Разпитите често се основаваха точно на това. Да задаваш въпроси, отново и отново, невинни реплики, едни и същи въпроси към различни хора, да сглобяваш пъзела от миниатюрни парченца информация. Тук горе нямаше нищо за вършене в сферата, в която беше експерт Том. Стига руснаците да не започнеха инвазия. Но Матиас би чул за това.

— Имам ли вид, че работя? — попита Том сухо.

Не, имаш вид на клошар, помисли си Матиас. За пореден път се възцари тишина.

Матиас чакаше. Отникъде не долиташе и звук, никакви автомобили, никакви самолети, нищичко.

Продължаваше да чака търпеливо. Том винаги е бил инат. Вярно, това, което му бе причинил, беше отвратително. И може би — може би — днес би постъпил другояче, но все пак…

— Минаха сума ти години. Кога смяташ да ми простиш?

— „Прошка“ е тъпа дума. Все едно някой може да прости.

— Може би не. Но аз съжалявам и те моля за прошка. Пак.

— Fuck off.

Матиас въздъхна.

— Ужасно си злопаметен. Винаги си бил такъв.

Том само изсумтя.

Матиас обмисляше дали би могъл да го провокира дотолкова, че да се сбият. Може би щяха да успеят да разведрят обстановката по класическия мъжкарски начин, с юмруци? Но от една страна, бяха твърде големи за подобни детинщини, а от друга — Том дори в сегашното си отслабено състояние вероятно щеше да го нарита.

— Хайде, кажи. Какво търсиш в Кируна? Защо се правиш на отшелник?

Том се почеса по врата. Остави чашата в мивката. Седна на един стол.

Матиас се настани срещу него.

— Елинор живее тук — продума Том най-сетне.

Аха! Ето едно парченце от пъзела. Елинор Бергман.

В един бранш, където съсипаните връзки са по-скоро правило, Том Лексингтън и Елинор Бергман бяха изключението. Двойката, за която всички вярваха, че ще остане заедно до живот. Което само идваше да покаже, че човек никога не знае. Матиас се взря в измъченото лице на Том. Все още нещо липсваше в уравнението. Том и Елинор бяха скъсали още миналата пролет. Отдавна не бяха заедно. Къде влизаше тя в картинката?

— Пак ли се събрахте? — попита той в опит да нареди пъзела.

— Не.

— Но тя също е тук?

— Да, в Кируна.

— Не схващам.

Доколкото помнеше, Елинор работеше в една от онези, женствените професии. Нещо грижовно и мило от рода на госпожа в детска градина или медицинска сестра. Не, нещо друго…

— Сега живее тук. Работи в училището — обясни Том.

А, вярно! Учителка.

— И е заедно с новия си мъж.

Сега му стана ясно. Елинор беше продължила напред. А Том… не.

Матиас се облегна назад, кръстоса крак връз крак.

— И ти си тук, за да…

Том не го поглеждаше. Матиас се вторачи в него — тъмните кръгове под очите, измъченото изражение на лицето,

— Трябва да разговарям сериозно с Елинор — проговори Том накрая. — Не може да го мисли наистина. Трябва да седнем и да говорим.

Боже! Матиас се помъчи да скрие шока си. Лоша работа.

— Не разбираш. Мога да оправя нещата.

Всеки зарязан го казваше, но никога не би го очаквал от Том. Това обясняваше състоянието му. Плен, мъчение и накрая провалена връзка.

— Затова ли беше в хотела? Да не би Елинор да е отседнала там?

— Не. Отидох там на Бъдни вечер и се напих. Срещнах една жена, журналистка. Пихме заедно и аз здравата се натрясках. Ние… мисля, че се изложих. — Той потърка очи. — Защо дойде, Матиас? Наистина?

Часът на истината.

— Това трябва да си остане между нас. Получих задача от главнокомандващия Въоръжените сили да сформирам антитерористична група. Ще картографираме и анализираме различни заплахи срещу националната сигурност. Ще бъде приоритетна дейност на Въоръжените сили и аз трябва да я изградя съвсем сам. Малка група специалисти с компетенции в различни области. Вече започнах да интервюирам кандидати. Не само военни, но и криптолози, учени, хакери.

— Значи са избрали командира правилно. Звучи като идеалната работа за майстор на шпионажа — заяви Том сухо.

Матиас го погледна в очите:

— Искам да се включиш.

— Не говориш сериозно.

— Защо не?

Аналитичните способности на Том и опитът му на терен бяха ненадминати. Матиас го искаше за тази задача още от момента, в който получи заповедта през лятото. Дойде тук, защото Том се чувстваше зле. Но би изменил на дълга си, ако поне не опиташе да вербува мъж с такива способности, когато му се удаваше златен шанс.

— Независимо дали искаме, или не, на Швеция е обявена война, модерна информационна война. Не можеш ли поне да помислиш?

Том упорито скръсти ръце.

— Имам си друга работа за вършене.

Матиас погледна ноктите си.

— И как върви? — попита безгрижно.

Том не отговори. Коремът му изкъркори.

Матиас погледна часовника. Наближаваше време за обяд. Той самият не беше ял, откакто тръгна от Карлсборг.

— Гладен ли си? — попита.

