Никълъс Спаркс - С дъх на канела

Той не довърши.

— Ти знаеше, че съм влюбен в нея, нали? — погледна ме в очите.

Аз кимнах.

— Знаех си. Влюбих се в нея още на дванайсет години. Постепенно и тя се влюби в мен.

— Защо ми разказваш това?

— Защото е различно. Знам, че Савана ме обича, но не както обичаше теб. Никога не е изгаряла от страст към мен и въпреки това живеехме добре. Толкова се радваше, когато стягахме ранчото… Аз пък бях щастлив, че мога да направя нещо за нея. После се разболях. Тя винаги е тук, грижи се за мен така, както аз бих се грижил за нея, ако се наложи…

Спря за миг, мъчеше се да намери точните думи. Виждах тревогата, изписана по лицето му.

— Вчера, когато дойдохте, аз видях как те гледа и разбрах, че още те обича. Нещо повече, осъзнах, че винаги ще те обича. Това ми къса сърцето, но, знаеш ли, аз все още съм луд по нея и най-важното за мен е нейното щастие. Нищо друго не искам така силно, както да я видя безгрижна като преди.

Гърлото ми беше толкова пресъхнало, че едва произнесох:

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа да не забравиш за Савана, ако нещо се случи с мен. И да ми обещаеш, че ще се грижиш за нея, както го правех аз.

— Тим…

— Не казвай нищо, Джон — вдигна той ръка, за да ме спре или пък за довиждане. — И помни какво ти казах.

После се обърна на другата страна и разговорът ни приключи.

Излязох тихо и затворих вратата зад себе си.

Вън от болницата слънцето ме заслепи. Чух песента на птиците и ги потърсих с поглед, но те останаха скрити сред клоните.

Паркингът беше пълен наполовина. Всички наоколо изглеждаха уморени като мен, сякаш оптимизмът, който демонстрираха пред близките си в болницата, ги напускаше в момента, когато останеха сами.

Знаех, че стават чудеса, независимо колко болен е човек, но посетителите в болницата не бяха магьосници и едва понасяха тревогата си.

Седнах на една пейка пред сградата и се замислих защо, всъщност, бях дошъл. Щеше ми се да не бях го правил. Повторих си думите на Тим няколко пъти, спомних си болката, изписана на лицето му, и стиснах очи. За пръв път чувствата ми към Савана изглеждаха някак… грешни. Любовта трябваше да носи радост и спокойствие, но в този момент тя носеше болка на всички. На Тим, на Савана, дори и на мен. Не бях дошъл, за да изкушавам Савана. Не исках да разбия семейството й… или бях тук точно за това? Може би не бях толкова благороден, колкото си представях. И осъзнаването на този факт ме накара да се почувствам празен като ръждясала консервена кутия.

Извадих снимката на Савана от портфейла си. Беше измачкана и захабена. Загледах се в нея и тревожно се замислих какво ли ще ни донесе следващата година.

Не знаех дали Тим ще умре, или ще живее. Но съзнавах, че каквото и да стане, връзката ми с нея никога няма да бъде като преди. Бяхме се срещнали в едно безгрижно време, пълно с обещания; сега на негово място бяха дошли суровите уроци на истинския живот.

Разтрих слепоочията си, разстроен от мисълта, че Тим знаеше почти с точност какво бе станало между нас със Савана вчера, дори го бе очаквал. Показа го ясно, особено когато ме накара да обещая, че ще я обичам със същото себеотрицание, както я обичаше той. Разбрах какво ми предлагаше да направя, ако умре, но неговото позволение ме разстрои още повече.

Станах и тръгнах бавно към колата си. Нямах представа къде искам да отида, но трябваше да се махна по-скоро от болницата. Да се разкарам от Ленор, дори и само за да подредя мислите си.

Пъхнах ръце в джобовете и зарових за ключовете.

Чак когато доближих, видях пикапа на Савана до моята кола.

Тя седеше зад волана. Видя, че идвам, отвори вратата и слезе. Докато чакаше да се приближа, започна да оправя блузата си.

— Джон… Тръгна си, без да кажеш довиждане.

— Да, така е.

Тя кимна леко. И двамата знаехме причината.

— Как разбра, че съм тук?

— Не знаех. Отидох до мотела и ми казаха, че си се изнесъл. Когато дойдох, забелязах колата ти и реших да те изчакам. Видя ли Тим?

— Да. Изглежда много по-добре. Според него ще го изпишат още днес.

— Това е добра новина — каза Савана и дойде до колата ми. — Тръгваш ли си?

— Трябва. Отпускът ми свърши.

Тя скръсти ръце.

— Щеше ли да дойдеш да се сбогуваш с мен?

— Не знам — признах. — Не съм мислил.

По лицето й мина сянка на обида и разочарование.

— За какво си говорихте с Тим?

Погледнах към болницата, после — към нея.

— По-добре питай него.

Тя стисна устни.

— Значи така ще се разделим?

