Огледа се, сякаш в опит да види човек, който да обясни странната ситуация, в която беше попаднал. Някаква жена със сведена глава и букет цветя под мишница излизаше от супермаркета. Той я позна — беше Амбра Винтер и очевидно се мъчеше да се шмугне незабелязано покрай тях.

— Здравей! — подвикна той високо.

Тя спря, вдигна очи, срещна погледа му и се поколеба, все едно се чудеше дали да продължи пътя си.

— Ей, ама това си ти! — извика Елинор щастливо.

Амбра явно изостави всякаква надежда да мине незабелязано. Тя кимна на Том и после се обърна към Елинор.

— Радвам се пак да те видя — усмихна се Елинор.

— Здравей, Елинор!

Амбра се ръкува и с Нилас, като гледаше Том бдително.

— Здравей! — каза пак той.

Нима наистина се беше опитала да го подмине така? Амбра пъхна ръце в джобовете на палтото си. Елинор гледаше ту единия, ту другия.

— Познавате ли се? — попита.

— Да — кимна Том, като в същия момент Амбра поклати глава и каза:

— Не.

Елинор отново ги изгледа учудено. Фрея пак се зачеса, цялото й грамадно тяло се тресеше.

— Срещнахме се онзи ден — обясни Амбра уклончиво. Личеше си, че цялата ситуация я притеснява.

— Амбра е тук по работа — каза Том, без някой да е питал.

— Знам — кимна Елинор. — Интервюира Елса Свенсон.

Амбра показа букета под мишницата си:

— Всъщност тъкмо отивам при нея. Тя живее зад ъгъла. Не знаех, че се познавате. Да не би да си… — Тя млъкна притеснено.

— Бившата на Том — довърши изречението Елинор с дружелюбна усмивка.

— Така и подозирах.

Настъпи мълчание. Нилас не беше продумал, след като поздрави Амбра. Просто ги наблюдаваше и от време на време хвърляше поглед към Фрея. Изглеждаше солиден типично по норландски. Странно е, помисли Том, че сега Елинор е с Нилас. Не му се струваше правилно. Виждаше го като недоразумение, което той трябваше да поправи, стига само да го оставеха да запретне ръкави, да състави план, да състави стратегия. Стига да му позволяха да направи нещо.

Погледна кучето, което още лежеше върху крака му. Амбра си почесваше носа и отмяташе коса от челото си. Елинор пък, леко сбърчила чело, гледаше ту Амбра, ту Том, все едно се мъчеше да разбере какво се крие между редовете.

— Имам уговорка — проговори Амбра неочаквано, сякаш на празното пространство.

Тя кимна кратко на Нилас, прегърна Елинор за миг, леко несръчно, и после погледна Том. Невъзможно беше да разчете мислите й.

— Амбра — започна той, но в същия момент тя изстреля най-кратко „довиждане“ на света и се изстреля като светкавица нанякъде.

Остави него, Елинор, Нилас и кучето на прищевките на съдбата. Не я винеше.

— Приятно момиче — отбеляза Елинор.

Приятно? Не точно тази дума би използвал да опише Амбра. Елинор я проследи с поглед, докато се скри зад ъгъла.

— Има ли нещо между вас? Или си въобразявам?

Дали имаше нещо между тях? Той си спомни стона на Амбра, когато я притисна към вратата на хотелската й стая.

— Не — отвърна троснато и изведнъж вниманието му беше привлечено от мляскащ звук откъм краката му. Фрея беше задъвкала едната му връзка. По ботуша му се стичаха лиги. Дявол да го вземе!

— Тя те харесва — обади се Нилас.

— Съмнявам се — възрази Том, загледан в посоката, в която изчезна Амбра.

— Говорех за кучето — обясни Нилас. — За момичето не съм толкова сигурен. Но кучето те харесва.

Том рязко дръпна крака си. Ботушът му беше целият в слюнка. Фрея се отърси. Том подаде каишката на Нилас. Този цирк му дойде до гуша.

16

— Да пийнем шери преди обяда — предложи Елса, отвори един шкаф в кухнята и извади две малки чашки и бутилка.

Наля и й подаде едната. Амбра не беше сигурна дали някога е опитвала шери, но отпи учтиво. Ако имаше баба, щеше да й бъде приятно двете да пият шери заедно. Елса я гледаше изпитателно.

— Как си?

Срещата пред супермаркета беше повлияла на Амбра по-силно, отколкото би допуснала. Но тя не искаше да натоварва Елса с това.

— Добре съм. Благодаря за поканата.

— Дано нещата със самолета се оправят. Все ще се освободи някое място. А колко хубава е станала статията, много си добра.

— Смяташ ли? Благодаря.

Тя самата също беше доволна от първата част, въведението. Утре щяха да публикуват самото интервю.

— Гладна ли си? Седни и ще ти сипя. Приготвила съм филе от лос на фурна. Истинска храна. Обичаш ли?

— Звучи великолепно.

Ароматът на готвено създаваше специална атмосфера. Дива и същевременно уютна. Месо, сос и картофи. Истинска селска храна. Тя поглади каретата на покривката с пръст.

— Сигурна ли си, че си добре? Да не е станало нещо? Семейство Свентин ли, да не би пак да си ги видяла?

