— Обличай се, после ще говорим — каза само.

— Нали виждаш, че се обличам — тросна се Том.

Матиас го изгледа как навлича пуловера и сега се бореше с панталоните. Двамата бяха обучени офицери и елитни войници и някои навици оставаха за цял живот. Нямаше значение как си събудил бивш офицер от Силите за специални операции, нямаше значение колко е уморен и какъв махмурлук го мъчи. Две секунди след събуждането той беше облечен и готов да влезе в битка. Том обаче изглеждаше наистина ужасно. Омачкан и размъкнат. Едрото тяло беше покрито с белези и следи от зле заздравели рани и дори Матиас, който беше свикнал с насилието и ефектите от него, усети безпокойство при мисълта на какво е бил подложен Том, за да му останат такива белези.

Том поприглади с ръка дългата си коса и закопча панталоните, които му бяха твърде широки на ханша. Колкото и впечатляваща да беше физическата промяна у него, не това беше най-лошото. Имаше нещо друго. Едно време всички знаеха, че можеш да възложиш на Том Лексингтън наглед неизпълнима задача, да го пуснеш във вражеска територия и да разчиташ, че ще се справи с всяко предизвикателство. Той бе човекът, към когото се обръщаха, когато всички други възможности бяха изчерпани и положението изглеждаше безнадеждно. Дори когато двамата бяха провеждали мисия, понякога дни и нощи в най-окаяни условия, Том не беше изглеждал толкова съсипан. Сякаш стоеше с единия крак в царството на мъртвите и вече не беше сигурен къде му е мястото — сред живите или сред онези, които се бяха предали. Косата му беше дълга и без блясък, брадата му беше чорлава, а под очите — тъмни сенки. Но дори и това не беше странното. Беше виждал Том мръсен, брадясал и дългокос и преди, някои задачи изискваха подобен вид. Не, погледът… погледът беше загубил нещо. За първи път Матиас бе принуден да признае, че все пак е вярно. Онова, за което в техния бранш се говореше шепнешком, но той и за миг не беше повярвал — че Том Лексингтън е свършен.

— Трябва ми кафе — изграчи Том, докато си обуваше чорапите и ботушите.

Матиас прекрачи в стаята. Нямаше смисъл да стои и да се чуди. Не виждаше чанта, нито вещи за пренощуване. Значи Том не беше отседнал тук за постоянно. Притесняваше го, че не знае къде е живял Том през последните месеци. Не обичаше да не знае. Не за първи път от снощи насам мислите му се насочиха към немислимото. Дали Том не се беше регистрирал в хотела, понеже е планирал да стори нещо наистина глупаво? Мъже с миналото на Том, с неговите преживявания… Каквото и да си мислеха хората, най-обичайната причина за смърт при войници като Том не беше насилие от страна на врага, а самоубийство. Разбира се, подсъзнателно се уплаши от самото начало, точно затова дойде незабавно. Или поне това бе една от причините.

— Защо не си вдигаш телефона? Звъня ти цяла есен.

— Бях зает — отвърна Том, докато се навеждаше да си върже връзките на ботушите.

Матиас скръсти ръце.

— Нима? С какво?

Том го изгледа сърдито.

— Не съм длъжен да ти давам обяснения, надявам се, че си наясно.

— Знам, знам, просто питам.

Още един гневен поглед.

— Днес не ми е ден.

Матиас си помисли, че едва ли в последно време Том е имал ден. Вярно, способността му да издържа дори най-нетърпимото беше далеч по-голяма, отколкото при повечето хора. Докато се обучаваха в Карлсборг, той беше като машина — твърд, способен и несломим. Но всеки човек си има лимит. Всеки.

— Може ли да си поговорим долу? В трапезарията още сервират закуската, дали да не седнем там?

Том обаче поклати глава:

— Не искам да ходя там. Направих една глупост… Срещнах… — Той замълча и направи гримаса. — Просто искам да се махна оттук.

— Тогава да идем у вас? — предложи Матиас с готовност. — Сигурно живееш някъде наоколо? Освен ако не спиш в колата.

— Имам къща. Може да отидем. Но само за да млъкнеш. Дай ми две минути.

Том си взе портфейла и ключодържателя, прибра ги в джоба си и тръгна към банята.

— Само че аз ще взема ключовете на колата и аз ще карам — подвикна Матиас след него.

Стаята вонеше на алкохол. Том нямаше да е в състояние да шофира още много часове.

Том сякаш се колебаеше. Но се беше обадил, когато беше в нужда, значи би трябвало да има поне една сламка, за която да се улови. И точно сега Матиас беше готов да се задоволи и с малко.

— Ужасно е хлъзгаво, махмурлия си и едва ли искаш да сгазиш някого. Аз ще карам, ясно? — продължи да го убеждава.

Любезността често е най-ефективното средство за манипулация. Особено когато манипулираният е в кризисна ситуация. А и Том винаги е бил разумен.

Той промърмори една ругатня, но извади ключовете от джоба си. Подхвърли ги на Матиас, който ги улови, без да гледа.

— Трябва ли винаги да се перчиш?

Десет минути по-късно излизаха от Кируна.

