Започнахме да се караме. И също както при скандала през второто ни лято в квартирата й аз не нямах смелост да споделя тревогата си, засягах се от всяка нейна дума и се дразнех, че не прави нищо, за да разсее страховете ми. Намразих телефонните разговори, обвинявах тях за изблиците на ревност.

Но въпреки всичко не се съмнявах, че ще го преодолеем. Исках да бъда с нея повече от всичко на света и вярвах в любовта ни. Започнах да се обаждам още по-често и не позволявах на ревността да покаже рогата си. Насилвах се да звуча бодро, с надеждата, че това ще й вдъхне сили. Постепенно реших, че нещата са се оправили и на повърхността наистина изглеждаше така, но когато четири дни преди Коледа й напомних, че ще съм си вкъщи след по-малко от година, вместо очаквания развълнуван отговор, последва мълчание. Чуваше се само дишането й.

— Чуваш ли ме? — попитах.

— Да — отвърна тихо тя. — Просто съм го чувала и друг път.

Беше истина, и двамата го знаехме, и това разби съня ми.

Следващото пълнолуние се падна точно на деня след Нова година и въпреки че излязох навън и отново си припомних за нашата първата седмица, мислите ми бяха объркани и тъжни. На връщане минах покрай момчетата, които стояха на групички край стената на спалното, пушеха и си приказваха. Запитах се какво ли си мислят за мен, когато ме гледат да бродя сам в нощта. Дали усещаха, че започвам да губя всичко, което имах? Дали разбираха колко много ми се щеше да променя миналото? Не знам, а и те не попитаха.

Светът около нас се променяше бързо. Една сутрин най-после получихме дългоочакваната заповед и след няколко дни отрядът ни вече беше в Турция, готов да влезе в Ирак от север. Събрахме се, разпределихме задачите, изучихме топографията на района и обсъдихме бъдещите ходове. Имахме малко свободно време, но в редките случаи, когато напускахме лагера, нямаше как да не забележим враждебните погледи на хората по улиците. Чуха се слухове, че Турция отказва да ни даде достъп до иракската граница и ще има смяна на плана. Отдавна бяхме престанали да обръщаме внимание на слуховете, но този път те се оказаха верни и ние се отправихме към Кувейт, за да започнем всичко отначало.

Приземихме се следобеда и се оказахме заобиколени от всички страни от пясък. Почти веднага ни натовариха на автобуси и ни отведоха до най-големия палатков лагер, който някога бяхме виждали. Армията правеше всичко възможно, за да ни осигури добри условия. Храната беше добра и имахме всичко необходимо, но беше скучно. Пощата я нямаше никаква — не получих нито едно писмо — и пред телефоните вечно се извиваха километрични опашки. Между тренировките сядахме с момчетата и се опитвахме да познаем откъде ще започне атаката или слагахме противогазите и тичахме до припадък. Моят взвод трябваше да се присъедини към други военни части и заедно да тръгнем към Багдад. През февруари вече имахме чувството, че живеем от години в пустинята и бяхме готови на всичко, за да се махнем оттам.

В Кувейт бяха струпани огромно количество войници, но никой не знаеше какво точно ще става. Чу се за биологическо и химическо оръжие. Чу се също, че Саддам си бе извадил поука от операция „Пустинна буря“ и бе разположил готовата да се бие до последна капка кръв гвардия около Багдад. На седемнайсети март вече знаехме със сигурност, че война ще има. През последната нощ в Кувейт написах писма за моите любими — едно до татко и едно до Савана. Няколко часа след това колона от войници, дълга няколко километра, вече крачеше към Ирак.

В началото престрелките бяха спорадични. Въздушни сили контролираха небето над нас и ние се движехме сравнително спокойно из пустинния терен. През повечето време иракската армия не се виждаше никъде и това усилваше безпокойството ми, защото нямах представа с какво ще се сблъскаме по-нататък. От време навреме съобщаваха, че напред се стреля, и ние залягахме в пясъка, но скоро разбирахме, че тревогата е фалшива. Всички бяхме като навити пружини. Не бях спал три дни.

Сблъсъците станаха по-осезаеми, когато навлязохме във вътрешността, и първото нещо, което научих от операция „Свобода за Ирак“, беше, че цивилното население и враговете не се различават по нищо. Куршумите изсвистяваха край ушите ни, ние нападахме и дори не знаехме срещу кого стреляме. Щом наближихме Сунитския триъгълник, нещата се промениха. При Фалуджа, Рамала и Тикрит се водеха ожесточени боеве, но с части от други дивизии. Моят взвод се присъедини към осемдесет и втори въздушнодесантен и атакува Самава. Това беше първата ни битка.

Противовъздушните сили бяха прочистили пътя пред нас. Предишния ден тук фучаха куршуми, гърмеше се отвсякъде, избухваха бомби, но когато прекосихме моста към града, ни посрещна неестествена, стряскаща тишина. Взводът трябваше да остане в предградията, да претърси къщите и да очисти района от врагове. Тръгнахме и пред очите ни се заредиха ужасяващи картини: обгорели останки от коли и камиони с безжизнени тела на шофьорите до тях; полуразрушени сгради; угаснали пожари, над които все още се виеха струйки дим. Отделни изстрели ни държаха нащрек. Другаде пък от къщите изскачаха мирни граждани и тръгваха към нас с вдигнати ръце, а ние се опитвахме да спасим живота на ранените.

