Том погледна Амбра въпросително.

— Един малък? — каза тя и погледна лакомо храната. — Искам да празнувам завършването на статията.

Том кимна. Определено беше вечер за празнуване.

Донесоха им по една запотена чаша алкохол — бледожълт норландски аквавит. Амбра отпи, отначало предпазливо, после го пресуши решително. Том направи същото и поръча още два.

Да, беше такава вечер.

Нахвърлиха се на храната. Амбра явно беше прегладняла и бързо омете всичко. Едва след третия шнапс, студената шунка, рибното ястие и още по една бира тя остави приборите и въздъхна леко. Взе си още едно парче от пушеното филе от северен елен, което бяха поднесли с третото блюдо. Бузите й се бяха зачервили и когато размота шала, Том инстинктивно я огледа. Имаше малки гърди, но той харесваше всякакви, а и нейните изглеждаха хубави под плетения пуловер, вече го беше установил.

— Защо всъщност работиш навръх Бъдни вечер? — попита той и откъсна очи от тялото й. Не беше от мъжете, които имат навик да зяпат.

Амбра отпи от шнапса. Барманът отдавна беше оставил цялата бутилка на масата и Том беше продължил да налива и в двете чаши. Амбра поглади с показалец ръба на чашата и той проследи движението. Имаше хубави пръсти. Хубави гърди, хубави очи. Той определено започваше да се напива.

— Трябваше да запиша едно интервю.

— На Бъдни вечер?

Тя вдигна рамене оправдателно:

— Не ме бива да си почивам.

— Работохоличка?

Амбра сви вежди, сякаш обмисляше въпроса.

— Не, просто нямам никакви интереси и никакъв личен живот — подсмихна се.

Май не само той се беше натряскал. Но когато не се държеше остро и отбранително, тя беше доста симпатична.

— И никакво семейство? — полюбопитства Том.

Нямаше пръстен на ръката й, но това не значеше нищо.

Бяха си побъбрили, докато ядяха. Малко за времето (студено), за хотела (леденостуден според нея, нормален като за Кируна според него) и за храната (и двамата бяха повече от доволни). Но тя не сподели нищо лично. Нито пък той. По природа беше параноичен. Често хората като него трябваше да избират между две алтернативи, помисли си, докато я гледаше над халбата бира — да си параноичен или да хвърлиш топа. Изпусна нишката на разговора.

— Имам сестра, но тя все пътува, пък и без това никога не празнуваме Коледа заедно. Ами ти? Какво правиш тук съвсем сам?

Тя взе една джинджифилова бисквитка, сложи отгоре резен синьо сирене и ги пъхна в устата си.

— Не съм празнувал Коледа със семейството си от тийнейджър — отвърна той и взе да върти в ръка чашата с шнапса.

Изведнъж осъзна, че трябваше да се обади на майка си. И на сестрите си. Мислите му се насочиха към Елинор. Сигурно в момента се гушкаше с Нилас, отваряха коледни подаръци или гледаха огъня в камината.

Тя сдъвка бисквитката и се протегна за още.

— Тук ли живеят?

— Семейството ми ли? Не.

— А приятелка?

Том се поколеба, но после поклати глава.

— Ами ти?

— Не, и аз съм сама.

Въздухът затрептя от напрежение. Тя въртеше кичур коса между пръстите си. Той винаги беше харесвал женските ръце, а нейните бяха нежни и светли, усети, че фантазира какво би направил с тях.

— Но изобщо оттук ли си? Не личи никакъв диалект — попита Амбра и го върна на земята.

— Не. Но тук си изкарах военната служба преди сто години. Норландските пехотинци.

— Пехотинец?

Том забеляза, че тя гледа ръцете му, и се сдържа да не вземе да си помпа бицепсите. Беше позагубил малко мускулна маса, но все още беше в добра физическа форма, а тя явно нямаше нищо против това. Взря се в зелените й очи. Не беше просто „доста“ симпатична, беше извънредно симпатична, реши в крайна сметка.

— Кога? — попита тя и мигна бавно. Миглите хвърляха дълги сенки върху бузите й,

— Деветдесет и седма и деветдесет и осма. И после идвах тук още няколко пъти. Завърших офицерското училище и изкарах практическото си обучение тук горе.

— Така значи. Офицер. Е, Том Лексингтън, още ли си военен? — Гласът й беше нисък, а тонът многозначителен.

— Не.

— И какво работиш?

Котешките очи го изучаваха, устните лъщяха от бирата, която току-що беше пила.

Том помисли за самотните нощи, за паническите атаки и мрачните изгледи за бъдещето. Това му беше лошото на общуването, причината да отбягва хора, откакто пристигна. Причината такива като него да предпочитат компанията на себеподобни. Колко да й разкаже? Все пак тази жена беше репортер в един от най-големите скандинавски вестници. Но пък той отдавна беше приключил със секретните мисии, а и не беше държавна тайна какво върши, какво е правил.

Или поне не всичко.

— В момента не работя — отвърна уклончиво и вдигна въпросително бутилката шнапс. Беше почти празна. Амбра подаде чашата си. Том раздели последните глътки.

— Обичаш ли работата си? Приятна ли е?

