Никълъс Спаркс - С дъх на канела

На следващата сутрин Савана ме чакаше на стълбите. Махна и тръгна към мен. Очаквах Тим да се появи след нея, но не се виждаше никъде.

— Здрасти — докосна ръката ми тя. — Благодаря, че дойде.

— Да… — измънках и свих рамене.

Стори ми се, че прочетох разбиране в погледа й.

— Добре ли спа? — попита.

— Не съвсем.

Усмихна ми се ехидно:

— Готов ли си?

— Естествено.

— Добре, подай ми ключовете. Освен ако не искаш да караш ти.

Погледнах я объркано.

— Отиваме ли някъде? Мислех, че ще се видя с Тим — кимнах към къщата.

— Точно така, но той не е тук.

— Къде е?

Тя сякаш не ме чу.

— Ти ли ще караш?

— Да, предпочитам — казах, без да крия изненадата си, макар да ми стана ясно, че няма да ме осветли по въпроса, преди самата тя да прецени, че е време.

Отворих й вратата и минах от другата страна зад кормилото. Савана прокара ръка по таблото на колата, сякаш да се увери, че е истинско.

— Помня тази кола — промълви и в гласа й долових носталгия. — Не баща ти е, нали? Не мога да повярвам, че се държи още.

— Той не я караше много. Само до работата и обратно.

— Все пак.

Тя сложи предпазния колан и въпреки безумието не можех да не се запитам дали е прекарала нощта сама.

— Накъде?

— Излез на пътя и хвани наляво. После карай към града.

Никой не проговори повече. Тя скръсти ръце и се загледа през прозореца. Засегнах се от резервираното й поведение, но нещо в изражението й ми подсказа, че мълчанието й не е свързано с мен, и аз я оставих насаме с мислите й. Вече наближавахме предградията, когато Савана се сепна, внезапно осъзнала колко е тихо в колата.

— Съжалявам, предполагам, не съм най-приятната компания.

— Няма нищо — отвърнах и се опитах да потисна нарастващото любопитство.

— На следващия ъгъл завий надясно.

— Къде отиваме?

Тя не отговори веднага. Отново се обърна към страничния прозорец и се загледа навън.

— В болницата — отвърна накрая.

Тръгнахме по безкрайните коридори на сградата и след цяла вечност стигнахме до гишето за регистрация на посетители. Една възрастна дама й подаде листа със заявките.

Савана се пресегна за химикалката и автоматично попълни графите.

— Как си, Савана? — попита жената. — Държиш ли се?

— Опитвам се — измърмори тя.

— Ще видиш, че всичко ще се оправи. Целият град се моли за него.

— Благодаря — каза Савана и върна листа. После се обърна към мен. — Той е на третия етаж. Асансьорът се взима от партера.

Последвах я със свито сърце. Хванахме веднага асансьора, някой тъкмо излизаше от него. Вратите се затвориха зад нас и изведнъж се почувствах като зазидан в гробница. Слязохме на третия етаж и Савана уверено тръгна по коридора. Последвах я.

Тя спря и ме погледна.

— Мисля, че е по-добре да вляза първа. Ще почакаш ли малко?

— Разбира се.

В погледа й долових благодарност. Пое дълбоко въздух и влезе.

— Здрасти, скъпи — чух бодър глас, преди да затвори вратата. — Как си днес?

През следващите няколко минути не чух нищо повече. Стоях в коридора, заобиколен от същата стерилна безлична обстановка, която ме бе потискала при посещенията при баща ми. Всичко миришеше на неизвестен дезинфектант, из коридора разнасяха колички с храна. В дъното на коридора група сестри се бяха скупчили пред нечия врата. Някой вътре повръщаше.

Савана подаде глава през вратата и ми кимна. В очите й имаше тъга.

— Можеш да влезеш. Той те очаква.

Последвах я, подготвен за най-лошото. Ръката на Тим беше на подложка и към нея бе включена система. Изглеждаше отпаднал, кожата му бе бледа, почти прозрачна. Беше отслабнал дори повече от татко и нямаше как да отрека очевидното — пред мен лежеше умиращ човек. Но очите му все още бяха пълни със светлина. В ъгъла на стаята седеше младеж на около двайсет години и мяташе главата си от едната на другата страна. Веднага разбрах, че е Алън. Навсякъде из стаята имаше цветя: всички възможни плотове и масички бяха заети с букети във вази и буркани. Имаше и поздравителни картички. Савана седна до него на леглото и взе ръката му в своята.

— Здравей, Тим — казах.

Изглеждаше прекалено отпаднал, за да се усмихне, но успя.

— Здрасти, Джон. Радвам се да те видя отново.

— И аз — отвърнах искрено. — Как си?

Казах го и веднага усетих гафа. Но Тим сигурно бе свикнал, защото не реагира.

— Добре. Днес се чувствам по-добре.

Кимнах и се загледах в Алън. Той продължаваше да върти глава и изведнъж се почувствах като натрапник в чужд свят.

— Това е брат ми Алън — представи го Тим.

