълви Амбра.

Гърлото я стягаше и очите й смъдяха. Седна на дивана с прибрани колене.

— Реших да остана в Кируна още няколко дни.

— Заради онзи мъж, когото спомена?

— Какво? Не. В никакъв случай. — Тя усети, че поруменява, но това наистина нямаше нищо общо с Том. — Искам да се свържа със социалните, които са отговаряли за мен, докато съм била тук.

Тя държеше да проучи дали семейство Свентин продължава да приема деца без родители. Ами ако онези две деца бяха пратени при тях и изживяваха същото, което и тя едно време? Самата мисъл беше непоносима.

— Какво се надяваш да откриеш?

— Не знам.

Бяха празнични дни, тъй че вероятно нямаше да открие нищо. Но тя не възнамеряваше да се връща повече тук — никога, — затова трябваше да свърши работата сега или никога.

— Само кажи, ако мога да помогна с нещо.

— Благодаря ти.

Пиха кафе и разговорът тръгна в друга посока. След около час бъбрене Елса започна да добива леко уморен вид. Беше време Амбра да си върви.

— Благодаря за обяда — каза тя, след като отнесе чашите в кухнята и ги изми.

— Чакай малко.

Елса излезе от стаята. Чу се тихо шумолене и след миг тя се върна с малък пакет, опакован в тънка омачкана хартия.

— Искам да го вземеш. Отвори го.

Амбра разви хартията. Беше зелената жабка. Тя погледна Елса смутено.

— Ама…

— Не, държа да я вземеш. Подарък от мен и Ингрид.

Амбра докосна фигурката. Цветът беше толкова наситен,

че почти блестеше.

— Благодаря — промълви тя тихо, уви я в хартията и топло прегърна Елса.

— Ще поддържаме връзка — прошепна жената.

Амбра кимна.

Когато излезе на улицата, наближаваше четири следобед. Вдигна очи към небето. Беше обсипано със звезди. Вдигна ципа на палтото и се почуди да провери ли дали киното работи, или просто да се прибере в хотела и да седне да поработи на компютъра.

— Здравей отново! — проговори една сянка и се отдели от мрака.

Тя подскочи. Не може да бъде! Том Лексингтън.

— Уплаши ме — укори го тя.

— Не съм искал — отвърна той.

— Защо се прокрадваш така и плашиш хората?

Том сви рамене извинително. Не беше помислил, че ще я стресне. Видя, че излиза от входа и просто отиде при нея.

— Извинявай. Но не се прокрадвам. С кучето съм.

Той посочи Фрея, която тичаше около тях, забила муцуна в снега. Бяха навън от часове, още откакто той се раздели с Елинор и Нилас, обиколиха цяла Кируна, но Фрея все още не показваше ни най-малки признаци на умора.

— Тя ме домъкна тук. Може би има приятел, който живее някъде наоколо?

— Възможно е. Мъжете имат навик да ни завъртат главите на нас, жените.

Според Том обикновено беше обратното, но пък какво ли знаеше той? Ако беше научил нещо в последните дни, то беше, че нищо не разбира от жени. Освен ако не са кучета, може би.

Амбра изгледа рошавото животно.

— Не разбрах, че кучето е твое.

— Не е. Казва се Фрея.

Заедно наблюдаваха гигантския звяр, който сега ровеше в снега.

— Според мен й хлопа дъската — отбеляза Том.

Амбра се усмихна леко и топлина обля гърдите му. Харесваше му, когато тя се усмихва.

— Наистина ли си на открито, откакто се видяхме?