Не беше точно красив, но определено беше секси по един мрачен начин. Тя не си падаше по силния мълчалив типаж, но Том я привличаше. Е, може би бирата и шнапсът си казваха думата. Както и фактът, че наоколо нямаше жива душа. Но все пак… У него имаше нещо мъжествено и дървосекаческо.

— Какво се умисли? — попита я той.

— Жена се заприказва с непознат. Никога не се знае какво ще последва.

Очите му проблеснаха. Амбра без затруднение си ги представи двамата в леглото й на горния етаж, виждаше как тези ръце я събличат, тялото му я притиска, той я целува и люби, искаше да разбере дали е несръчен или решителен любовник. С грамадното тяло и суровия поглед би могъл да изглежда плашещо, ако не беше толкова не груб.

И несъмнено я оглеждаше, макар вероятно да си въобразяваше, че е много дискретен. Рядко й се случваше да не приеме това за обидно. А и той го правеше внимателно, хвърляше едно око и после бързо се съсредоточаваше върху лицето й, кимаше на думите й, задаваше смислени въпроси. И тя усещаше погледа му по всички възможни части на тялото си, усещаше го на места, където би желала да почувства пръстите му, устата му. Да. Бяха само двамата. Той, изглежда, владееше основите на социалните компетенции, а тя определено беше пияна. Освен това часове наред беше писала статия за секс оргии. Нямаше как да не й се отрази.

— Амбра. Това е необичайно име — каза Том и черните му очи се плъзнаха по пуловера й за мили секунда-две.

Коремът я присви.

— Май е италианско. Майка ми го избрала. Мисля, че е от някаква картина.

— Починала ли е? Майка ти?

Амбра кимна. Не й се говореше за това, не сега. Не помнеше нито една Коледа с майка си и баща си, но понякога в съзнанието й изникваше някой образ, който може би беше свързан с тях. Аромат, усещане за щастие и уют.

Том въртеше чашата си. Осветлението в ресторанта беше приглушено и барманът не се беше мяркал скоро. Може би му беше писнало и се беше прибрал вкъщи, те седяха тук доста отдавна. На масата гореше ароматна свещ и пламъкът се отразяваше в очите на Том. При първата им среща видът му я беше уплашил. Имаше вроден и дълбок страх от агресивни мъже, но той беше толкова спокоен, изглеждаше толкова уравновесен, че страхът постепенно изчезна.

Професията й я беше срещала с военни и мнозина от тях разправяха колко са уравновесени психически, а после се показваха като изненадващо обидчиви примадони. Но Том изглеждаше наистина здравомислещ.

— Кое е най-хубавото в работата ти? — попита той тихо.

— Работата в редакцията.

Много обичаше да бъде репортер, да пише, да интервюира хора, но нищо не можеше да се сравни с работата в редакцията. Тя беше като живо същество, хората там бяха някак по-умни, по-забавни, това беше едно от най-хубавите места на света.

— Може би заради усещането, че всичко е възможно. Че може да се случи какво ли не. Че днешният ден може да се превърне в ден, в който пишем история. Трудно е за обяснение.

— А най-лошото?

— Не всички те обичат. Нямам нищо против малко градивна критика, но мога да кажа, че търпя доста омраза и интернет тролове. Някои могат да бъдат наистина жестоки.

— Как?

— Не искам да цитирам, но определено има мъже, които мразят жени, и го показват, сякаш всичко ги провокира.

— Звучи отвратително.

— Да. А и щеше да е за предпочитане, ако не се карах с шефа толкова често. Не ме бива да галя с перце новия ни главен редактор. Може би съм малко…

— Свирепа? Предубедена? — предложи той. Но се усмихваше.

Тя се засмя:

— Смятах да кажа предизвикателна. Би трябвало да мога да си държа езика зад зъбите от време на време.

Например не биваше да казва на Дан Першон, че вестникът е направил крачка назад по отношение на феминизма. Или да протестира срещу всичките му предложения.

— Но тогава нямаше да си толкова добър журналист. А харесва ли ти да работиш на терен? Както сега?

— Различно е. Но вчера чух невероятна история. За таен секс лагер тук, на север. Можеш ли да си представиш?

Той най-сетне се ухили.

— Не съвсем. За това ли пишеш в момента?

— Да, утре ще излезе във вестника. По-точно, първата част. Секс тайните привличат много читатели.

— Звучи малко… таблоидно.

— Може би.

Неочаквано барманът се върна. Почисти масата им, вдигна празните бутилки и купчините чинии, замени изгорелите свещи с нови.

— Скоро затваряме — каза сърдито. — Ще искате ли още нещо?

— Кафе? — предложи Том.

— Не, мисля да продължа с пиенето. Както ти сам каза, хубаво ще е този ден да мине.

Замълчаха.

Барманът донесе две бири и пак изчезна.

— А и обичам да разговарям с хората — продължи Амбра. — Да разбера как мислят. Чудя се дали в крайна сметка това не е най-мощната ми движеща сила. Любопитството. Или може би чувството за справедливост. Да не позволявам гадните деяния да се разминават на когото и да било. Ох, не знам…

Тя облегна длан на масата. Том я погледна и също сложи своята, недалеч от нейната.

Атмосферата стана напрегната. Дали и той го усети? Амбра забелязваше всичко в него. Ръката му, имаше толкова големи ръце. Присъствието му. Сериозните му очи.