Амбра поклати глава:

— Заради цялото това пътуване до Кируна — промърмори тя, не съвсем искрено, тъй като преди всичко мислеше за странната сцена с Том пред магазина.

Леко подръпна покривката. Том беше влюбен в Елинор, в това не се съмняваше. И нищо чудно. Тя беше много хубава, руса, изглеждаше мила и симпатична, и някак мека. Идеалната жена, така да се каже. Беше потискащо.

Елса й предложи кана със сок от червени боровинки.

— Понякога сама не се разбирам… Да не говорим за другите хора — размишляваше Амбра на глас.

— Нещо конкретно ли имаш предвид? — попита Елса, докато поставяше подложка и върху нея тенджера.

Тя седна отсреща, подаде й съда с картофите. Амбра си сипа и почака да й поднесе месото, нарязано на тънки филии.

— Връзките, предполагам. Не разбирам защо е толкова трудно. Поне за мен.

Взе си червени боровинки, сос и кисели краставички, Елса каза „Заповядай!“ и двете започнаха да се хранят.

— Боже, колко е вкусно! — възкликна Амбра между залците.

Тя рядко ядеше домашно приготвена храна. Щеше й се да остане в тази приятна кухня, да похапва неделен обяд, да слуша радио и поне за малко да се почувства нормална.

— За всички е трудно. Някои хора никога не ги овладяват. Връзките имам предвид — рече Елса.

Като мен, помисли си Амбра. Така й се струваше. Че не е научила всички правила как да общуваш с хората, без да се изложиш. Без да те изоставят. Една малка, нелогична частица от нея често се питаше дали няма нещо в природата й, някаква особеност, която я прави недостойна за обич. Зрялата интелигентна част от Амбра знаеше, че проблемът не е у нея.

Не беше нейна вината, че родителите й умряха, че несъвършената система я разкарваше от едно приемно семейство в друго. Но нямаше значение какво й казва мозъкът. Въпреки всичко я глождеше съмнение, че нещо в нея е сбъркано на фундаментално ниво. Че всички, които среща, го забелязват, рано или късно. Че никой мъж никога няма да я гледа така, както Том гледаше Елинор.

— Може пък да съм лесбийка, без да го знам? — промърмори тя.

Елса си взе още един картоф и се засмя:

— Съмнявам се. Макар че това е начин на живот, който аз, естествено, препоръчвам.

— Ще го имам предвид.

— Как така попадна при семейство Свентин?

— Мама умря и нямах други роднини, затова социалните ме пратиха при тях.

— Ама това е ужасно!

— Да.

Амбра не помнеше подробности от ранното си детство, не и отпреди всичко да се промени. Понякога дори не беше сигурна, че знае каквото си мислеше, че знае. Може би просто си беше измислила миризмите и отделните смътни усещания, които си мислеше, че помни. Широко усмихната уста, но тъжни очи. И още по-рано — двама души, които все се смееха и които за нея символизираха сигурността.

— Мама починала от мозъчен кръвоизлив. На Коледа. Открили ме едва няколко дни след това.

Амбра седяла до нея в леглото, когато полицията най-сетне нахлула в дома им. Тя не помнеше нищо от това, но веднъж беше чела досието си.

— Мисля, че тогава намразих Коледа.

Момичето беше открито в леглото до мъртвата си майка. Момичето беше обезводнено и гладно, изглежда е лежало до мъртвата майка.

Социалните се погрижиха за нея. Известно време живя по милост при една много далечна роднина. Делеше стая с двете й деца и смътно помнеше шарени стени и купешки хляб за закуска, но те не искаха тя да остава при тях. Семейството смята, че детето им създава твърде много неудобства, пишеше в досието. Явно едно петгодишно сираче може да ти е в такава тежест, че да искаш да се отървеш от него. Не се беше намерил никой друг и така тя попадна в първото си приемно семейство. Някъде след десетото им изгуби бройката.

Елса вдигна чашата шери и дълго я гледа в очите.

— Но днес те притеснява нещо друго, нали така?

Амбра кимна. Елса беше проницателна. Или пък тя самата беше лесна за разчитане.

— Срещнах един мъж.

— Ясно.

— Той не означава нищо за мен, не е това.

Тя усети, че леко заеква. Спря, въздъхна и продължи по-спокойно:

— Както и да е. Харесах го и си мислех, че е взаимно. Но се оказа, че не съм разбрала правилно. Оказа се, че изобщо не се интересува от мен.

Стори й се, че звучи съвсем равнодушно. Като зряла жена, която разказва забавен анекдот, не като сираче с разбито сърце.

— Винаги е тежко. Да се почувстваш пренебрегната.

— Да.

Замълчаха. Беше приятно да споделиш чувствата си с човек, който ги разбира.

— Мъжете си падат по определен тип жени, поне така мисля — продължи след малко Амбра.

Елса беше живяла почти сто години. Би трябвало да знае всичко. Но тя бавно поклати глава:

— Мъжете не са еднакви. Харесват различни типажи, също като нас.

Звучеше разумно само по себе си, но не отговаряше на личния опит на Амбра.

— Според теб какво искат мъжете? Всъщност?

Елса се усмихна леко:

— Прекарах по-голямата част от живота си с жена, та е възможно и да не съм експерт по темата. Но не може да се обобщава по този начин. Мъжете са различни. Също като жените.