— Било е тъмно. Понякога получаваме грешна информация. Случва се. Забрави го, Том, за всички ще е по-добре — опита се да го успокои подполковникът.

Разбира се, по принцип той имаше право. Невярната информация не беше рядкост. Но Том не можеше да забрави станалото. Имаше разлика между грешна информация и мъртво дете. Той беше войник, има си правила, които войниците следват, иначе по нищо не се различават от талибаните, джихадистите и терористите, с които се борят.

Съществуваше правилно и грешно. В това вярваше той и това в крайна сметка защитаваше. Демокрацията. Свободата. Доброто.

Том написа доклад за случилото се. Изпрати го от Афганистан, гледаше си задачите и стоеше далеч от американеца.

При завръщането си в Швеция поиска среща с главнокомандващия на Въоръжените сили и я получи.

— Поискаха да призова свидетел — каза той на Матиас. — Можеш ли да дойдеш?

— Том, наистина ли ще го направиш? — разтревожено попита приятелят му.

— Длъжен съм. Ще дойдеш ли?

— Ще дойда. — Матиас избягваше погледа му.

На срещата в щабквартирата пристигнаха — освен Том и Матиас — петима юристи от Въоръжените сили и двама мъже в безлични костюми, които не се представиха и за които Том подозираше, че са от разузнавателната служба. Присъстваха още двама свидетели от лагера и множество висши военни, накичени с безброй медали. Главнокомандващият седеше мълчаливо и мрачно зад твърде голямото си писалище. Не предложиха на Том да седне. Беше категорична демонстрация на сила.

Но Матиас беше с него. Том беше сигурен, че приятелят, братът по оръжие, бойният другар ще го подкрепи.

След като той докладва, кратко и стегнато, Матиас се изправи. Беше спокоен, изглеждаше съсредоточен, както винаги.

И тогава заби ножа в гърба на Том.

— Капитан Лексингтън не беше в добро състояние, когато заминахме за Афганистан. Реагира твърде остро тогава, както и сега. От известно време не е на себе си.

Том си помисли, че не е чул правилно.

— Не може да се изключи извършителят да е бил въоръжен — продължи Матиас.

Том се вцепени. „Извършителят“? Той не беше никакъв извършител, беше невъоръжено дете.

— Беше тъмно, цареше хаос. Не може да се изключи да е представлявал заплаха.

Матиас не отмести очи от неговите и Том не можеше да разчете нищо в този поглед, беше абсолютно безизразен. Не че знаеше как изглежда човек, докато предава най-добрия си приятел. Матиас излъга и кариерата на Том в армията приключи. Нямаше как да остане. Беше им посветил десет години от живота си, беше вярвал в идеалите и духа им. И ето че всичко свърши.

Том се оттегли на следващия ден. Напусна Въоръжените сили и никога повече не се върна.

Това беше преди осем години.

А днес Матиас беше в Кируна, правеше се на негов приятел, за да го вербува обратно в армията.

Само че Том беше затворил тази страница и нямаше да се огъне. А до снощи беше смятал, че е приключил завинаги и с Матиас Седер. Сега обаче не беше толкова сигурен. Част от него искаше да изхвърли предателя, да го прати по дяволите. Но друга част помнеше приятелството им.

— Отивам да напазарувам — каза само Том, когато Матиас се събуди малко след десет часа.

Той излезе с колата на голямото шосе и набра скорост, докато снегът се вихреше навън. Термометърът в автомобила показваше минус осем, което за Кируна беше кажи-речи пролетна температура.

От супермаркета взе хляб, сирене и портокалов сок, след което погледът му се плъзна към щанда с книгите. Отдавна не беше чел нищо.

Докато работеше в чужбина, поглъщаше том след том — художествена литература, документална литература и биографии, всъщност почти всичко; четенето го отпускаше. Когато попаднеш натясно, адреналинът се вдига по начин, който малко хора могат да си представят. По него бяха стреляли всякакви типове — от терористи до престъпници, бяха го преследвали пирати, беше гонил крадци на автомобили и се беше бил с талибани. В такива ситуации трябва да действаш, без да чувстваш. Иначе ще умреш — това беше философията на бойното поле. Емоционалната реакция идваше по-късно и можеше да бъде силна. Който не успееше да забавя темпото, не се задържаше дълго. Том беше виждал мъже да полудяват след битка, тъй като не се отърсваха от притока на адреналин. Някои войници и командоси използваха секса, за да разпуснат, други тренираха, мнозина пиеха. Той четеше.

В училище четенето беше ад, той не знаеше на какво се дължи, но всичко свързано с букви за него беше кошмар. Да го карат да чете на глас пред класа, да чува подхилкването на съучениците си, когато се запънеше някъде, да се упражнява ли, упражнява и въпреки това да изостава от другите. Чувстваше се толкова тъп и бавен. Не му мина чак докато не влезе в офицерското училище. Тогава се справи единствено със силата на волята, така силно мечтаеше да си вземе изпитите — и един ден буквите започнаха да му сътрудничат. Сякаш в мозъка му се беше образувала нова гънка и изведнъж всичко си дойде на мястото. По дяволите, нямаше представа как стана.

