Пак потискаща тишина.

— За снощи… — започна той сковано и неловко.

Амбра изпъшка измъчено:

— Моля те. Наистина не искам да говорим за това. Не може ли просто да се правим, че нищо не е станало?

— Разбира се — съгласи се той отчасти с облекчение, отчасти с… не знаеше какво. Въпреки всичко целувката беше невероятна. Гореща. Секси.

Пак замълчаха.

Матиас сякаш беше потънал вдън земя. От другите също нямаше следа. Том искаше единствено да се прибере у дома. При тишината и самотата.

Все по-задименият въздух, шумните хора, температурата, която се беше вдигнала с още няколко градуса… Той взе да се поти. Боже, само не сега. Периферното му зрение се замъгли. Внезапно сякаш някой изсмука топлината и изолира всички прозорци. Цялото му тяло сигнализираше, че трябва да се изправи, да избяга от врявата, тревожността, от себе си. Той стисна халбата, вторачи се в масата, помъчи се да диша спокойно. Колко време беше минало? Колко беше силно? Пет, не повече, нали? Шест? Дишай, Том! Мамка му, мамка му, мамка му…

— Ей, какво става?

От лекото й докосване по рамото му почти подскочи. Лицето на Амбра беше тревожно, тонът — много по-мек отпреди. Но той не успяваше да овладее дишането си. Не можеше да стои тук и да чака паническата атака да го завладее. Избърса чело с опакото на ръката, опита се да отпусне рамене. Не можеше да говори, не точно сега. Това беше най-страшното — пълната липса на контрол.

Амбра му подаде шише минерална вода.

— Хайде, пийни — подкани го.

Той пи, издиша тежко. Пи още. Зрението му се пооправи. Определено се смъкна до петица. Може би дори четири? Пак изтри чело. Дишаше насечено и тежко.

— Какво стана? — попита тя след малко.

Сещаше как се опитва да срещне погледа му, но я отбягваше. Първо трябваше да се стабилизира. Пак въздъхна. Дълго и спокойно. Отпусна се. Вече не стискаше чашата.

— Том?

— Няма нищо. Мина ми.

Определено беше по-добре. Вече дори можеше да говори.

Всъщност гласът на Амбра му беше помогнал. Беше спокоен, а и отвлече вниманието му от собственото му измъчено тяло. Той се опита да размърда пръсти, крака, да раздвижи кръвообращението, та да не се събира кръвта само в големите мускулни групи. Вече беше слаба четворка. Инстинктът да бяга или да се бие отмина и той отново можеше да разсъждава. Замисли се какво да каже, нещо, което да няма общо със станалото току-що. Беше толкова унизително.

— Видя ли се пак с Елса? — попита.

— Да. Но наистина ли си добре? Не изглеждаш във форма.

Той махна с ръка:

— Нищо ми няма.

Застави се да я гледа в очите. Зелените котешки очи го следяха тревожно. Той вдишваше през носа, издишваше през устата, съсредоточен върху очите й.

— Том…

Той поклати глава.

— Разкажи ми за Елса — помоли.

Избърса с ръка врата си, беше целият потен, пи още вода.

— Много я харесах.

Амбра се усмихна леко смутено, очите й още бяха неспокойни, но той усети, че пулсът му определено се успокоява. Стискаше бутилката с минерална вода, съсредоточи се върху гласа на Амбра, очите й, шията й над яката на пуловера. Тези плетени пуловери, които тя явно харесваше — този беше тъмносин, — бяха секси. Женствени и меки. Бяха в приятен контраст с острата й антипатия към него. Погледът му се спря за миг на очертанията на гърдите. Това също помогна.

— Не познавам други стари хора, не е ли странно? — говореше тя.

Том бързо премести очи върху лицето й. Железните скоби около гръдния му кош се бяха поотпуснали. Беше потънал в пот, изгаряше го жажда, но тялото вече не беше така стегнато.

— Сериозно? Нямаш ли възрастни роднини?

— Нито един. Родителите и на майка ми, и на баща ми са починали, техните също.

— А някой друг?

— Никой. Нямам нито един роднина.

Думите прозвучаха толкова непринудено, все едно разкри някаква най-обикновена подробност, забавен анекдот. Но единствените хора без роднини, които Том познаваше, бяха оцелелите от война.

— Родители?

— Мъртви. Татко почина от сърце, когато бях на четири, мама умря по-късно същата година, точно преди да навърша пет.

Все същият неутрален тон. Все едно разказваше нечия чужда история.

— А как си израснала? — учуди се той.

Все някого трябва да е имала. Не беше ли споменала, че има сестра?

— Социалните се погрижиха за мен. Живеех при приемни семейства.

Тя чоплеше с пръст етикета на стъклената бутилка. Имаше нежни пръсти. Къси нокти, лакирани в тъмен лъскав цвят, който Том намираше за някак еротичен. Помнеше как тези пръсти се бяха впили в раменете му снощи, как цялото й тяло се беше притиснало в неговото. Тя не проговори повече, отбягваше погледа му.

Очевидно се бяха върнали към неловкото мълчание. Най-добре щеше да е той да се извини и да си тръгне. Беше толкова тежко. Шумотевицата. Пристъпът. Но тя изглеждаше толкова малка. Сякаш наистина беше толкова сама, колкото казваше. Том се озърна из помещението, преди погледът му да се върне към нея. Тя подръпваше ръкавите на пуловера си и на него му се искаше да каже нещо, което да я накара да се отпусне, да се усмихне. В съзнанието му пак нахлу споменът за целувката в коридора на хотела, вълнуващ спомен за устните й върху неговите, тихото й стенание.

