Започваше да се поти. Преглъщаше и преглъщаше, докато вече не можеше да издържи, завтече се към тоалетната и стигна в последния момент, преди да повърне, превита над чинията.

След това се отпусна на леденостудения каменен под.

Макар и на света да съществуваха далеч, далеч по-лоши неща, за които да се безпокои, терзанието не я напускаше. Уф, как само искаше да бъде някой друг в този момент!

Потърка чело, изпъшка и бавно се надигна. Причерня й пред очите и се хвана за мивката, за да не падне. Изчака световъртежът да премине, после пи вода направо от кранчето, обърна гръб на отражението си в огледалото и се замъкна обратно до леглото.

Следобед трябваше пак да ходи при Елса. Дано дотогава се пооправеше. Дано и Елса изведнъж да не откажеше да говори, иначе цялото това отвратително пътуване щеше да се окаже загуба на време, пълен провал. И дано мозъкът й да заработеше дотогава. Боже, не помнеше кога за последно я е мъчел такъв махмурлук, че да няма сили за работа. Май никога.

Амбра се зави презглава и се помъчи да се сети за нещо по-лошо от това да те отреже мъж пред хотелската ти стая на Бъдни вечер. Не измисли нищо. Целувката. О, боже, целувката! Том умееше да се целува, а това само влошаваше нещата. Тя изстена под завивката. След няколко дни сигурно щеше да забрави всичко, но точно сега й се искаше — желаеше го с цялото си сърце — да може да върне часовника назад, за да промени всяко свое решение. Щеше да прекара Бъдни вечер сама, затворена в хотелската си стая, изобщо нямаше да се разприказва с Том Лексингтън в бара. Никога нямаше да усети привличане и да изпита желание, никога нямаше да си въобрази, че чете същите пориви в неговите очи.

Отметна завивката. Нуждаеше се от чист въздух. И хапче за главоболието. Осъзнаваше, че в дългосрочен план станалото не играе никаква роля. И несъмнено някога в бъдещето щеше да срещне мъж, който не я намира за толкова отблъскваща, че да откаже, когато тя му се предлага и се притиска в него. На интелектуално ниво знаеше това. За жалост, точно в този момент интелектът й не беше във върхова форма, затова терзанието и срамът имаха възможност да се развихрят. Тя разтри очи. Така, планът беше да вземе душ, да намери хапче за глава, да изпие цяла кофа кафе и после да се подготви за интервюто. И най-важното — да забрави Том Лексингтън и всичко свързано с него.

Батерията на телефона беше паднала, затова тя се изправи с мъка, намери зарядното, прегледа туитър, инстаграм, фейсбук и имейла си, увери се, че докато е спала, не е избухнала трета световна война, след което пак се просна в леглото, докато отмине новата вълна от гадене. Веднага след интервюто щеше да отиде на летището и да се прибере у дома. Боже, как копнееше да се махне от Кируна и да си отиде в Стокхолм! Беше успяла да намери билет за един от препълнените самолети и се закле, тук и сега, никога повече да не стъпва в този град. Ако ще да я уволнят. Работата беше всичко за нея и тя търпеше какво ли не, но снощи беше ударила дъното и нямаше накъде повече.

Отпусна се и зачака гаденето да престане. Веднага щом й мина, се довлече до душа, изми грима и мръсотията, изплакна си косата. След като си облече чисти дрехи, се почувства една идея по-достойна и когато слезе да закуси, без да се натъкне на Том (слава Богу!), си помисли, че може би все пак ще оживее. Щеше да направи интервюто с Елса и после щеше да се махне от това забравено от Бога място.

Остави димящото кафе на масата и включи компютъра. Трудно й беше да се съсредоточи, но успя да формулира още няколко въпроса за интервюто и да прегледа записките си. След втората чаша кафе и един сандвич се почувства кажи-речи възстановена. Докато раздигнат шведската маса, терзанието беше потиснато и вече започваше да се чувства като човешко същество.

Така беше. Работата беше най-добрият й приятел.

В десет и половина Амбра изпи още две хапчета, като се надяваше стомахът и черният й дроб да издържат, прибра в сака си несесера и останалите си дрехи, увери се, че не е забравила нищо и накрая закопча чантата. Трябваше да се види с Елса в три часа, а полетът беше в осем. Понеже имаше малко време за убиване, реши да се поразходи, за да доразкара махмурлука. Сложи си плетената шапка, шала, ръкавиците и палтото, мина през регистратурата и напусна хотела през въртящите се врати.

Беше Коледа и заснежените улици бяха съвсем пусти. Нямаше нито един отворен магазин, дори будката за хот-дог при автогарата. Подметките й се хлъзгаха в снега. Една самотна шейна профуча покрай нея, някой разхождаше куче, иначе градът изглеждаше безлюден. Поне главоболието започваше да отшумява, а студеният въздух я освежаваше. Изкатери се по един хълм, гледаше витрините, трепереше. Толкова щеше да е хубаво да се прибере у дома довечера!

Но преди това щеше да е приятно да се види с Елса, Надяваше се да е в настроение за разкази и статията да се получи суперинтересна. Обеща си да напише описанието на секс лагера възможно най-уважително.

Сви по друга пуста улица, подмина розовия блок на Елса, но беше твърде рано да позвъни, затова продължи разходката си.

