16.

Тя беше влюбена в друг.

Разбрах го още преди да стигна до края на писмото, и светът сякаш спря да се върти за мен. Първата ми реакция беше да свия инстинктивно юмрук и да разбия стената до себе си, но вместо това смачках писмото на топка и го захвърлих. Тя ме предаваше. Разрушаваше всичко, което имаше някакво значение за мен. Намразих я, намразих и онзи мъж без име и лице, който ми я бе откраднал. Представих си какво ще му се случи, ако някога го срещна, и картинката не беше от приятните.

В същото време жадувах да поговоря с нея поне за минута. Очи в очи. Да се върна вкъщи или поне да я чуя по телефона. Част от мен все още не можеше да повярва, не искаше да повярва. Не и сега, не и след като бяхме преживели толкова много. Оставаха ни само някакви си девет месеца, толкова ли не можеше да почака?

Но не се върнах вкъщи и не се обадих. Не писах и не чух повече за нея. Взех смачканото писмо, изгладих го и го сложи отново в плика. Реших да го нося със себе си като бойна рана. През следващите седмици бях най-ревностният войник във взвода — бягах в единствения разбираем за мен свят. Кандидатствах за всякакви мисии, без значение колко опасни бяха, не разговарях с никого и единствената ми грижа беше да не натисна спусъка прекалено рано. Не вярвах на местните и макар че не се стигна до нещастни „инциденти“ — както военните наричаха смъртта на цивилни граждани — ще излъжа, ако кажа, че съм бил търпелив и любезен с тях. Въпреки че почти не спях, сетивата ми бяха изострени до краен предел. Рискувах живота си, за да изтрия образа на Савана от съзнанието си, да забравя, че с любовта ни е свършено.

Животът ми следваше променливия път на войната. Багдад падна за по-малко от месец, последва кратък период на облекчение, но после положението отново се влоши. Защото тази война си беше като всяка друга. Войните са резултат от борба за надмощие на нечии икономически интереси, но осъзнаването на този факт не правеше живота на хората по-лек. След падането на Багдад се наложи да поемем ролята на полицаи и съдии. А ние не бяхме подготвени за това.

Погледнато отстрани, работата изглежда лека и дори приятна, но в реалния свят не е толкова лесно да взимаш решения. Много често при мен идваха мирни граждани, обясняваха, че този или онзи е откраднал нещо или пък е извършил някакво друго престъпление, и ме молеха да предприема нещо. Това не беше наша работа. Ние бяхме там за да поддържаме някакъв ред, докато местните се организират и поемат контрола над държавата си, а това най-общо означаваше да убиваме метежниците, които от своя страна се опитваха да убият нас или мирните граждани. И този процес не беше нито бърз, нито лесен, дори и в районите, незасегнати от хаоса на войната. Но имаше места, където всичко беше буквално нагоре с краката и ние бяхме изпращани там. Трябваше да ги прочистим от метежници и различни банди, но понеже не достигаха войници, когато свършехме, ни изпращаха другаде. Малко след това те се връщаха и всичко започваше отново. Понякога момчетата се питаха дали действията ни не са безсмислени, но никой не говореше открито.

Не знам как да опиша стреса, объркването и отвращението ни през тези девет месеца, освен с многото пясък. Да, знам, че бяхме в пустинята, освен това съм прекарал голяма част от живота си на плажа, така че трябва да съм свикнал, но оня пясък беше различен. Влизаше под дрехите, в оръжията, промъкваше се в затворени кутии, в храната, в ушите, носа и между зъбите. Когато плюех, песъчинките дращеха езика ми. Хората са странни същества. Те не искат да научат истината за войната, а тя беше проста — през повечето време Ирак не беше лошо място, но понякога ставаше по-страшно и от ада. Но те не искат да слушат, че войник от моя взвод застреля, без да иска малко дете, оказало се на лошо място в лош момент. Или за войници, разкъсани на парчета от СГ — саморъчно направени гранати — по пътищата край Багдад. Или за кървавия дъжд над града, придружен с парчета човешка плът. Не, всички искат да слушат за пясъка, защото той държи ужаса на войната на безопасно разстояние от домовете им.

Изпълнявах задълженията си по най-добрия познат ми начин, преподписах отново и останах в Ирак до февруари 2004 година, после се върнах в Германия, купих си мотоциклет „Харли Дейвидсън“ и се опитах да се преструвам, че съм излязъл невредим от войната, но кошмарите ме връхлитаха всяка нощ и аз се будех, облян в пот. Нервите ми бяха опънати до крайност и избухвах при най-малкия повод. Не можех да гледам спокойно как хората се движат близо до сградите и непрекъснато оглеждах прозорците за снайперисти. Психологът (всеки от нас трябваше да мине през него) ми каза, че това е нормално, предвид през какво съм минал, и с времето всичко щяло да отшуми, но аз се съмнявах.

След Ирак животът ми сякаш остана без смисъл. Сутрин тренирах здраво, участвах активно в занятията с оръжия и по навигация, но нещата не бяха същите. Заради ръката си Тони бе освободен от служба и си тръгна с медал „Пурпурно сърце“. Замина за Бруклин направо от Багдад. През 2003 изтече договора на още четири момчета от взвода. Бяха си изпълнили съвестно дълга и бе дошло време да подредят живота си. Аз подписах за още четири години. Не бях сигурен, че постъпвам правилно, но не знаех какво друго да правя.

