През март 2005 татко получи втори инфаркт. Това доведе до пневмония и нов престой в интензивното. Когато го върнаха у дома, му забраниха да кара кола, но социалната служба осигури човек за покупките, от които имаше нужда. През април отново влезе в болница и се разбра, че трябва да спре с разходките. През май вече пиеше лекарствата с шепи и прекарваше по-голямата част от денонощието в леглото. Писмата му станаха нечетливи не само заради общата слабост, но и защото ръцете му бяха започнали да треперят. След редица телефонни обаждания, молби и уговорки, успях да убедя съседката — медицинска сестра в местната болница — да го наглежда и да се грижи за храната му и започнах да броя дните до новия си отпуск през юни.

Но състоянието му продължаваше да се влошава, усещах го по гласа му и за втори път поисках преместване в Щатите. Този път главнокомандващият беше по-отзивчив. Разучи положението, дори изпрати документите ми във Форт Браг, като ме предложи за курс по подготовка за десантници, но когато се свързах с лекаря на татко, той ми обясни, че преместването ми няма да е от голяма полза и че трябва да помисля за настаняването му в дом за възрастни. Грижите, от които се нуждаел, не можели да се осигурят в домашна обстановка. Опитвал се да убеди татко в това през последните дни — по това време той можеше да поема единствено течна храна — но татко отказал да говори по въпроса, докато аз не се върна. По неясни за лекаря причини, искал да ме дочака вкъщи.

Думите му ме отчаяха и в таксито от летището за вкъщи се опитвах да убедя себе си, че докторът преувеличава. Но той не преувеличаваше. Когато влязох вкъщи, татко не можа да стане от дивана. Видях го и се уплаших. За една година се бе състарил поне с трийсет. Кожата му беше пепелява на цвят, бе неимоверно отслабнал. Оставих багажа в коридора и влязох при него.

— Здрасти, татко — казах бодро.

В началото реших, че не ме е познал, но след малко чух хриплив шепот:

— Здрасти, Джон.

Седнах на дивана до него.

— Как си?

— Добре — беше всичко, което каза, и дълго време никой от нас не проговори.

Погледнах в кухнята и примигнах от видяното. Навсякъде се въргаляха празни консервни кутии от супа. Печката беше на петна, а боклукът преливаше от кофата. В мивката имаше камара мръсни чинии. Масата беше затрупана с неотворена поща. Къщата не беше чистена с дни. Първата ми мисъл беше да хукна при съседката и да й дам да се разбере. Но това можеше да почака.

Отворих една пилешка супа и я сложих да се стопли на мръсната печка. Сипах я в купа и я занесох на татко. Той опита да се усмихне и очите му светнаха от благодарност. Излапа съдържанието на един дъх и аз му сипах нова порция, докато се чудех колко ли време не беше ял. Когато омете и втората купа, му помогнах да си легне отново и след няколко минути той вече спеше.

Съседката не си беше вкъщи и аз прекарах следобеда и по-голямата част от вечерта в чистене и търкане, като започнах от кухнята и банята. Когато стигнах до леглото му и вдигнах чаршафите, се оказа, че са изцапани с изпражнения. Затворих очи. Ако в този момент съседката се бе появила, щях да й извия врата като на пиле.

Оправих всичко, седнах в хола и се загледах в баща си. Той все още спеше. Изглеждаше толкова дребничък под одеялото! Погалих косата му и в ръката ми останаха няколко бели кичури. Той умираше, разбрах го със сигурност и заплаках. Не бях плакал от детските си години и за пръв път проливах сълзи за баща си. Колкото и да си налагах, не можех да спра.

Татко беше добър човек, мил и внимателен, и въпреки че животът му беше осакатен, той бе направил всичко, за да ме отгледа и възпита добре. Започнах да се обвинявам за времето, изгубено в обвинения. Спомних си последните четири седмици, прекарани с него, и сърцето ми се сви при мисълта, че повече никога няма да споделяме тези простички радости.

По-късно го пренесох в леглото. Беше лек, прекалено лек. Завих го и си постлах на пода до него. Легнах и се заслушах в хрипливото и накъсано дишане. През нощта се събуди от силна кашлица и дълго време не можа да спре. Вече се готвех да го карам в спешното, когато най-сетне се успокои.

На сутринта споменах за болницата и той се ужаси.

— Остани… тук — помоли ме. — Не искам там.

Зачудих се какво да правя, но в крайна сметка го оставих вкъщи. Осъзнах, че човек на установения ред като него болницата бе не само чуждо, но и опасно място. Изискваше сили, за да се приспособи към болничните условия, а той ги нямаше. Вдигнах го и видях, че чаршафите му са подгизнали отново.

Съседката дойде на другия ден и веднага взе да се извинява. Обясни, че не е чистила няколко дни, защото една от дъщерите й била много болна, но сменяла чаршафите редовно и му осигурявала достатъчно храна. Докато стоеше на прага, аз видях изтощението по лицето й и яростта ми се стопи. Преглътнах всички укори и нападки, благодарих й и я уверих, че и без това прави много за него.