В късния следобед вече бяхме готови да поемем обратно, но в същия миг през прозореца на една сграда от другата страна на улицата към нас полетя дъжд от куршуми. Притиснати до стената, ние бяхме в неизгодна позиция. Оставих две момчета да ни покриват, а останалите преведох през улицата, където беше по-безопасно. Беше истинско чудо, че никой от нас не загина. Намерихме прикритие и стреляхме, докато ни се схванаха пръстите. Направо ги разбихме. Най-после от сградата замлъкнаха. Убедих се, че е безопасно, и поведох хората си натам. Разбих Вратата с граната, дадох знак на другите зад мен и надникнах. Всичко вътре беше разрушено, но един иракски войник бе останал жив. Прикрит зад купчина тухли и мазилка, той започна да стреля веднага щом подадохме глави. Един куршум уцели Тони в ръката. Останалите изстреляхме пълнителите си в посоката, откъдето дойде стрелбата. Шумът беше оглушителен, не чувах собствения си писък, но натисках спусъка и въртях автомата във всички посоки — по пода, стените и тавана. Парчета от мазилка, тухли и дърво се разхвърчаха из въздуха, всичко стана на решето. Когато най-после спряхме, можех да се закълна, че не е останало живо същество, но за всеки случай хвърлих още една граната в ъгъла, откъдето бе започнала стрелбата, и се отдръпнах, за да избегна ударната вълна.

След тези двайсет най-страшни минути в живота ми в квартала стана тихо като в гробище. Остана само пищенето в ушите ми, звуците от повръщането на хората ми и псувните им. Превързах ръката на Тони и заповядах изтеглянето на взвода. Скоро се добрахме до железопътната гара, която вече беше обезопасена от нашите, и там се сринахме. Същата нощ получихме първата поща от шест месеца насам.

За мен имаше шест писма от татко и само едно от Савана. Приближих го до мъждивата светлина на лампата и зачетох:

Скъпи Джон,

Седя на масата в кухнята и се чудя как да ти съобщя това, което трябва да ти кажа. Иска ми се сега да си тук, при мен, за да поговорим лично, но знам, че е невъзможно. И ето ме тук, седя, потънала в сълзи, търся подходящите думи и се моля да ми простиш за това писмо.

Знам, че преживяваш ужасни дни. Опитвам се да не мисля за войната, но не мога да избягам от нея и полудявам от страх за теб. Гледам новините, чета всички вестници и се мъча да отгатна къде точно си и дали си добре. Всяка нощ моля Бог да те върне невредим вкъщи и ще продължавам да го правя. Ние с теб преживяхме нещо прекрасно и аз те уверявам, че никога няма да го забравя. Не искам да си мислиш, че си означавал по-малко за мен, отколкото аз за теб. Ти си изключителна личност, Джон, и затова се влюбих в теб, но по-важното е, че чрез теб разбрах какво значи да обичаш истински. През последните две и половина години, повярвай ми, при всяко пълнолуние съм излизала навън и съм си спомняла дните на нашата любов. Помня до най-малка подробност нашата първа вечер и чувството, че с теб сякаш съм си у дома, помня и онази нощ, когато правихме любов.

Затварям очи и виждам лицето ти. Вървя по улицата и усещам ръката ти в моята. И това чувство все още живее в мен, но дока то преди то ми носеше утеха, сега ме изпълва с болка. Разбрах причината да останеш в армията и уважих решението ти. Все още го ценя, но и двамата знаем, че през това време връзката ни се промени. Ние самите се променихме, сигурна съм, че и ти го разбираш. Може би бяхме разделени прекалено дълго, а може би просто живеем в различни светове. Не знам. Всеки път когато се караше, се мразех. И въпреки че все още се обичаме, някак си загубихме онази вълшебна тръпка, която ни правеше едно цяло.

Знам, че звучи като извинение, но, моля те, повярвай ми, когато казвам това, нямам предвид, че съм влюбена в друг. Сама не мога да се разбера, затова не мога да го обясня и на теб. Но заради всичко красиво, което преживяхме, не искам да продължавам да те лъжа. Лъжата ще принизи чувствата, които споделяхме, а аз не искам това, въпреки че когато прочетеш писмото, вероятно ще се почувстваш предаден.

Ще те разбера, ако вече не искаш да говориш с мен, ще те разбера и ако ме намразиш. Част от мен също се мрази. Пиша ти и се ненавиждам за това. Поглеждам се в огледалото и имам чувството, че оттам ме гледа жена, която не заслужава да бъде обичана.

Може би няма да искаш да го чуеш, но те уверявам, че винаги ще останеш част от мен. Ти имаш специално място в сърцето ми и никой никога няма да те измести оттам. Ти си благороден човек, Джон, ти си моят герой, мил и честен, и нещо още по-важно — ти си първата ми истинска любов. И няма значение какво ще ни донесе бъдещето, винаги ще си останеш първата ми любов и знам, че животът ми е по-хубав заради теб.

Толкова съжалявам!

Савана

Трета част