Насочи атаката към Том:

— С какво се занимаваш, откакто си спрял да бъдеш каквото-там-си-бил в армията?

— Капитан. — Той не я поглеждаше.

Амбра се почеса по врата. Списък с нещата, които са по-лесно постижими от това да получиш отговор от Том Лексингтън: Да превръщаш предмети в злато. Да връщаш мъртвите към живот. Да изстискваш вода от камъни.

— Повечето бивши военни, които познавам, са от онези, напомпаните мачовци, които водят курсове за безопасност и ти крещят — размишляваше тя на глас. Не харесваше такива мъже.

Матиас се ухили:

— Том води такива курсове.

Аха, информация. Несъмнено Том би могъл да те научи на цял куп неща, които биха ти спасили живота. Макар че щеше да е за предпочитане той самият да се чувства малко по-добре. Тя се замисли за паническата атака, на която стана свидетел преди малко. Нещо й подсказваше, че не му е за първи път. Нито за последен. Нещо не се връзваше, беше й трудно да определи какво, но пропускаше нещо, чувстваше го ясно.

— Тук ли водиш тези курсове? — попита тя, търсеше пробив.

Том отново поклати глава.

— Тук е заради жена — заяви Матиас с крива усмивка.

Амбра престана да барабани с пръсти. Какво?

— Мътните да те вземат, Матиас! — изрева Том.

— Просто сметнах, че трябва да сложим картите на масата. Не знаех, че е тайна.

— Ами не бих го нарекъл общодостъпна информация. Няма причина да й казваш.

Амбра обаче беше на друго мнение. Това можеше да се окаже полезна информация.

— Доколкото си спомням, каза, че си необвързан — отбеляза тя с тон, за който смяташе, че е перфектна комбинация между студенина и слаб интерес.

Сега доста неща се изясняваха. Друга жена. Разбира се.

— Сложно е — тросна се той.

Кога ли пък не е сложно?

— Тук ли живее?

И къде е сега? Защо не празнувахте Коледа заедно? Защо флиртуваше с мен? Защо ме целуна?

— Между нас е свършено. На практика. Но макар и да е свършено, всичко е…

Амбра вдигна ръка.

— Да, да, сложно е. Схванах. Окей.

И наистина беше окей, макар и по един крайно депресиращ начин. Поне Том не я беше зарязал, защото е най-малко привлекателната жена в района, а защото беше влюбен в друга. Така беше за предпочитане и веднага щом се съвземеше от новината, че е зает… Само че нали беше казал, че не е обвързан? Или тя просто си бе въобразила?

Помъчи се да си спомни, но снощи здравата се накваси. Не беше лесно за преглъщане. Той си имаше момиче. Е, почти. Беше бивш военен. Но още не казваше с какво се занимава в момента. Репортерът у нея усещаше, че тук се крие история.

Или не?

Може пък Том и Матиас наистина да бяха скучни до смърт консултанти или съветници, които водеха досадни курсове и вършеха толкова безинтересни неща, че посещението в гей бар в Кируна беше най-вълнуващото им преживяване от години. Може би бяха тук, за да тестват нов секретен модел автомобил. Това само по себе си би представлявало известен интерес за вестника. Във всеки случай Грейс щеше да иска да се поразрови. Но честно казано, лично тя би предпочела да легне гола върху пирони, отколкото да напише подобна история. Нови модели коли — има ли нещо по-жалко? Може би караокето.

Някой пак беше застанал зад микрофона и се разнесе поредната диско песничка. Амбра видя Тарек, този предател, който стоеше най-отпред пред сцената и куфееше. Но въпреки всичко станало вечерта се оказа доста хубава. Коледата скоро щеше да е в миналото. Тя беше приятно подпийнала — не като снощи, а просто леко отпусната след една-две бири. И беше затворила страницата с Том по по-добър начин. Всичко беше наред. Спокойна и сравнително безметежна вечер в Кируна. Можеше да е далеч по-лошо.

И тогава Амбра го почувства.

Започна като тих тътен откъм изхода. Някои клиенти се смушкваха с лакти. Шепот, обърнати глави и ококорени очи. Шепотът се усили и ефектът се разпространи из цялото помещение. Разговорите секнаха и после рязко започнаха отново. Вълнението растеше видимо. Естествено, можеше да се дължи на какво ли не. Случайност. Местна знаменитост. Нещо друго.

Но някак Амбра знаеше, че има само едно логично обяснение на това, което виждаше и чуваше. Тя го беше преживявала и преди и беше наясно, че на света са малко хората, които могат да окажат такъв ефект в пълно с народ помещение. Много добре познаваше такъв човек.

Беше съвсем сигурна още преди да се е обърнала.

Джил беше пристигнала в Кируна.

14

Джил Лопес пристъпи в оживеното заведение и спря. Беше с лещи, но въпреки това не виждаше добре, затова остана на място, попи атмосферата, разгледа помещението, като се опита да се ориентира, без да присвива очи.

Имаше предимно мъже, всъщност почти единствено мъже. Рустикален стил — всичко сякаш беше направено от чам и еленова кожа, — но я посрещна изключително специфична енергия. Отне й няколко секунди да се сети каква. Гей бар. Колко приятно! Беше дошла тук по каприз и вече не помнеше името на града. Лудвиг беше уредил всичко и някъде по средата на пътуването тя съжали, зачуди се какво я прихвана. Тъй или иначе, сега беше тук.