— Минава полунощ, официално можем да кажем, че преживяхме Коледа — каза тя бавно и леко приближи дланта си до неговата, почувства топлината на кожата му при малкото разстояние между ръцете им върху покривката.

— Да.

Тя си играеше с етикета на бирата, вече не беше жадна.

— Ще плащаме ли? — попита тихо.

Той кимна и взе сметката въпреки протестите й.

— Няма да го обсъждаме — отсече и тя се предаде.

— С кола ли си? — попита го, след като барманът вдигна последните чаши от масата.

— Да.

— Нали нямаш намерение да шофираш? След като си пил?

— Не — погледна я той в очите.

Мълчание. Никога повече нямаше да се видят. Във въздуха имаше такъв заряд, че между тях едва ли не изскачаха искри. А и вече бяха установили, че са съвсем сами, и двамата. Като че ли вече беше решено. Тя преглътна. Желаеше го.

Тих глас шептеше в главата на Том, че трябва да се прибира. Веднага. Че в никакъв случай не бива да седи тук и да разменя многозначителни погледи с Амбра.

Само че беше изпил огромно количество алкохол и не можеше да се прибере с колата.

А навън беше невероятно студено и валеше сняг.

А и беше Коледа. По това време в Кируна трудно щеше да намери такси, пък и никой нямаше да иска да го кара чак до гората.

И тъй нататък, до безкрай. Извиненията да остане в хотела бяха почти неизчерпаеми.

Тя беше сама.

Той беше сам.

Между тях имаше нещо, несъмнено.

Том се колебаеше. Дали от самото начало бе знаел, че накрая ще завършат по този начин? Честно казано, нямаше представа. Дълбоко в себе си усещаше, че би размишлявал другояче, ако беше трезвен. Но химията беше безспорна. Бяха флиртували безсрамно. И отдавна не беше правил секс. Може би точно от това се нуждаеше.

Амбра стана от масата. Леко залитна и това реши въпроса.

— Ще те изпратя до стаята — подхвана я той под лакътя.

— Окей.

Не я пусна, въпреки че тя вече не се олюляваше. Нещо в него се беше променило, когато я хвана над лакътя. Вибриране в тялото, вдишване, което заседна в гърдите и после… Похот. Чувстваше похот. Останаха в тази поза, ваещата й коса до бузата му. Дълбоко, дълбоко в съзнанието си чу гласа — Безумно лоша идея. Не му обърна внимание. Амбра вдигна очи към лицето му. Дългите клепки потрепнаха. Той докосна с палец плетения пуловер, представи си кожата под него. Тя беше топла и за миг пред очите му пробяга картина как двамата преплитат тела в широко прохладно хотелско легло. Тя с пламенната енергия и дългите крака. И той… Да се остави на няколко минути забрава и човещина — нима не се нуждаеше точно от това?

— Хайде, ще дойда с теб. — Гласът му прозвуча дрезгаво.

Щеше да я изпрати до вратата. После щяха да видят.

Отидоха до асансьора. Във фоайето нямаше никого. Зад въртящите се стъклени врати снегът се трупаше.

Асансьорът се бавеше. Том вдигна ръка и хвана между пръстите си една от непокорните й къдрици.

— Дали… — поде Амбра, но веднага млъкна.

Той плъзна ръка под нежната коса. Тя го гледаше немигащо, виждаше как гърдите й се вълнуват под пуловера. Притисна тила й с длан и бавно я придърпа към себе си. Тя не се дръпна, вдигна лице към неговото. Той леко наведе глава и внимателно докосна устни в нейните. Тя тихичко измърка и ръката й се плъзна нагоре по ръката му, стисна я леко. Затвори очи, той също. Беше обикновена целувка, без езици, без почти никакъв физически контакт, само срещащи се устни, длани и пръсти, които се движеха по кожа и дрехи, и коса. Но това беше целувка, която обещаваше повече, Том също изстена тихо.

Асансьорът дойде. Боже, още бяха във фоайето! Той отвори очи. Тя също. Усмихнаха се, леко смутени. Бузите й бяха поруменели, очите блестяха. Вратите на асансьора се отвориха. Наистина не биваше… Но въпреки това той се качи с нея. Застанаха до противоположни стени в кабината, не продумаха през краткото изкачване. Стигнаха етажа и Амбра излезе първа. Бедрата й се движеха меко. Осветлението беше слабо и наоколо цареше пълна тишина, сякаш те двамата бяха единствените хора в хотела, в Кируна, в целия свят.

— Тук живея — спря тя пред една врата.

Леко се затрудни с картата, докато отключи, след това го погледна. Имаше най-светлата кожа, която беше виждал, сякаш никога не беше излизала на слънце, сякаш живееше само нощем и беше изградена основно от сняг и звезден блясък, и всичко друго бяло на света. Когато се вгледа още по-отблизо, забеляза малка бенка в ъгълчето на устата.

Целуна я отново. Бутна я назад, притисна я във вратата, чу как простена, езиците им се срещнаха и през него сякаш премина електрически ток. Толкова, толкова отдавна не беше целувал друга жена, освен Елинор. Амбра му се стори шокиращо различна. Шокиращо добра. Целуна я почти агресивно, почти отчаяно. Притисна я по-силно върху вратата, плъзна език из устата й, чу я как стене. Тя опря длан на гърдите му, отдръпна се леко, разрошена, с подути от целувките му устни.