Когато обаче строих новия набор, изведнъж се почувствах не на място. Децата си бяха добри, но за мен не беше същото. Те не бяха моите приятели, не бях живял с тях, не бяхме работили заедно на Балканите и не бяхме воювали рамо до рамо в Ирак. И дълбоко в себе си знаех, че никога няма да ги допусна близо до себе си, както беше с предишните. За тях бях непознат и исках да си остана такъв. Тренирах сам, избягвах лични контакти и знаех, че ме мислят за стар досадник, който си мисли само едно — как да ги върне цели на майките им. Повтарях им го непрекъснато, докато ги обучавах, и щях да направя всичко, за да ги опазя. Но, както вече казах, не беше същото.

И така, приятелите си отидоха и татко остана единственият ми близък човек. Аз се посветих на грижата си за него. След Ирак ни дадоха извънреден отпуск и изкарахме заедно четиринайсет хубави дни през пролетта на 2004 година. Върнах се у дома и през тези две седмици двамата прекарахме повече време заедно отколкото през изминалите десет години. Той беше вече пенсионер и целият ден беше наш. Лесно свикнах с режима му. Закусвахме, правехме трите разходки по разписание и вечеряхме заедно. През останалото време разговаряхме за монети и дори купихме няколко, докато бях в града. Интернет улесняваше много процедурата, макар издирването да не беше така вълнуващо, но не бях сигурен, че татко усещаше разликата. Разговарях с търговци, които не бях чувал повече от петнайсет години, но те ме помнеха и бяха любезни и изчерпателни в информацията си както винаги. Разбрах, че светът на нумизматите не е голям и всички се познават. Когато получехме доставката — тя обикновено идваше още на другия ден — татко и аз се редувахме да я оглеждаме и изследваме, вълнувахме се за всяка драскотина и обикновено се съгласявахме с цената, посочена в Професионалния каталог. Понякога умът ми се отнасяше другаде, но татко можеше да съзерцава монетата с часове, сякаш в нея се криеше тайната на живота.

За друго почти не разговаряхме, но нямаше и нужда. Той не искаше да слуша за Ирак, аз пък не исках да говоря за това. Никой от нас нямаше личен живот, за да обсъжда друга тема — Ирак не беше благодатна почва за социални контакти, а татко… той беше мой баща и аз дори не си правех труда да го питам за такива работи.

Но се тревожех за него. Докато се разхождахме, виждах че едва диша. Подхвърлих, че двайсет минути може би са много, но той отвръщаше, че времето е определено от лекаря и нямаше сила, която да го разубеди. След разходката се чувстваше много по-уморен от нормалното и минаваше час, преди трескавата червенина по бузите му да избледнее. Говорих с лекаря и нещата се оказаха по-лоши, отколкото очаквах. Той ми обясни, че сърцето на татко е сериозно увредено и от медицинска гледна точка било истинско чудо, че се справя толкова добре. Липсата на движение щяла да му се отрази още по-зле.

Дали заради разговора с лекаря, или заради желанието ми да съм по-близо до него, но по време на отпуските ние се разбирахме по-добре от всякога. Вместо да го притискам с разни въпроси, аз просто седях до него в кабинета му, четях или решавах кръстословица, а той разглеждаше монетите си. Не очаквах нищо повече и това ми действаше успокояващо, а мисля, че и на него. Постепенно той започна да се радва на промяната в отношенията ни. Понякога го хващах, че учудено се взира в мен. Прекарахме много часове заедно и някак незабелязано станахме приятели. Започнах да съжалявам, че навремето му позволих да изхвърли снимката от бюрото си и когато дойде време да се връщам в Германия, усетих, че ще ми липсва, както никога досега.

Есента на 2004 мина бавно, също като зимата и пролетта на 2005. Дните се нижеха еднообразно. Понякога монотонното ежедневие се нарушаваше от поредния слух, че отново ще ни пратят в Ирак, но аз не се вълнувах много. За мен Ирак не беше новост.

Ако останех в Германия — добре, ако заминех за Ирак — пак добре. Като всички и аз се интересувах от хода на войната в Близкия Изток, но щом оставех вестника или изключех телевизора, умът ми литваше в друга посока.

Тогава бях на двайсет и девет и въпреки че бях преживял много повече от връстниците си, животът ми тъпчеше на едно място. Бях влязъл в армията, за да порасна, и макар в известно отношение да беше точно така, понякога се чудех дали наистина съм достатъчно зрял. Нямах кола, нито дом и като изключим баща ми, си нямах никого на света. Докато портфейлите на връстниците ми бяха издути от снимки на децата и съпругата, в моя имаше една-единствена избеляла снимка на жената, която някога бях обичал и загубих. Другите войници крояха планове за бъдещето, аз не очаквах нищо от него. Имаше моменти, когато улавях любопитните им погледи и се чудех какво ли си мислят за мен. Не споделях нищо за миналото си, не говорех за себе си. Никой не знаеше за Савана, нито за татко и приятелството ми с Тони. Тези спомени си бяха само мои, защото бях научил, че е най-добре някои неща да останат в тайна.