Бавно си проправи път през шептящите и снимащи я хора. Безброй знаменитости се жалваха от камерите на мобилните телефони, все едно звездният им статус по някакъв начин ги отделя от обикновените хора, но за нея не беше така.

През първите шест години от живота й никой не я обичаше. След това я осинови бездетна двойка. Това поне беше кратката, разрешена за деца версия. Тази без насилие, социално неравенство и път, който можеше да завърши с наркотици и смърт. Вместо това тя откри музиката и именно тази история разказваха вестниците — за природната й дарба и за успеха й. Джил обичаше феновете си и начина, по който те се отнасяха към нея. Позираше за селфита, не подминаваше никого през морето от хора. Амбра беше тук, слава Богу, седеше в далечния край на груба чамова маса заедно с грамаден рошав мъж, изцяло облечен в черно. Не че ги видя добре, просто долови присъствието им.

Джил даде няколко автографа, хвърли още един поглед към масата, усмихна се извинително на Амбра. Момент! Мъжът в черно каза нещо на някого до Амбра и Джил забеляза още един мъж в компанията. И той доста широкоплещест, но не чак толкова грамаден. По-жилест, с кестенява коса, сериозно лице и остър като нож поглед, който я прониза. Забеляза, че той просто позна коя е и нищо повече. Не беше много обичайно и неочаквано изпита раздразнение. Би могъл да реагира и малко по-развълнувано.

Още няколко селфита, въздушна целувка и после най-сетне се добра до масата.

— Здравей! — поздрави я Амбра, без да става.

Никога не се прегръщаха и Джил до известна степен беше доволна — в действителност тя ненавиждаше насилените прегръдки и целувки по бузите, които постоянно трябваше да търпи. Амбра също никога не е била по прегръдките. Може би защото и двете бяха твърде повредени от преживяванията си в детството, за да се държат като нормални хора.

— Здрасти! — подхвърли Джил и заразглежда двамата мъже.

Те поне бяха хетеро, личеше си отдалеч. Изгледа Амбра подканящо.

— Том, Матиас. А това е сестра ми — подчини се Амбра. — Джил — добави, все едно не знаеха много добре коя е.

Рядко минаваше и седмица, без да я покажат в медиите. Беше една от малкото шведки, избрани за лице на световна козметична компания, освен това често я даваха по телевизията.

— Здравейте! — кимна мъжът с черните очи. Том.

— Здравейте! — обади се и другият. Матиас.

— Какво правиш тук? — попита Амбра.

Добър въпрос.

— Ами бях в района…

Амбра поклати глава:

— Последно като се чухме, беше на триста километра оттук.

Беше просто импулс — от начало до край. Но не се бяха виждали отдавна, а и така й беше писнало от Лудвиг и от хотелската стая.

— Тръгнахме след есемеса ти, регистрирахме се и питахме за теб на рецепцията. Оставих асистента си в хотела и дойдох тук.

— Ти си луда. Защо не звънна преди това?

Джил сви рамене; не искаше да признава, че не се е обадила от страх. По-добре да пътува напразно, отколкото да я отрежат по телефона.

— Винаги съм искала да видя…

Тя замълча, не можеше да се сети къде точно се намираше. Отново погледна крадешком двамата мъже. Никакви проблясващи погледи, никакъв флиртуващ смях, нищо, което изобщо да разкрива, че я възприемат като жена, сексуален обект или знаменитост, каквато всъщност е. Ама че странни типове! Но Амбра си беше такава. Общуваше с особени хора. Може би все пак сгреши, като дойде без предупреждение — Амбра открай време мразеше изненадите. Но Джил не можеше да стои на едно място, оставаха няколко дни до следващия й концерт, а и така и не се научи да си контролира импулсите.

— Откъде се познавате? — полюбопитства тя; не можеше да си обясни това необичайно трио.

— Не се познаваме — заяви Амбра, но в същия момент и Том отговори:

— C Амбра празнувахме Коледа заедно.

— Празнували сте заедно Коледа?

Любопитството на Джил скочи. Амбра никога не празнуваше Коледа. Това им беше обща черта — омразата към Коледа. Амбра — понеже мечтаеше за невъзможни неща; Джил — защото просто ненавиждаше всичко, което не се въртеше около нея.

— Ядохме и пихме, нищо друго. — Само че Амбра изглеждаше смутена, а Том се въртеше на пейката.

Да смеем ли да се надяваме, че е полудувала? Най-вероятно не. По отношение на мъжете Амбра беше за окайване.

— Ами вие? — Джил се обърна към Матиас. — Вие къде се вмествате в този триъгълник?

— Пристигнах тази сутрин, така че май не се вмествам никъде.

Той имаше плътен глас, говореше ясно и звучеше като от висшата класа. Изглеждаше интелигентен. Тя не харесваше интелигентни мъже. Амбра го наричаше комплекс за малоценност, Джил го наричаше инстинкт за самосъхранение. Още един мъж се присъедини към тях, но за разлика от всички останали около масата този беше ухилен до уши.