— Здрасти, Алън.

Алън не отговори. Тим му прошепна:

— Алън, той не е доктор, а приятел. Кажи му здрасти.

Няколко секунди изглеждаше, че Алън не го е чул, но после се надигна от стола си, прекоси стаята и макар да избегна погледа ми, протегна ръка.

— Здрасти, аз съм Алън — каза с изненадващо монотонен глас.

— Радвам се да се запознаем, Алън — отвърнах и хванах ръката му. Беше отпусната, раздруса я веднъж и побърза да се върне на стола си.

— Ако искаш да седнеш, там има стол — каза Тим.

Отидох в другия край на стаята, взех стола и седнах. Преди да попитам, Тим беше готов с отговора.

— Меланома, в случай, че се чудиш.

— Но ще се оправиш, нали?

Алън започна да мята още по-бързо глава и заудря с юмруци по бедрата си. Савана се извърна. Разбрах, че не е трябвало да питам.

— Нали затова са докторите? — отвърна Тим. — Тук съм в добри ръце.

Отговорът явно беше предназначен повече за Алън, защото видях, че той започва да се успокоява.

Тим затвори очи и след малко ги отвори, сякаш се опитваше да се концентрира.

— Радвам се да те видя цял и невредим. Молих се за теб през цялото време, докато беше в Ирак.

— Благодаря.

— Какво става с теб сега? Предполагам, че още си в армията?

Гледаше късата ми прическа.

— Да. Май съм осъден на доживотна.

— Това е добре. Армията има нужда от хора като теб.

Не отговорих. Сцената ми се стори сюрреалистична, виждах се отстрани като в сън. Тим се обърна към Савана:

— Скъпа, ще вземеш ли нещо за пиене на Алън? Не е пил нищо от сутринта. И дано успееш да го прилъжеш да хапне нещо.

— Разбира се — отвърна тя. Целуна го по челото, стана и отиде до вратата. — Ела, Алън. Хайде да си вземем нещо за пиене.

Алън възприе бавно значението на думите й, но накрая стана и тръгна след нея. Тя сложи нежно ръка на гърба му и го изведе от стаята. Когато останахме сами, Тим се обърна към мен:

— Всичко това му се отразява зле.

— Разбирам.

— Не се оставяй да те заблуди клатенето на главата. То не е свързано с аутизма или с интелекта му. По-скоро е тик, прави така, когато е нервен. Както и удрянето по краката. Знае много добре какво става, но го показва по начин, който притеснява околните.

— Мен, не ме притеснява. Татко също си имаше свои тикове. Той ти е брат и е естествено да се тревожи за теб.

— Много мило от твоя страна — усмихна се Тим. — Повечето хора се плашат от реакциите му.

— Не и аз — поклатих глава. — Мисля, че бих могъл да се сприятеля с него.

Засмя се с глас, въпреки че беше мъчително за него.

— Сигурен съм. Алън е мил и любезен. Дори прекалено. На мухата път нрави.

Кимнах, осъзнал, че целият този разговор цели да ме отпусне, но не ставаше.

— Кога откриха болестта?

— Преди година. На крака ми се появи бенка. Разчесах я и я разкървавих. Не обърнах внимание, но след известно време пак я разчоплих и тя отново се разкървави. Шест месеца по-късно отидох на лекар. Беше петък. В събота ме оперираха и в понеделник започнах процедури с интерферон. Сега съм тук.

— И през цялото време си в болницата?

— Не, влизам и излизам. Обикновено интерферонът се поставя амбулаторно, но аз го приемам зле. Затова влизам, докато трае серията, в случай, че отпадна много или се дехидратирам. Като вчера.

— Съжалявам — казах тихо.

— И аз.

Огледах стаята и погледът ми се спря на една снимка в евтина рамка. Беше на Савана и Тим, двамата се усмихваха, помежду им беше Алън.

— Как го понася Савана?

— Както предполагаш — отвърна той и проследи с пръст една гънка на чаршафа си. — Но е истински герой. Справя се и с мен, и с ранчото. Никога не се оплаква. Опитва се да бъде силна, особено когато е с мен. Непрекъснато ми повтаря, че всичко ще се оправи.

Той отново се опита да пусне една призрачна усмивка. — Понякога дори й вярвам.

Аз замълчах.

Тим опита да се поизправи в леглото. Потръпна, но след миг болката явно отмина и той успя да се намести.

— Савана ми каза, че вчера сте вечеряли заедно.

— Да.

— Бас държа, че се радва да те види. Винаги е чувствала вина към теб. Аз също. Дължа ти извинение.

— Не, недей — вдигнах ръка. — Няма нужда.

Той изкриви устни:

— Казваш го само защото съм болен. Не си криви душата и двамата знаем, че е така. Ако бях здрав, вероятно щеше да ми счупиш носа отново.

— Може би — отвърнах и той отново се засмя, но този път смехът му прозвуча тъжно.

— Заслужавам си го. Може и да не ми вярваш, но се чувствам зле заради това. Знам, че двамата означавахте много един за друг.