Том сви рамене, но червата му пак изкъркориха.

— Има консерви. Може да сготвиш.

Матиас реши да се нагоди според ситуацията. Първото правило, когато се мъчиш да привлечеш някого на своя страна, е да определиш нуждите му и да се погрижиш за него. Том винаги ставаше раздразнителен, като огладнееше.

— Ще приготвя нещо.

Том слушаше как Матиас се върти из кухнята му. Облегна се и затвори очи за малко. Дразнеше се, но наистина беше гладен, а Матиас винаги го е бивало с тенджерите и тиганите. Можеше да почака да хапнат и да го изхвърли чак след това. От гнева му имаше поне една полза — разсейваше го от размислите за унизителния гаф с Амбра Винтер. Той скри лицето си в ръце. По дяволите, каква каша!

Скоро от кухнята долетяха клокочене и аромати и той осъзна, че е гладен като вълк.

— Макарони с гъби, сирене и сметана на прах. — Дълго умислено мълчание. — Поне мисля, че е това. Съдържанието на повечето консерви изглежда еднакво. Не си ли чувал за пресни продукти?

Но мирисът, който се разнесе, а и вкусът далеч не беше лош и Том яде лакомо. След това Матиас нареди съдовете в миялната, докато Том правеше кафе — този път пълна кана. Пак седнаха край кухненската маса, побъбриха за автомобили, после за времето, не точно непринудено, но далеч не толкова напрегнато като в началото.

— Къщата твоя ли е? — попита Матиас, докато си сипваше още кафе.

— Не — отвърна Том, без да навлиза в подробности.

На Матиас не му влизаше в работата. Миналата година Том беше освободил едно отвлечено осемнайсетгодишно момче точно преди да бъде екзекутирано от ислямисти в Сомалия. Момчето беше единствен син на норвежки нефтен магнат. Луксозната къща беше собственост на признателния баща. Том можеше да идва, когато пожелае. Матиас зададе няколко общи делнични въпроса за къщата. Том разказа, че има гараж, няколко спални и билярдна.

— И сауна — добави.

Матиас беше шведски гражданин, но по майчина линия произхождаше от Оландските острови, а оландците бяха страстни любители на сауната. Матиас подметна, че с такъв имот има много сняг за риене, и Том обясни, че и гаража има чисто нов снегорин. Простички мъжествени теми, Матиас винаги е бил добър в това. Да говори празни приказки, да задава въпроси, да предразполага хората. Проблемът, разбира се, беше, че човек никога не знаеше дали е само игра. Той беше майстор на манипулацията. Официално Матиас работеше като изследовател в Шведския университет по отбраната, но Том винаги беше подозирал, че това е параван. Което сега се потвърждаваше. Матиас беше твърде интелигентен, за да не бъде вербуван от МУСТ — Военно разузнаване и национална сигурност. Беше роден за шпионин. Говореше свободно руски, френски, арабски и персийски, несъмнено беше най-добрият водач на разпити, когото Том познаваше, дипломатичен, образован и винаги толкова приятен събеседник.

И най-хлъзгавият притворен тип, когото беше срещал.

Всички оператори в Специалните сили получаваха кодови имена, преди да се запознаят с останалите курсанти. По този начин можеха да работят заедно и да се бият рамо до рамо с години, без да знаят истинските си имена. Някого наричаха Мачтата, понеже беше висок. Други пък имаха съвсем неутрална кодови имена, като Улсон например. Том беше учил заедно с петима улсоновци. На едно момче от Мора викаха Доктора, защото страшно го биваше да шие рани. Том пък беше Гризли заради черната си коса и огромно като на мечок тяло. Матиас Седер беше Лисицата. Не че приличаше на лисица, просто беше ужасно лукав. Лисицата умееше да се намърда в мозъка на всеки — без насилие и мъчения, само с приказки.

„Всички искат да говорят, всички имат нужда да ги слушаш“ — често казваше Матиас. Може и да не изискваше особена действеност, но определено беше ефикасно. Спокойните му упорити въпроси даваха резултати, които никое мъчение не можеше да постигне. „Да удряш не е ефективно, понеже накрая се разприказват просто за да избегнат боя. Да призоваваш към логично мислене е по-изтънчено и проницателно“ — казваше той и после ти измъкваше всички тайни.

Том изпъна крака. Можеше да се справи и с десет лисици, ако се наложеше. Щеше да послуша още малко като учтива благодарност за готвенето. Но ако Матиас се разприказваше твърде много, щеше да го изхвърли навън. И тогава Лисицата можеше да си поговори с някоя пряспа, докато бавно се превръщаше в ледена шушулка.

Том отпи от кафето.

Да, определено изпита задоволство при мисълта да изхвърли Матиас Седер в гората, ако каже нещо прекалено идиотско. Облегна длан на масата и изгледа Матиас хладно. Щеше да го нарече план Б.

12

Амбра стискаше очи, отказваше да ги отвори. Ако лежеше, без да помръдва, може би пак щеше да заспи.

Не се самосъжалявам, рече си. Да се изложиш не е краят на света. В живота има толкова много страхотии. Помисли за хората, болни от рак. Или онези, които бягат от войни. Или които не успяват да избегнат бомбите и глада.