Взех я и, следвайки картата, стигнах до стария дъб в двора. Отброих указаните крачки и започнах да копая. След няколко минути лопатата удари в метал. Разрових и извадих метална кутия, а под нея още една. И малко встрани още една. Изкопах шестнайсет тежки метални кутии. Седнах на верандата, избърсах потта на челото и отворих първата.

Вече знаех какво ще открия и примижах още преди отразените в метала слънчеви лъчи да ме заслепят. На дъното на кутията открих онзи никелов петак с бика от 1926 година същия от снимката. Единствената монета, която имаше някакво значение за мен.



На следващия ден трябваше да замина, но преди това се погрижих за къщата: изключих тока и телефона, намерих човек да прибира пощата и друг да коси ливадата. Прибрах монетите в банков сейф. Това ми отне почти целия ден. С татко си разделихме последната консерва с пилешка супа и малко задушени зеленчуци и аз го отведох в новия му дом. Щом пристигнахме, разопаковах багажа, подредих вещите и украсих стаята с нещата, които си мислех, че му харесват. Събираните през годините броеве на Сивия каталог оставих на пода до бюрото. Стори ми се, че не е достатъчно, и след кратък разговор с директора се върнах вкъщи и домъкнах обратно още вещи, с надеждата да му създам усещането за дом.

Но колкото и да го уверявах, че всичко ще е наред, той продължаваше да стои неподвижно, парализиран от страх. Не можех да се отърва от мисълта, че го убивам. Приседнах на леглото до него, с ясното съзнание, че имам не повече от два часа, преди да тръгна за летището.

— Всичко ще е наред, татко — сложих ръка на гърдите му. — Тук ще се грижат за теб.

— Добре — отвърна едва чуто той, но ръцете му продължаваха да треперят.

Сълзите премрежиха очите ми.

— Искам да ти кажа нещо… — започнах и поех въздух, за да събера мислите си. — Искам да знаеш, че за мен ти си най-страхотният баща. Наистина си голяма работа, щом успя да се справиш са такова магаре като мен.

Той не отговори, но аз продължих. Исках да му кажа всичко, трупано в сърцето ми.

— Съжалявам, че ти създавах толкова неприятности, съжалявам, че все нямах време за теб. Ти си най-добрият човек, когото познавам, татко. Никога не ми се ядоса, никога не ме осъди и не знам как, но ме научи на всичко, което един син би искал да знае. Съжалявам, че трябва да те оставя сам и че ти причинявам всичко това. Но съм изплашен, татко. Не знам какво друго да направя.

Гласът ми трепереше. Колко много ми се искаше да ме прегърне!

— Добре — отвърна глухо той.

Не можах да се сдържа и се усмихнах.

— Обичам те, татко.

Той знаеше точно как да отговори на това. То беше част от рутината.

— Аз също те обичам, Джон.

Прегърнах го, после станах и му подадох последния брой на Сивия каталог. На вратата спрях и го погледнах още веднъж.

За пръв път, откакто беше влязъл в новата си стая, ми се стори, че страхът го напусна. Приближи каталога до очите си и страниците му започнаха леко да треперят. Устните му замърдаха. Останах до вратата и огледах внимателно всяко мускулче на лицето му, за да го запомня завинаги.

Тогава го видях за последен път.

17.

Татко почина след седем седмици и ми дадоха извънреден отпуск за погребението.

Полетът до Щатите мина като в мъгла. През цялото време гледах през прозореца към безформеното сиво петно на океана под нас и съжалявах, че не бях с него в последните му часове. Не се бях бръснал, нито къпал, не бях сменял дори и дрехите си от минутата, когато чух новината, сякаш връщането към нормалното ежедневие щеше да означава, че приемам мисълта, че вече го няма.

На летището и по пътя към дома се взирах в хората около мен и гневът ми нарастваше с всяка изминала минута. Те шофираха, разхождаха се по улиците, влизаха и излизаха от магазините — водеха нормален живот, но за мен нищо не беше нормално.

Чак когато влязох вкъщи, се сетих, че токът и телефонът не са включени. С тъмните си прозорци къщата изглеждаше като изоставена, сякаш не принадлежеше на тази улица и на този свят. Като татко. Или като мен. И тази мисъл ми даде сили да прекрача прага.

Между вратата и рамката бе мушната визитна картичка на адвокат на име Уилям Бенджамин. На гърба пишеше, че представлява баща ми. Отидох до съседите и му се обадих оттам. Изненада ме, когато се появи на вратата рано на другата сутрин с куфарче в ръка.

Поканих го, той влезе в тъмния хол, седна на дивана и аз неволно си помислих, че костюмът му сигурно струва повече от двумесечната ми заплата. Той се представи, изказа съболезнованията си и ми обясни положението.

— Тук съм, защото харесвах баща ви. Той беше един от първите ми клиенти. Дойде веднага след раждането ви, за да направи завещание, и всяка година на същата дата ми изпращаше списък с всички новозакупени монети. Бях му обяснил за жестоките такси при наследство и той реши да ви ги прехвърли като дарение още когато бяхте дете.

Бях прекалено шокиран, за да кажа нещо.