Тя се облегна назад и го изгледа проницателно, сякаш много добре знаеше какво прави — сменя темата. Допи си шнапса и той внезапно осъзна кое в нея му е било така познато и глождеше подсъзнанието му. Това не беше обикновено момиче от средната класа. Ни най-малко. И преди беше виждал хора, които изглеждат така, просто в първия момент не можа да направи връзката. Сега обаче я видя. Беше срещал безброй улични деца — в Азия, в Близкия изток, за последно в Чад. В Чад дори му се беше наложило да отвлече едно такова момченце, за да получи информация. Това бяха деца, които не разчитаха на никого, бяха свикнали да се борят за оцеляване във всяка секунда — и физически, и психически. Да преценяват обстановката непрекъснато. И очите на Амбра имаха абсолютно същия израз като на тези деца.

— Работата в „Афтонбладет“ е най-хубавата на света.

— Защо?

— Нищо не може да се сравнява с това да участваш, когато се пише история. Да получаваш идеалната смесица от новини и забавление. Никога не съм искала да правя нищо друго, нито да работя в телевизия, нито в някое списание.

— Нищо друго?

— Нищичко.

Том не можеше да не се усмихне на ентусиазма й. И можеше да разпознае себе си в тази страст, той също често се чувстваше така, когато беше на мисия.

Беше пиян. Приятно замаян без ни най-малка тревожност. Седяха като отделени от останалото човечество, навън се сипеше сняг и някъде Елинор празнуваше Коледа с Нилас, а на него му пукаше по-малко от когато и да било в последно време. Ако се съсредоточеше върху Амбра и спреше да мисли за всичко останало, ставаше почти поносимо. Алкохолът също имаше пръст в това, разбира се. Той пак плъзна поглед по тялото й. И това помагаше. Да я оглежда.

Нейните очи му казваха, че е забелязала как зяпа гърдите й. Беше забравил за какво говореха.

Телефонът й иззвъня.

— Трябва да вдигна, извинявай. Шефът ми е.

Том погледна часовника си. Беше осем. На Бъдни вечер.

— Ти си стой, аз ще стана — предложи той, изправи се, тръгна към тоалетната.

Когато се върна, Амбра беше затворила и пиеше бира направо от бутилката. Приличаше на репортер от световна класа със стройното си тяло и бдителна поза, все едно беше готова всеки миг да скочи от стола, да развее баджа си и да започне да притиска до стената корумпирани политици и своеволни управници.

— Какво искаше шефът ти? — попита той.

— Просто да провери нещо. И да види как е положението.

— И как е положението?

Тя отпи още малко.

— Мразя Коледа — подхвърли безгрижно.

Да, вече се беше досетил.

— Защо, какво ти е направила?

— Не Коледа конкретно. Мразя всичко, свързано със семейните празници. Коледа, уикендите, ваканциите.

Между веждите й се появи бръчка, докато говореше. Том се наведе по-близо, за да я чува, и забеляза, че има дълги гъсти мигли и красива уста. Само за целувки. Дори когато говореше сърдито, устата й изглеждаше мека. Той усети, че е пиян, масата беше покрита с бутилки, освен това забеляза, че завалва думите. Но не беше гадно пиян и жалък, по-скоро доволно нахранен и приятно подпийнал. Точно сега животът не беше толкова отвратителен.

— Никога досега не бях срещал човек, който мрази ваканциите — отбеляза, но се сети, че и в това разпознава себе си. Той също повече обичаше да работи, отколкото да почива.

— Целият ми живот и личност са обвързани с работата. — Амбра поднесе бутилката към устата си и той се загледа как устните й се долепват до стъкления ръб. — Нали ти казах, че нямам собствен живот — напомни му и си избърса устата с опакото на ръката.

— Освен една сестра?

— Тя ми е доведена сестра. Запознахме се като тийнейджърки. Ами ти? Защо си сам на Бъдни вечер?

Той сви рамене:

— Просто така се получи. Нали разбираш.

Амбра кимна бавно. Разбираше много добре. Оглеждаше го тайничко между миглите си. Том Лексингтън. Определено не това беше очаквала от тази вечер — да вечеря с мъж и едва ли не да флиртува. Или да — направо си флиртува. Често пътуваше и разбира се, беше се случвало да общува с местното население — както в барове, така и в отделни случаи (два пъти) в леглото. Понякога беше приятно да има компания, но тя не беше от общителните хора, които черпят енергия от всички, които срещат. Освен това нямаше кой знае какъв интерес към свалките за една нощ (не по морални съображения, а просто бяха толкова тъжни) и се беше примирила, че ще прекара Бъдни вечер с любимия си компютър.

А сега седеше с него.

С Том Лексингтън, бивш пехотинец, който явно също нямаше с кого да празнува Коледа.

Изглеждаше доста добре. Стига да си падаш по грамадни, сериозни, пиещи бира мачовци. Черни очи. Черна коса и брада. Черни дрехи. Черно, черно, черно. Беше тайнствен, но това не й пречеше, направо си беше за предпочитане, че говори толкова малко за себе си. Пиеше твърде много, значително повече от нея, а и тя самата беше прекалила. Освен това изглеждаше малко потиснат. Вярно, прекарваха си неочаквано добре, но не го беше чула да се засмее и един път. В най-веселите моменти беше поизвил устни, което вероятно трябваше да мине за усмивка. Макар че може би беше депресиран заради празниците. В такъв случай Бог й беше свидетел, разбираше го съвсем добре.