Със своите осемнайсет хиляди жители Кируна беше малък град и тя вече беше минала по повечето улици, затова пресече един паркинг и излезе от центъра. Започваше да се затопля.

Внезапно зърна голямата червена църква на върха на едно възвишение. Това беше една от забележителностите на Кируна, но тя я беше избягвала. Дали да се престраши и да отиде? Фасадата на църквата беше осветена и много хора се изкачваха по склона. Амбра се поколеба, но бавно последва множеството. Спря пред една информационна табела с предстоящи събития. Очакваха някакъв финландски проповедник, организираха среднощна литургия, също и… Нещо — движение, усещане, може би звук — привлече вниманието й. Бавно обърна глава. Косъмчетата на ръцете й настръхнаха, устата й пресъхна. Не смееше да погледне от страх да не я познаят. Дали се лъжеше?

Не, не се лъжеше, не и този път. Той беше. Наистина. Не беше привидение, а Есаяс Свентин от плът и кръв. Причерня й пред очите, сякаш се беше изправила твърде бързо. Той не я забеляза, макар да мина толкова близо, че почти можеше да долови противния му мирис. Но нямаше съмнение, че е той. А след него вървеше Ракел Свентин, съпругата му, с плитката и кърпата, и всичко друго.

Потта полепна по нея. Те бяха. Значи църквата още им предоставяше помещение. Сектата на лестадианците. На ненормалниците. Беше недопустимо. Не биваше да стъпват в шведската църква, камо ли да си проповядват ученията.

Амбра беше на път да се обърне — не искаше да ги вижда повече, искаше просто да избяга, — когато забеляза нещо, което отначало не беше различила в тълпата. Есаяс и Ракел не бяха сами. Между тях вървяха две деца. Тя се вторачи след тях. Кои бяха те? Внуци? Нима можеше пак да са станали приемни родители? Незнайно защо си беше мислила, че те не са поемали грижата за други сираци след нея. Та те я мразеха толкова нескрито! А и не бяха ли твърде стари? Последва ги нерешително. Оставаше й близо час до срещата с Елса.

От църквата не се чуваше музика. Това не я изненада. Музиката беше грях. Видя как двамата Свентин влизат в църквата с двете деца. Като че ли бяха момиченца. Десетинагодишни.

Амбра беше на десет години, когато Есаяс и Ракел я заведоха в църквата за първи път. Никога преди не беше ходила на истинска служба. Най-много в края на учебната година да ги заведат в някоя модерна църква със светла дървесина, вази с летни цветя и „Лятната песен на Ида“ на пианото. Винаги сама, разбира се. На всички завършвания, училищни празненства и родителски срещи. Тази църква беше червена отвън, но тъмна и черна вътре. Ниски боботещи гласове се издигаха към тавана. Стари хора по скамейките с черни библии в ръце. В лестадианската църква говореха само мъжете, проповядваха само мъжете. Службата продължи цяла вечност и Амбра взе да се върти на твърдата скамейка. Краката й не стигаха до земята, задната част на бедрата я болеше.

— Стой мирно! — изсъска Есаяс заплашително.

Тя застина. Но й беше неудобно. И хората бяха толкова особени. Погледна крадешком встрани и видя, че жените до нея тихо плачат.

Думите на проповедта също бяха странни. Развратници. Изкушения. Демони. Грешници. Внезапно един мъж на предната скамейка се изправи и от устата му се изсипаха думи, които звучаха като от друга планета. Амбра се вторачи в него. Няколко души заплакаха. Преди да излязат, не бяха яли и тя умираше от глад. Размърда се.

— Стой мирно!

Тя наистина се опитваше. Но единият й крак беше изтръпнал и я болеше. Помъчи се да го вдигне.

Есаяс я стисна над лакътя толкова силно, че тя изстена. Той сложи голямата си длан на устата й, за да я заглуши. Миришеше.

— Дяволът се е вселил в теб. Стой мирно ти казах. — И с тези думи хвана бузата й, ощипа я толкова силно, че й причерня пред очите. Сълзите потекоха, но Амбра не помръдна и милиметър. Изтърпя болката, остана абсолютно неподвижна, когато Есаяс я пусна.

Когато службата най-сетне свърши и се прибраха вкъщи, другите седнаха около масата.

— Ти ще гледаш. След обяда ще си получиш наказанието.

Тя стоеше, гледаше ги как ядат, чакаше наказанието си.

И други приемни родители я бяха шамаросвали. Една майка я беше дърпала за косата, друга й беше щипала ръката, много пъти я бяха блъскали по-големи деца, роднини или други, които просто си изливаха гнева върху най-беззащитните. Но Есаяс я наби. Налагаше я с бастун по задника и по гърба.

След това той дишаше тежко, все едно е непосилна работа да биеш дете, което е една пета от твоя размер.

— Върви да си лягаш — заповяда й.

Леглото й беше мокро. Някой беше излял вода в него. Тя не посмя да каже нищо и си легна. И преди я бяха удряли, бяха й говорили грубо, но никога не я бяха наказвали по такъв пресметлив, систематичен начин. А онази вечер беше само началото.

Амбра видя как вратата на църквата се затваря след двойката и момичетата, остана на най-долното стъпало, не знаеше какво да прави, беше разтърсена от срещата, почти паникьосана. Какво щеше да сполети тези две деца вътре всеки момент?