— Снощи… — подхвана пак той, но го прекъсна Тарек, който се върна на масата.

Лицето на Амбра светна от облекчение. Том изгледа със сбръчкано чело значително по-младия и красив мъж. Дали нямаше нещо между Амбра и него?

— Всичко наред ли е? Справяш ли се? — попита Тарек, без да сяда. Стоеше и пристъпяше от крак на крак.

— Дали се справям? — изгледа го Амбра подозрително. Тя потупа подканящо с длан мястото до себе си. — Ти ме покани да дойда, няма ли да седнеш?

Тарек поклати глава и я погледна с притеснение.

— Не, само се отбих да видя как си. Срещнах някого. — Той махна по посока на бара.

Амбра скръсти ръце.

— Бъзикаш ли се с мен? Пак ли ще си отидеш?

— Няма да си отивам. Просто ще седя ей там. — Тарек пусна ослепителна усмивка. — А и ти си имаш Том.

— Да, имаш си мен — промърмори Том.

Амбра не му обърна внимание.

— Значи ме зарязваш?

Тарек плесна умолително с ръце.

— Чак пък зарязваш. Моля те!

Амбра изсумтя.

— Той е пожарникар и играе хокей — обясни младежът.

Том мълчеше, но следеше разговора с интерес.

— Ще те обадя на Грейс — каза Амбра сърдито, но си личеше, че е склонила. — Ще й кажа, че на теб не може да се разчита. Когато приключим, ще те пращат само по евтини сватби на третокласни знаменитости. Да, да, отивай.

Тарек се усмихна, благодари и се върна на бара.

Том се радваше, че Тарек се оказа гей. Амбра го проследи с поглед как се добра до бара и седна до едър рус мъж.

Тя се облегна назад, отпусна ръце и подхвърли:

— Целият този престой в Норланд официално може да влезе в историята като пътуването, при което всеки срещнат мъж ме зарязва.

Том едва не се усмихна.

— Недей така негативно. Нощта е млада, сигурно ще намериш някого, ако това искаш.

Двамата едновременно погледнаха към морето от смеещи се танцуващи мъже. Амбра вдигна тъмните си вежди.

— Е, може би не точно тук — съгласи се Том.

Тя отметна една къдрица от лицето си. Той проследи движението. Тъмна коса, светла кожа. Беше привлекателна жена. Точно сега сам не можеше да си обясни защо й отказа. Ако обстоятелствата бяха малко по-различни… Да, в нея имаше нещо неустоимо.

— Цялото пътуване беше странно — каза тя сухо.

Амбра погледна към бара. Беше пълно с мъже и някоя и друга жена. Том проследи погледа й и докато беше обърнат, тя използва да огледа тайничко тялото му. Отдавна не беше правила секс и макар този тип да беше пълен простак, в него имаше нещо, което й се струваше привлекателно. Носеше черен тишърт — този път без надпис — и имаше огромни бицепси. Тя не беше единствената, която го оглеждаше крадешком. Другите клиенти също го заглеждаха.

На нея никой не обръщаше внимание.

Да, определено това пътуване не се отразяваше добре на самочувствието й. Но все пак се оказа хубаво, че се засякоха с Том тук. След първоначалния шок се беше направила на безразлична и така възвърна част от поразклатеното си достойнство. Пак му хвърли поглед. Беше си чист рефлекс. Защо, защо ли не беше някой друг? Цялото й същество беше привлечено от него.

— Каза ли нещо? — Том се беше обърнал към нея и я гледаше с интерес.

Можеше да се закълне, че между тях ставаше нещо; потъна в сериозните му очи. Само че вече беше минавала през това.

Поклати глава.

— Не, нищо.

Мълчание.

И още малко мълчание. Амбра се почеса по ухото. Кръстоса крака. Озърна се. Ако не беше дала мястото си в самолета до Осло, вече щеше да си е у дома.

— Как върви при вас? — Матиас се завърна.

Том сви рамене.

Вярно че имаше нещо примитивно привлекателно в едрия, силен, мълчалив типаж, но не беше никак приказлив. Още не беше разбрала какво изобщо прави тук. Тя пак погледна Матиас Седер. Който се правеше на много потаен. И изведнъж всичко най-сетне си дойде на мястото.

— Вие сте военни, нали? — попита тя, много доволна от себе си.

Том не отговори.

Амбра чакаше. Облегна се назад, гърдите й опънаха пуловера. И да, беше забелязала, че Том все още скришом им хвърля по някой поглед. На нея й беше все едно, но жалко за него, да се беше възползвал от шанса си.

— Както казах, аз съм технически съветник — промърмори най-накрая Матиас.

— Нали беше консултант?

— Това казах — отвърна Матиас, без да му мигне окото.

Амбра помисли:

— Ако питам off the record?

— Off the record също съм консултант — усмихна се Матиас.

Тя загриза нокти, мислеше трескаво. Любопитството беше непреодолимо. Репортерът у нея искаше веднага да изтича да провери в гугъл. Разбира се, вече беше проверила Том, но в интернет нямаше нищичко за Том Лексингтън. А това беше, меко казано, необичайно. Нямаше профил във фейсбук и в другите мрежи, за него никъде нямаше нищо. Нито статия, нито ред, нищо, нула. Това само по себе си беше подозрително. Беше готова да се обзаложи, че Матиас е също толкова невидим.