Той избра две книги от щанда, плати и си взе покупките, излезе от магазина и чу стържещ звук, някой изпищя и после някакво гигантско същество, което се материализира от нищото, едва не го повали.

С него се беше сблъскало куче — огромно, рошаво и сиво. Гърбът му беше на нивото на кръста на Том. Кучето влачеше каишка и без да се замисли, Том стъпи върху нея точно преди кучето пак да се засили. То спря рязко и Том се наведе и грабна каишката. Животното ядосано се мъчеше да се отскубне, дръпна уши назад, оголи зъби. Том се поколеба, беше виждал твърде много хора, нападани от побеснели глутници кучета, и гневът на животното го респектираше. Но около магазина имаше много деца, затова той не го пусна, държеше се на една ръка разстояние и се чудеше какво да направи.

Що за идиот води такъв звяр в града? Той огледа ръмжащото страховито чудовище. Изглеждаше по-скоро диво, отколкото домашно. Изобщо кой може да гледа подобно животно?

— Слава богу, благодаря ти! — чу той и видя към него да тича задъханата Елинор.

Тя беше последният човек, когото бе очаквал.

— Твое ли е кучето? — попита той недоверчиво.

— Отскубна се, не е свикнала с мен — пухтеше Елинор.

Животното я гледаше, все така с изпънати назад уши, не спираше да се взира в нея. Не че Том беше запознат с езика на тялото при кучетата, но му се стори, че то трепери, когато се притисна до крака му. Не беше ядосано, страхуваше се.

— От какво се страхува? — учуди се той.

Елинор си свали ръкавицата и избърса чело. Още беше леко задъхана.

— Нещо я подплаши. Не бях подготвена и я изпуснах. Страшно е силна. Всъщност Нилас се грижи за нея.

Нилас. Ветеринарят. Мъжът, заради когото Елинор напълно необяснимо го беше изоставила. Безотговорният идиот, който явно притежаваше неуравновесено куче и въобще не се срамуваше да остави Елинор да тича подире му.

Том стоеше с каишката в ръка и вторачен в Елинор.

— Ето те, взех да се тревожа!

Елинор се обърна.

Нилас.

Том не можеше дори да помисли за проклетото име, без да направи гримаса.

Елинор му помаха:

— Няма страшно, тук е.

Нилас се спря. Свали си ръкавицата и протегна ръка.

— Вие трябва да сте Том — поздрави го.

— Трябва ли? — попита Том, без да поеме десницата му.

Елинор присви очи, но Нилас се усмихна любезно.

— Добре че хванахте Фрея. Нека аз да я държа. Тя е добра, но когато са уплашени, кучетата понякога хапят. Ела, Фрея.

Нилас протегна ръка към каишката. Фрея изръмжа глухо и гърлено и Том удостои Нилас със злобна усмивка.

— Странно, не изглежда никак щастлива да те види. Може би пък не те бива толкова с животните.

— Смятаме, че предишният й собственик се е отнасял зле с нея — обясни Елинор. — Нилас се погрижи за нея, беше в ужасно състояние.

Тя вдигна брадичка и добави твърдо:

— Нилас е невероятен с животните.

Фрея продължаваше да трепери до крака на Том, а той вече съжаляваше, изобщо не го интересуваше някакво откачено псе. Раздразнено подаде каишката, искаше просто да сложи край на целия този фарс. Но Нилас не я пое. Вместо това изгледа Том, сякаш му е хрумнала идея. Тъй като една от последните идеи на Нилас беше да спи с жена му, докато самият той се намираше в ада, Том далеч не беше убеден, че и тази ще му хареса.

— Търся човек, който да гледа Фрея. Ние вече имаме две кучета, които са много жизнерадостни и я стресират. Тя се нуждае от тишина и спокойствие.

Том мълчеше. Това не беше негов проблем.

Елинор подхвана с ръка лакътя на Нилас:

— Том не обича животни.

Това не беше вярно, той не изпитваше каквито и да било чувства към животните. За сметка на това Елинор обожаваше всичко живо.

Фрея беше престанала да трепери до крака му. Сега пък взе да се чеше зад ухото, великанска лапа, която бясно дращеше през твърдата сива козина. Том я гледаше.

— Какво е? Адско куче?

Нилас си сложи ръкавицата и изправи гръб.

— Смесена порода. Основно ирландски вълкодав. Те стават грамадни. Тя е още кутре.

— Кутре?!

Кучето тежеше поне трийсет кила. Колко още можеше да порасне? Фрея излая кратко и се просна върху стъпалото на Том. Настани се удобно, кръстоса предните си крака и отпусна глава.

И тримата я наблюдаваха. Явно нямаше намерение да помръдне. Том се опита да измъкне крака си изпод туловището й. Тя изскимтя.

— В краен случай ще се наложи да я приспим — заяви Нилас.

Елинор затули уста с ръце и пребледня. Том изгледа Нилас с подозрение, не вярваше, че е способен да блъфира. Фрея, която още лежеше на крака му, ближеше нещо на земята, но иначе изглеждаше в отлично здраве.

— Том, не можеш да позволиш да я убият — каза Елинор.

Незнайно как сега него изкараха злодей. Той лично би оставил звяра жив.