18.

Тази нощ за пръв и последен път спах в леглото на татко. Бурята отмина и температурата рязко се покачи. Отвореният прозорец не успя да ме разхлади и аз се мятах и обръщах с часове. Когато на следващата сутрин изпълзях от леглото, погледът ми попадна върху ключовете от колата на рафта в кухнята. Качих багажа си и взех няколко неща, които исках да запазя за спомен. Като изключим снимката, нямаше почти нищо, ценно за мен. Обадих се на адвоката и се възползвах от предложението му да разчисти къщата от вещите и да я продаде. Заключих и пуснах ключовете в пощенската кутия.

Отидох в гаража, запалих колата и я изкарах, после затворих и заключих и там. Обърнах се и погледнах към къщата. Знаех, че повече никога няма да я видя.

Отидох до старческия дом, прибрах вещите на татко и оттам напуснах Уилмингтън, включих на автопилот и се насочих към западната граница на щата. От години не бях минавал в този участък от пътя и бях забравил трафика, но веднага ме завладя чувството за нещо познато. Преминах бързо през градовете на детството ми и подкарах през Рейли към Чапъл Хил. Спомените нахлуха в мен с болезнена яснота и аз натиснах газта, опитвайки се да ги задмина по-бързо.

Минах покрай Бърлингтън, Грийнзбъро и Уинстън Салем. Налях си бутилка с вода от единствената бензиностанция по пътя, но стомахът ми бе свит и отказваше да приеме каквато и да е храна. Снимката беше до мен на седалката, поглеждах я от време на време и се мъчех да си спомня онова ухилено момче с монета в ръка. Хванах един тесен път на север, който се виеше нагоре към сините върхове на планината, достигаща далеч на юг и на север като нежна извивка върху твърдата гръд на земята.

В късния следобед спрях и проверих за места в един окаян на вид крайпътен мотел. Тялото ми беше сковано от шофирането, раздвижих се, протегнах се няколко пъти, преди да вляза под душа и да се избръсна. Сложих чисти дънки и тениска, замислих се дали да си взема нещо за ядене, но все още не бях гладен. Слънцето беше съвсем ниско и за разлика от знойната, влажна вълна по крайбрежието на океана въздухът тук се разхлади и лекият ветрец донесе мирис на бор. Бяха стигнал до родния град на Савана и не знам как, но бях сигурен, че все още си е у дома. Можех да отида там и да я потърся, но не бях сигурен как ще реагират родителите й. Реших да карам из улиците на Ленор, минах през търговската част и намалих чак, когато излязох от центъра. Тук градът изглеждаше непроменен. В тази част новопристигналите и туристите бяха добре дошли, но никога нямаше да бъдат приети като свои. Влязох в един занемарен билярд клуб, който ми напомни на местата от собствените ми тийнейджърски години. Неонът на витрината предлагаше бира и паркингът отпред беше пълен с коли. Беше точното място, където можех да отдъхна и да намеря нужния отговор.

Влязох вътре. Ханк Уилямс блееше от джубокса, цигареният дим се виеше на къдрави панделки над масите. Четирите билярдни маси бяха наредени една до друга, всеки от играчите носеше бейзболна шапка, подутите бузи и кафявите петна върху устните на двама от тях ми показаха, че дъвчат тютюн. На стената висяха различни ловни трофеи и снимки на забележителни моменти от мачовете на местния бейзболен отбор. Имаше снимки от Раладега, Мартинсвил и Рокингъм и макар мнението ми за бейзбола да не се бе променило, познатата картинка ме отпусна. В ъгъла на бара, под снимката на младия Дейл Ърнхард, имаше буркан с монети и надпис с молба да подкрепим местните жители, болни от рак. Изпълнен с неочаквано съчувствие, аз пуснах няколко долара.

Седнах на бара и завързах разговор с бармана. Беше горе-долу на моите години и планинският му акцент ми напомни за Савана. След двайсетина минути извадих снимката й от портфейла и обясних, че съм приятел на семейството й. Споменах фамилията и малките имена на родителите й, за да го убедя, че наистина съм бил у тях и преди.

Той съвсем естествено беше предпазлив и. В малкия град хората се бранят от чужденците, но се оказа, че е служил две години във флота и това ми помогна. След още двайсетина минути в приказки, той кимна.

— Познавам я. Живее на пътя за старата мелница, точно до дома на родителите си.

Беше малко след осем. Вечерта напредваше. Десет минути по-късно напуснах бара и се запътих към вратата.



За моя изненада помнех съвсем ясно пътя до ранчото или поне така си мислех. Шосето изкачи поредния хълм и аз разпознах местността. Знаех, че след няколко минути ще стигна до ранчото на родителите й, и стана точно така. Наближих и се взрях напред, за да не пропусна следващата отбивка. После поех по дълъг горски път. Завих и видях табелка с надпис:

Надежда и Коне.

Скърцането на гумите по чакъла ми подейства странно успокояващо. Спрях под една върба до стар раздрънкан пикап. Огледах къщата — стръмен покрив, квадратна форма, боядисана в бяло сграда с комин, сочещ право към небето — призрачна картина на стара стогодишна къща. Пред олющената от боята врата светеше една-единствена лампа. До американското знаме имаше малка саксия с някакво цвете и вятърът люлееше и двете. Встрани от къщата имаше плевня с дървена ограда. Зад обора се простираше пасище с изумруденозелена трева, затворено с кокетна дървена ограда, боядисана в бяло, покрай която имаше редица от стари дебели дъбови дървета. До обора имаше навес, където бяха закачени седла за конете и различни сечива. За пореден път се запитах какво правя тук.