— Исках да помогна — каза тя. — Той винаги е бил добър съсед. Никога не се оплакваше от шума, който вдигаха децата, докато растяха, и винаги купуваше, каквото му предлагаха, за да съберат малко пари за училищната екскурзия или за уикенда. Пазеше двора чист и нито веднъж не ми отказа да наглежда къщата, когато се наложеше да отсъствам за няколко дни. Беше прекрасен съсед.

Окуражена от усмивката ми, тя продължи.

— Но искам да знаете, че невинаги ме пускаше да вляза. Каза, че не обича да му размествам нещата. Не харесва как чистя и как подреждам бюрото му. Обикновено не му обръщам внимание, но понякога силите му се възвръщат и става много упорит. Заплашва ме с полиция и е непреклонен. Просто не знам…

Гласът й секна и аз завърших вместо нея.

— Просто не знаете какво да правите.

Очите й ме погледнаха виновно.

— Всичко е наред — успокоих я аз. — Не знам какво би правил той без вас.

Тя кимна облекчено и наведе смутено глава.

— Радвам се, че се върнахте — започна несигурно. — Исках да говоря с вас.

Изчисти невидима прашинка от дрехата си и продължи:

— Знам едно място, където ще се грижат добре за него. Екипът е много добър, всички са специалисти. Случайно познавам директора, а той пък познава лекаря на баща ви. Знам, че е трудно да слушате за това, но мисля, че там ще бъде най-добре за него…

Тя остави последните думи да се реят в пространството между нас. Видях, че е искрено загрижена за него, и отворих уста да отговоря, но в последния момент замълчах. Не беше толкова лесно да взема решение. Той се чувстваше добре само тук. Това беше единствената среда, която познаваше и където установения с годините ред имаше някакъв смисъл. Ако престоят в болницата го ужасяваше, новото жилище би могло направо да го убие. Въпросът не беше само къде ще умре, но и как. Сам, у дома, в посраните чаршафи и може би гладен до смърт? Или между хора, които щяха да се грижат за него, въпреки че мястото щеше да го ужасява?

Гласът ми потрепери, когато попитах:

— Къде се намира това място?



Следващите две седмици посветих изцяло на грижата за него. Хранех го, четях му от Сивия каталог, когато беше буден, и не се отделях от леглото му. Той цапаше чаршафите всяка сутрин и за негов срам се принудих да му слагам памперси. Следобед обикновено спеше. Докато си почиваше на дивана, аз обикалях из съответните заведения за възрастни хора. Посетих не само дома, препоръчан от съседката, но и всички подобни домове в радиус от два часа път с кола. Тя се оказа права. Мястото беше не само чисто, но и персоналът беше добре обучен и любезен. И най-важното — директорът изглеждаше лично загрижен за татко. Не знам дали беше заради съседката или заради лекаря, но беше факт.

Цената нямаше значение. Домът беше ужасно скъп, но той имаше държавна пенсия, социална и здравна осигуровка и лична застраховка. (Представях си го как подписва документите за застраховката на местата, посочени от агента, и минават години, преди да разбере за какво точно плаща.) Увериха ме, че единствената цена за мен ще бъде емоционалната. Директорът беше около четирийсетте, с кестенява коса, тъмни очи и ми напомняше на Тим. Прояви разбиране и не настоя веднага да взема решение. Връчи ми една брошура и празни формуляри и ми пожела да избера най-доброто за баща си.



Същата вечер повдигнах въпроса пред него. След два дни си заминавах и нямах друг избор, независимо, че не исках да го пращам никъде.

Той ме изслуша, без да каже нищо. Обясних му причините за решението си и се надявах да ме разбере. Не зададе никакъв въпрос, но в очите му имаше отчаяние, сякаш чуваше собствената си смъртна присъда.

Аз свърших и усетих, че имам нужда да остана за малко сам. Потупах го по бедрото и отидох в кухнята да си налея вода. Когато се върнах, го намерих захлупил лице на дивана. Раменете му трепереха. Тогава за пръв път го видях да плаче.

На сутринта започнах да прибирам багажа му. Минах през чекмеджетата, папките с документи, шкафовете и гардероба. В чекмеджето за чорапи имаше чорапи, в това за ризи имаше само ризи. Всички документи бяха в надлежно надписани папки. Не биваше да ме учудва, но всъщност бях удивен. За разлика от повечето хора татко нямаше никакви тайни. Никакви скрити вещи, дневници, нито смущаващи хобита. Нищо, което да ми подскаже, че е водил някакъв таен живот. Нищо, което можеше да ми помогне да го разбера по-добре. Беше точно такъв, за какъвто се представяше, и изведнъж осъзнах, че му се възхищавам заради това.



Свърших с багажа и се върнах при него. Татко беше буден. Редовното хранене бе възвърнало част от силите му и в очите му имаше светлинка. На масата лежеше лопата и докато се чудех какво прави там, той ми подаде смачкан лист хартия. На нея имаше набързо начертана карта, а под картата бе написано с разкривени букви:

В задния двор.

— Какво е това? — попитах объркано.

— За теб е — отвърна той и посочи лопатата.