Матиас стоеше до кухненския прозорец и гледаше гората и заснежените поляни, докато Том правеше кафе.

— Бях забравил колко е студено тук — подхвърли Матиас, загледан в една сърна, която се скри между дърветата.

Тишината в гората почти вибрираше от студ. Снегът не беше любимата му природна стихия. Том, от друга страна, беше започнал военната си кариера тук горе, в легендарния батальон на пехотинците, и винаги беше обичал снега. По същото време Матиас беше учил във Военната академия в Упсала — също толкова митично място. Винаги се бяха допълвали един друг.

— Не мога да повярвам, че скоро се навършват десет години, откакто започнахме в Карлсборг — продължи Матиас монолога си, докато Том вадеше чаши в хладно мълчание. — Времето лети.

Том само вдигна вежди при това клише.

Двамата бяха приети в Специалните сили в Карлсборг в една и съща година и завършиха успешно близо едногодишното обучение, което далеч не се отнасяше за всички. Цедката преди и по време на обучението беше безмилостна. Някои от приетите не издържаха на постоянното физическо и психическо натоварване, други не умееха да пазят тайни, а трети просто не бяха достатъчно интелигентни. Понякога до деветдесет процента от някой випуск не успяваха да завършат.

Без да продума, Том му подаде чаша кафе, направено с модерна машина. Матиас никога не беше харесвал норландското кафе. Пое чашата. Том го поднесе черно, без да пита, помнеше, разбира се. Паметта му беше и благословия, и проклятие. Матиас отпи със задоволство.

Том стоеше, облегнат на плота, надигаше чашата, зареял поглед в празното пространство.

Матиас обмисляше как да подхване втората си задача. Цяла есен се беше мъчил да се свърже с Том. Сега му се отваряше възможност и трябваше да пристъпва внимателно.

— Добър екип си събрал в „Лоудстар” — започна предпазливо.

Том не отговори, само му хвърли поглед, с който показа, че много добре знае какво прави Матиас. Обработваше го. Нямаше никакъв смисъл.

— Никой от тях не се съгласи да каже къде си бил.

Служителите на Том бяха предани на началника си. Не бяха изрекли и една сричка, не издадоха каквато и да било информация. Но Том винаги беше притежавал това умение — да накара хората сами да искат да покажат най-доброто от себе си. Такива са най-способните лидери, създават здрави връзки. На пазара имаше изобилие от наистина слаби частни компании в областта на сигурността. И шепа добри. „Лоудстар“ на Том беше една от наистина добрите. Довериш ли се на тях, получаваш опит и умения от световна класа.

Още мълчание. Матиас беше очаквал точно това. Разбира се, щеше да е значително по-лесно, ако едно време не беше предал Том. Каква ужасна каша забърка само!

Том беше отдал на Въоръжените сили и на родината общо десет години от живота си. Първо казармата и офицерското обучение, после още около две години в Силите за специални операции, преди да напусне, понеже Матиас се обърна срещу него. След това Том мина в частния сектор. Отначало работеше в чуждестранна фирма за сигурност, рискуваше живота си в страни като Ирак, Сирия и Либерия. После се върна в Швеция. Търсенето на мъже (всъщност и на жени — бяха малко, но ги имаше) с образованието, компетенциите и опита на Том беше огромно, затова Матиас предполагаше, че Том е имал възможност да избира и да отхвърля. Беше се присъединил към малката „Лоудстар Секюрити Груп“. В прессъобщението пишеше, че е започнал като изпълнителен директор. Матиас можеше само да гадае какво означава тази титла в действителност в този бранш. Под управлението на Том „Лоудстар“ беше стигнала на върха едва за няколко години. В международните кръгове скандинавската фирма за сигурност беше сравнително малка, но доколкото Матиас беше чувал, имаше добра репутация. Сега обаче шефът им като че ли се беше скрил в Кируна. Защо? Том беше още млад, не беше навършил трийсет и седем, трябваше да е във върхова форма, не да изглежда като развалина и да живее в гората.

— Никой от службата не знае, че съм тук — наруши Том дългото мълчание. — Трябва да се погрижа за някои неща. Сам.

Какви неща? Матиас искаше да знае, но беше достатъчно умен да не зададе въпроса на глас.

— Хората се чудят — промърмори само.

— Хората ли?

Матиас остави чашата, направи неопределен знак с ръка. Всички се чудеха, разбира се. Но най-вече той самият искаше да знае. Това не беше в стила на Том. Да бяга. Да замине, без да съобщи на колегите си. Да изостави другарите си.

— Какво правиш тук?

Нищо вече не свързваше Том с този район, доколкото знаеше Матиас. А той знаеше почти всичко за Том Лексингтън.

Баща — мъртъв. Майка и три омъжени сестри с деца — пръснати из Стокхолм. Работа, от която печели много пари. Голям нов апартамент в центъра. Материално осигурен живот. Вярно, беше прекарал месеци в плен, но оцеля, погрижиха се за него. Той беше опитен елитен войник с дебела глава и дебела кожа. Не би трябвало да му е повлияло. Или?

Том поклати глава, без да отговори, отпи от кафето и пак потъна в мълчание.

— По работа ли си тук? — не се отказваше Матиас.