Амбра посочи с пръст една снимка:

— Ама и те ли са били тук?!

Бяха някои от най-известните хора в света от края на петдесетте и началото на шейсетте години. Президенти. Музиканти. Филмови звезди.

— О, да — кимна Елса и й показа един американски президент, известен с вида си на филмова звезда. До него стоеше една руса икона на американското кино. — Идваха няколко пъти.

— На секс лагер?

Възможно ли беше да е истина? Амбра се взираше в снимките. Беше скептично настроена, но изглеждаха истински, тя познаваше повечето места от фона.

— Как така никой не е писал за това?

— Бяхме дискретни. И хората тук горе не клюкарстват. Мнозина печелеха много пари от този род посетители.

Не беше чак толкова необичайно. Когато Ингрид Бергман се върнала в Швеция, родното й село я пазело като писано яйце. Грижите за кронпринцесата и принц Даниел Вестлинг в неговото родно място бяха легендарни, нито един човек не ги беше издал на пресата.

— Пък и по наше време нямаше интернет — добави Елса.

Амбра се колебаеше. Тук имаше голяма история, без капка съмнение. Но това би означавало да остане още в Кируна, а тя искаше да се махне колкото може по-скоро. Можеше да си затвори очите и да се прибере у дома. Никой нямаше да разбере.

Само че беше твърде добро. Отговаряше на всички изисквания. Необичаен секс, тайни мрежи и истински знаменитости — пълна програма. Мозъкът й вече обмисляше заглавия и встъпления. Снимков материал и различни гледни точки.

— Елса, съгласна ли сте да се обадя на шефа си да разкажа затова?

— Не знам…

— Не сте обвързана по никакъв начин, но много бих искала да науча повече.

— Да, предполагам. — Елса кимна, колебливо, но на Амбра не й трябваше нищо повече.

— Може ли да отида в кухнята да се обадя?

— Да, аз ще извадя другите албуми и ще ги поизбърша от праха. Продължихме и през седемдесетте, има още снимки, ако искате да ги видите.

Амбра извади телефона, набра номера на Грейс, излезе от стаята и зачака нетърпеливо. Щом Грейс вдигна, на мига започна:

— Помниш ли Елса от Кируна?

— Какво? А, да — отговори Грейс разсеяно.

Амбра знаеше, че в същото време мисли за още сто неща.

— Историята се оказа съвсем друга. Слушай внимателно.

Разказа накратко и завърши екзалтирано:

— Това е като норландско порно на екстази.

— Снимки? Имаш ли снимки?

Амбра се усмихна на вълнението в гласа на шефката си, знаеше си, че тази работа ще й се хареса.

— Цял куп.

— Трябва да са само наши, погрижи се. Купи ги. Говорила ли е с някой друг? Местния вестник?

— Никой.

— Погрижи се така и да си остане. Говори с нея. Мамка му, утре е Бъдни вечер! Тя дали ще може? Ти държиш ли да се прибираш?

— Ще говоря с нея. Ще остана тук колкото се наложи.

— Какъв ще е ъгълът? — попита Грейс.

— „Афтонбладет“ разкрива: тайното секс гнездо в Кируна.

Грейс замълча за момент.

— Или пък „Снимките разкриват: тайни оргии“. Гледай да я убедиш. И ни трябват видеоклипове. Можете ли да я снимате? Тарек сигурно има камера. Ако не, ще ви изпратим.

И двете замълчаха.

— Добра работа — каза Грейс и Амбра усети, че наистина е доволна.

Искаше й се да не беше толкова важно за нея да радва Грейс. Приключи разговора с шефката си, изпрати бърз есемес на Тарек и се върна при Елса.

9

Том остави втората си бира на тезгяха. Барът на хотел „Скандик Ферум“ беше, общо взето, пуст и в това нямаше нищо странно. Беше Бъдни вечер, валеше сняг на парцали и всички нормални хора си бяха у дома при семействата, гледаха телевизия, ядяха предколедна вечеря, разменяха подаръци. Беше решил, че от това се нуждае. Да излезе, да изпие една бира в бара, все едно е най-обикновен ден. Тъй като беше работил почти всяка Коледа през зрелите си години, не очакваше да се чувства по по-особен начин. Беше си най-обикновена вечер. Сега обаче се чудеше възможно ли е да съществува по-жалко усещане от това да седи сам в почти празен хотелски бар в три часа на Бъдни вечер.

От време на време барманът го поглеждаше въпросително, иначе си зяпаше безизразно телевизора в ъгъла.

Том плъзна поглед из помещението и по масите. Мотиви на тапетите бяха най-различни хищни животни, на бара бяха наредени препарирани яребици, а над масите висяха полилеи, направени от рога на северен елен.

И тя беше тук. Седеше на една маса. Онази жена. Тракаше без спиране на компютъра. На моменти си записваше нещо в бележника. Пред нея беше оставена чаша за кафе, която барманът от време на време отиваше да допълни.