От пътя изрева клаксон и потока от коли внезапно забави ход. Една червена тойота премина в другото платно, за да излезе от трафика. Докато гледах маневрите й, осъзнах, че не е редно да я оставя без отговор.

— Да — отвърнах. — Мисля, че трябва да се разделим.

Тя стисна юмруци и кокалчетата на ръцете й побеляха.

— Може ли да ти пиша?

Насилих се да не отместя поглед от нея. Как ми се искаше всичко да се беше наредило по-иначе!

— Мисля, че не е добра идея.

— Не разбирам.

— Много добре разбираш — отвърнах. — Ти си омъжена за Тим, не за мен.

Оставих изречението да виси във въздуха, докато събера сили да продължа.

— Той е добър човек, Савана. Много по-добър от мен, бъди сигурна, и аз се радвам, че се омъжи за него. Колкото и да те обичам, не мога да разбия този брак. И дълбоко в себе си съм убеден, че и ти не можеш. Дори да ме обичаш, ти обичаш и него. Отне ми време да го разбера, но сега съм сигурен.

Не казах нищо за неясното бъдеще на Тим. Очите на Савана бавно се изпълниха със сълзи.

— Ще се видим ли някога отново?

— Не знам — думите изгаряха гърдите ми. — Но се надявам да не стане.

— Как можеш да кажеш такова нещо — каза тя и гласът й изведнъж се пречупи.

— Защото това ще значи, че Тим се е оправил. И имам усещането, че всичко ще бъде наред. Трябва да бъде.

— Можеш ли да обещаеш?

— Не — поклатих глава. — Не мога.

— Тогава защо всичко трябва да свърши така?

Сълзите се затъркаляха по страните й и въпреки че имах намерение да тръгна веднага, аз се доближих до нея и изтрих нежно сълзите й.

В погледа й прочетох страх и тъга, гняв и обида. Но преди всичко имаше молба. Молба да променя решението си.

Преглътнах с мъка.

— Ти си негова жена и той се нуждае от теб. От цялата теб, без остатък. Между вас няма място за трети и двамата знаем, че не би трябвало да има.

Сълзите продължаваха да се стичат по лицето й.

Аз също усетих влага в моите. Наведох се и я целунах нежно по устните, после я прегърнах и я притиснах силно до сърцето си.

— Обичам те, Савана, и винаги ще те обичам — прошепнах в ухото й. — Ти си най-хубавото нещо, които ми се е случвало някога. Ти си най-добрата ми приятелка и моя единствена любима и никога няма да съжалявам за това, което се случи между нас. Ти осмисли живота ми и най-важното, даде ми баща. Никога няма да го забравя. Ще останеш завинаги в най-добрата част от мен. Много ми е мъчно, че нещата се развиха така, но трябва да тръгвам, а ти трябва да отидеш при съпруга си.

Говорех и говорех, а тялото й се тресеше от ридания. Продължих да я държа в прегръдките си дълго след като бях казал всичко. Когато накрая се разделихме, някакво шесто чувство ми подсказа, че я прегръщам за последен път.

Отстъпих, без да откъсвам поглед от нея.

— Аз също те обичам, Джон — каза тихо тя.

— Сбогом, Савана! — вдигнах ръка.

Тя изтри очите си и тръгна към болницата.

Да кажа сбогом е най-трудното нещо, което някога съм правил. Част от мен беше готова веднага да обърне колата да я причака пред болницата, за да й каже, че винаги ще бъда до нея, и да й сподели казаните от Тим неща. Но не го направих.

Напуснах града по най-бързия начин и спрях чак на една бензиностанция. Напълних резервоара с бензин и купих бутилка минерална вода. Отидох да платя и на касата видях буркан за събиране на пари за Тим. Останах загледан в него. Беше пълен с дребни монети и книжни долари. Един надпис върху стъклото сочеше банкова сметка в местната банка. Помолих собственика да ми върне в монети за телефон и той напълни шепата ми с монети по двайсет и пет цента.

Отидох до колата и прерових документите в папката на татко. Намерих, каквото търсех, взех химикалка и тръгнах към телефона пред магазина. Колите преминаваха с грохот по магистралата и когато набрах „информация“, трябваше да притисна телефона до ухото си, за да чуя казаните от механичния глас на компютъра цифри на търсения от мен телефон. Надрасках номера на гърба на папката, после затворих. Пуснах още няколко монети и набрах номера. Чух друг механичен глас, който ми поиска още пари. Пуснах всичките монети и най-накрая се свързах.

Представих се на мъжа от другата страна и попитах дали ме помни.

— Разбира се, Джон. Как си?

— Добре, благодаря. Татко почина.

Оттам последва кратка пауза.

— Много съжалявам, Джон. Добре ли си?

— Не знам — отвърнах.

— Има ли нещо, което мога да направя за теб?

Затворих очи. Помислих за Савана и Тим и помолих татко да ми прости за това, което мислех да направя.

— Да, има — казах след малко. — Искам да продам колекцията на татко и да получа парите възможно най-бързо.