— Преди шест месеца ми писа, че вече сте влезли във владение на колекцията, и искаше да знае дали всичко с документите е наред. Така че аз поднових завещанието му още един, последен път. Когато ми каза къде живее, предположих, че не е добре, и след няколко дни му се обадих. Не каза много, но ми даде разрешение да говоря с директора. Директорът от своя страна обеща да ме уведоми веднага, след като почине, за да мога да се срещна с вас. И ето ме тук.

Той отвори куфарчето и зарови в него.

— Знам, че сте зает с погребението и може би времето не е подходящо, но от баща ви знам, че си идвате рядко, а аз трябва да приключа с това. А, ето го.

Той извади един голям плик, пълен с документи.

— Тук са дарението, завещанието и списъкът с монетите от колекцията с качеството и датата на покупка на всяка една, както и указанията за погребението му, което, предполагам, вече е уредено. Обещах му, че ще легализирам завещанието на имота в срок. Няма да е проблем, тъй като той не е голям, а и баща ви няма други наследници. Ако желаете, мога да намеря човек да ви освободи от ненужните вещи и да се погрижи за продажбата на къщата. Баща ви ме информира, че може би няма да имате време за това. — Той затвори куфарчето си и стана. — Вече споменах, че го харесвах. Обикновено убеждаваме дълго хората в необходимостта да се погрижат за тези неща, но не и баща ви. Той беше методичен човек.

— Да — отвърнах. — Такъв беше.



Както каза адвокатът, погребението вече беше уредено. Татко си бе избрал гроб и церемония по свой вкус, беше си подготвил дрехи и дори бе избрал ковчег. Трябваше да го очаквам. За сетен път се уверих, че всъщност не успях да го опозная докрай.

На погребението в дъждовния августовски ден единствените хора, които дойдоха да го изпратят, бяха двама негови бивши колеги, директорът на дома, адвокатът и съседката. Това ми разби сърцето, разби го на милиони парченца. Само шепа хора бяха оценили баща ми приживе. Пасторът свърши и ме попита шепнешком дали искам да добавя няколко думи. Но гърлото ми беше сухо като пустиня и аз успях единствено да поклатя глава.



Върнах се вкъщи и седнах на крайчеца на леглото му. Дъждът беше спрял и сивата светлина на все още забуленото в облаци слънце струеше през прозорците. Миришеше на прах, дори на мухъл, но възглавницата все още носеше аромата на татко. До мен на масата лежеше пликът с документите, донесени от адвоката. Изсипах всичко на леглото. Завещанието беше най-отгоре, заедно с някакви други документи. Под тях се подаваше рамката на снимката, която той бе махнал от бюрото си преди много години. Единствената наша обща снимка.

Взех я и не отместих поглед от нея, докато сълзите замъглиха погледа ми.



Следобед дойде Луси, бившата ми приятелка. Когато я видях да стои на прага, занемях от почуда. Нямаше го вече момичето с бронзовия загар. На негово място стоеше жена в скъп костюм с панталон и копринена блуза.

— Толкова съжалявам, Джон! — прошепна тя и влезе.

Прегърна ме и допира на тялото й ми подейства като чаша студена вода в зноен летен ден. Усетих полъх на парфюм и ароматът му ми напомни за Париж, въпреки че никога не съм бил там.

— Току-що прочетох некролога. Съжалявам, че не успях да дойда на погребението.

— Няма нищо — отвърнах и посочих към хола. — Ще влезеш ли?

Луси влезе и седна до мен на дивана. Забелязах, че не носи венчална халка. Тя проследи погледа ми и ръцете й несъзнателно потрепнаха.

— Не се получи. Миналата година се разведох.

— Съжалявам.

— Аз също. — Тя хвана ръката ми. — Ти как си?

— Добре — отвърнах.

Поговорихме си за старото време. Луси не ми повярва, че последният ни телефонен разговор бе причината да вляза в армията. Обясних й, че навремето това беше най-доброто решение за мен. Тя ми разказа за работата си — беше помощник-дизайнер, аранжираше витрини на магазини и фоайета на обществени сгради. Разпита ме за Ирак и аз и разказах за пясъка. Засмя се и повече не попита. Постепенно и двамата осъзнахме колко много сме се променили и разговорът замря. Дали защото някога бяхме близки, или защото притежаваше шесто чувство като всяка жена, но тя ме огледа изпитателно и аз вече знаех какъв ще е следващият й въпрос.

— Влюбен си, нали?

Събрах ръце в скута си и се загледах през прозореца. Небето отново тъмнееше, облаците предвещаваха още дъжд.

— Да — признах изненадващо за себе си.

— Как се казва?

— Савана.

— Тук ли живее?

— Поколебах се за миг.

— Не.

— Искаш ли да поговорим?

Исках да кажа: „Не, не искам да говоря за нея.“ Знаех от личен опит, че истории като нашата бяха скучни и предвидими и въпреки че всички питаха, никой не искаше да слуша.

Но неочаквано и за себе си й разказах всичко отначало докрай с пълни подробности. И чак сега осъзнах колко трудно ми е било да го пазя в себе си. Когато свърших, тя някак си разбра, че искам да остана сам. Целуна ме по бузата и си тръгна. Аз останах да крача до среднощ из къщата. Минавах от стая в стая, мислех за татко и за Савана и се чувствах като чужденец в собствения си дом. Постепенно осъзнах, че не бива да оставам повече там.