Том си пиеше бирата. След малко погледът му се върна към нея. Изглеждаше дълбоко потънала в работата си, затова я погледа още малко. Беше омотала шал около врата си, нахлупила плетена шапка и облякла вълнен пуловер. От време на време си почесваше челото, променяше си позата, сбърчваше нос. У нея непрекъснато имаше нещо напрегнато. Припрени движения и непрестанно променящо се изражение на лицето. Понякога промърморваше нещо и поклащаше глава, все едно водеше разпален спор, макар да беше сама на масата. И пак се нахвърляше върху клавиатурата. Той я разглеждаше вече четирийсет и пет минути и тя не беше вдигнала очи нито веднъж.

— Яла ли е? — попита Том бармана.

— Какво?

Том кимна към жената:

— Кога изобщо яде нещо?

— Нямам представа — сви рамене барманът и се обърна.

В четири и половина жената престана да пише и взе да щрака на телефона. Том поръча още една бира, започна вътрешен спор.

— Как е? — подвикна накрая.

Тя го погледна, изглеждаше изненадана, сякаш едва сега забеляза къде се намира.

— На мен ли говорите? — извика в отговор.

— Тук сме само вие и аз. Работите ли?

Тя погледна компютъра си, после него.

— Защо питате?

Добър въпрос. Том вдигна халбата си към нея.

— Весела Коледа!

Тя взе чашата кафе, леко я надигна и отвърна с ироничен тон:

— Весела Коледа!

После остави чашата, без да отпие, и му хвърли извинителен поглед.

— Кафето ми е свършило — подвикна обяснително.

Том отвори уста, но цялото това викане взе да му се струва идиотско. Стана от бар стола и тръгна бавно към нея. Тя следеше приближаването му с присвити очи. Подръпваше ръкавите на пуловера си и хапеше устни, не окуражително, а бдително.

— Преча ли? — попита Том и посочи лаптопа и всички други предмети, разпилени около нея.

Тя сви рамене.

Той се престори, че не забелязва враждебността й.

— Журналистка ли сте?

— Да.

— За какво пишете?

— Довършвам една статия за сексистките надписи по фланелките на мъжете в Кируна — отвърна, без да й мигне окото.

Аха! Той се ухили криво.

— В три части ли ще е?

— Минимум.

Но тя сякаш се поотпусна леко. Напрегнатите линии около устата омекнаха, отърси рамене.

— Ами беше… странно. Разбирам ви. Но не беше моя — обясни Том.

Тя го изгледа скептично.

— „Не беше моя“ точно като „Не съм спал с онази жена“?

— „Не беше моя“ като нечия чужда и сега е на боклука — отвърна й твърдо.

Той самият се беше подразнил, когато най-после забеляза надписа. Вдигна ръка все едно дава клетва:

— Стопроцентова истина. В хотела ли сте отседнала?

— Да — отвърна тя и се протегна.

Погледът на Том за миг се спря на гърдите под пухкавия пуловер.

— За първи път в Кируна? — продължи да пита.

Кратко мълчание, после:

— Не. И вие ли живеете тук? В хотела, искам да кажа?

— Не. Просто чакам Коледа да мине. Но остават още няколко часа.

Тя кимна и си разтри врата.

— Схващане?

— Силно. Съвсем съм загубила представа за времето. Боже, колко време съм стояла така! Но поне я изпратих.

Спогледаха се. Той трябваше да се върне на бара. Не се познаваха, дори не беше сигурен, че ще се харесат. Но беше приятно да поприказва с някого.

— Помолих да ми приготвят нещо за хапване — подметна Том, когато мълчанието взе да става неловко. — Искате ли и вие? Имали коледно меню.

Жената се облегна назад, вдигна вежди и го изгледа изпитателно. Имаше хубави очи, леко полегати, много сериозни и сякаш пронизващи, все едно знаеше всичко за всичко на света. Бяха зелени и й придаваха вид на лукава улична котка.

— Предлагате да седнем заедно? — попита тя, все едно е предложил да практикуват някакъв чужд обичай и иска да се увери, че го е разбрала правилно. Но след това направи жест към другия стол. — С удоволствие. Казвам се Амбра.

— Том. — Той седна срещу нея. — Е, как върви? Статията за надписите?

Вече беше затворила лаптопа. Жена, свикнала да внимава с информацията.

— Чудесно — отговори, докато барманът приближаваше с дълбока въздишка. — Ще искам същото като него, коледно меню и една бира.

Амбра си свали шапката, прокара пръсти през косата си. Лъскави тъмнокестеняви къдрици. Когато ги разлюля, го лъхна аромат на шампоан или някакъв спрей. Ухаеше приятно.

— Къде работите? Във вестник? Или сте на свободна практика?

Тя го гледа дълго, сякаш преценяваше дали да рискува да му каже.

— В „Афтонбладет“ — отговори накрая.

— Фамилията ви да не е Винтер?

Беше чел нещо от нея, почти беше сигурен, след като чу името.

— Да. — Сега тя звучеше значително по-остро, повече като арогантната столичанка, за която я беше взел. — А вие имате ли си фамилия?

— Лексингтън — отвърна той, докато барманът нареждаше салфетки и прибори на масата. — Значи сте тук за Коледа?

— Може да се каже. А вие тук ли живеете?

— В момента.

Барманът се върна с храната. Две щедри порции херинга, картофи, маринована и пушена сьомга, безквасен хляб и масло.

— Ще искате ли шнапс или нещо друго? — предложи мъжът с доколкото бе възможно още по-малко ентусиазъм отпреди.