Не беше късно да си тръгна, но просто не можах да си заповядам да обърна колата и да се махна оттук. Небето беше жълто — червено от последните слънчеви лъчи, планината вече тънеше в сянка. Излязох от колата и се приближих до къщата й. Вечерната роса намокри върховете на обувките ми. Отново усетих аромата на бор. Ухото ми улови щурците и нежната песен на славеите. Изглежда, звуците на природата ми дадоха сили да изкача стълбите на верандата. Опитах се да си намисля какво точно да й кажа, когато се появи. Или на него. Но в този миг един ретривър замаха с опашка и се изкачи по стълбите след мен.

Протегнах ръка към него, кучето дружелюбно близна дланта ми и тръгна към къщата. Опашката му се люлееше мързеливо насам-натам и изпълнен със същия порив, довел ме до Ленор, аз тръгнах след него. Ретривърът легна по корем, пропълзя под дъсчената ограда и тръгна към плевнята. В същото време Савана излезе, стиснала в ръцете си голям наръч слама. Конете от пасището веднага поеха към нея. Тя разхвърля сламата по хранилките, изтупа дрехите си и бе готова да се върне за още, но в този момент ме видя. Направи още една крачка, взря се в мен и замръзна.

За един дълъг миг никой от нас не помръдна. Погледите ни се срещнаха и аз изведнъж разбрах, че не биваше да идвам тук без предупреждение. Знаех, че е редно да кажа нещо, каквото и да е, но главата ми беше празна. Можех само да се взирам в очите й.

И изведнъж спомените ме връхлетяха. Миналото се върна в мен и аз забелязах, че почти не се е променила оттогава. Тя също беше с дънки и тениска, но нейната бе прашна от сламата. С изподрасканите ръце и работният си вид ми се видя още по-привлекателна. Косата й беше по-дълга, но разстоянието между предните зъби, което обичах толкова много, си беше същото.

— Савана — успях да промълвя.

И чак тогава разбрах, че тя е толкова стресната, колкото и аз. Но след миг тя се усмихна и извика:

— Джон!

— Толкова е хубаво да те видя отново!

Тръсна глава, сякаш се опитваше да прочисти ума си, после отново се взря в мен. Изглежда, най-накрая се убеди, че не съм мираж, отвори портичката и се затича към мен. Миг по-късно ръцете й бяха около врата ми, тялото й се притисна в моето и ме стопли. И аз за втори път осъзнах, че между нас всичко е променено. За миг ми се стори, че да я държа в прегръдките си е най-естественото нещо на света, но когато се отдръпна, за да ме огледа, магията се развали. Отново станахме чужди един на друг. Очите й ми зададоха въпроса, за който не намерих отговор през цялото пътуване.

— Какво правиш тук?

— Не знам — извърнах поглед аз. — Просто… трябваше да дойда.

Тя не попита повече, но в погледа й се появи колебание и любопитство, сякаш не беше сигурна, че иска още обяснения. Отстъпих една крачка, за да й дам пространство. Бледата вечерна светлина очерта тъмните фигури на конете и някак изведнъж усетих, че случките от последните два дни отново се връщат в мен.

— Татко почина — думите ми дойдоха сякаш от нищото. — Вчера го погребах.

Чертите на лицето й омекнаха и в погледа й се появи съчувствието, което някога толкова ме очароваше.

— О, Джон… Толкова съжалявам — промълви тя.

Пристъпи към мен и този път поривът за прегръдка дойде от нейна страна. Отдръпна се, половината й лице потъна в сянка.

— Как се случи? — попита ме тя. Ръката й все още беше в моята.

В гласа й имаше искрена тъга. Аз замълчах за миг, неспособен да събера в няколко думи последните две години.

— Дълга история — казах уморено.

На фона на слабата светлина от плевнята видях ясно как далечните спомени на един отдавна отминал живот, които сигурно би искала да погребе завинаги, се връщат в съзнанието й. Савана отдръпна ръката си от моята и халката на пръста й блесна на лунната светлина. Сякаш някой изля върху мен кофа студена вода.

Тя разгада правилно изражението ми.

— Да — кимна, — омъжена съм.

— Толкова съжалявам! — поклатих глава. — Не биваше да идвам.

За моя почуда тя махна с ръка.

— Няма нищо — каза и наведе глава на една срана. — Как ме откри?

— Градът не е голям — повдигнах рамене. — Попитах някого.

— И той ти каза… просто така?

— Бях настоятелен.

И двамата се чувствахме неловко, не знаехме как да продължим. Част от мен искаше да остане там, докато си кажем всичко като стари приятели, докато споделим какво се е случило с нас през това време. Друга част очакваше всеки момент съпругът й да се появи и да поклати заканително глава или дори да ме предизвика на двубой. Един кон изцвили, видях зад гърба й четири конски глави, приведени над хранилката, половината от телата им бяха в сянка, другата половина бе леко осветена от лампата пред плевнята.