— Помниш ли, когато бяхме в Атланта и ти намери онази монета с бика? — започна той. — Онази, дето я имаме на снимка? Никога няма да забравя колко развълнуван беше тогава. Напомни ми за мен самия, когато обикалях с татко.

Поклатих глава, споменът изкара на повърхността цялото ми негодувание от живота, който водехме.

— Писна ми да слушам за тъпите ти монети! — озъбих му се аз. — Защо не вземеш да продадеш шибаната колекция и да се захванеш с нещо друго? Каквото и да е?

Татко не отговори, но и до сега не мога да забравя болката, която се изписа на лицето му. Но се окопити, обърна ми гръб и се затътри към кабинета си. Бях го наранил и макар да си повтарях, че не съм го искал, дълбоко в себе си знаех, че лъжа. Оттогава той престана да говори за монети. Аз също. Колекцията стана причина за пълния разрив помежду ни. Без нея не остана нищо, за което да си говорим. След няколко дни забелязах, че единствената ни снимка бе изчезнала от бюрото му, може би си мислеше, че и най-малкият намек за монетите ме обижда. И наистина — беше прав. И въобще не се разстроих от липсата й.

Като ученик никога не съм имал намерение да влизам в армията. Независимо, че източната част на Северна Каролина е един от най-военизираните райони в Щатите — на разстояние от два часа път с кола от града ни се намират седем военни бази — винаги съм си мислел, че военният живот е за загубеняците. Кой иска да прекара живота си в изпълняване на безсмислени заповеди от изкукуригали офицери? Аз поне — в никакъв случай, и като изключим онези момчета от офицерската школа, почти никой. Добрите ученици плъзнаха по колежите и университетите на Северна Каролина, а другите останаха да се мотаят из града, скачаха от една гадна работа на друга, пиеха кашони с бира и избягваха всичко, което би могло да ги натовари с някаква отговорност.

Аз бях от втората категория. След дипломирането за две години минах през каква ли не работа: бях сервитьор в едно ресторантче до града, късах билети в местния киносалон, товарех и разтоварвах кашони в големия супермаркет, правих палачинки във „Вафлената къща“ и продавах билети в няколко туристически обекти, които предлагаха боклуци на нещастните курортисти. Изхарчвах всеки спечелен петак, губех всяка надежда да спестя нещо и някога да заработя за себе си и в крайна сметка зарязвах всяка работа. Но тогава не ми пукаше. Живеех си живота. Спях до обяд, после отивах на плажа и сърфирах до тъмно. Понеже все още живеех у дома, не давах никакви пари за храна, наем и застраховки, камо ли да заделям за бъдещето. И никой от момчетата не го правеше. Не помня да съм се чувствал нещастен, но след известно време взе да ми омръзва. Писна ми не от сърфа — през 1996 ураганите Берта и Фран минаха през нашия плаж и това бяха най-добрите вълни от много години насам — а от висенето в бара на Лерой. Започнах да осъзнавам, че вечерите ми са едни и същи. Отивах там, пиех бира, засичах някой бивш съученик, той ме разпитваше какво правя, аз му отговарях, после той ми разказваше за себе си и не беше нужно да си гений, за да схванеш, че и двамата сме хванали влака за никъде.

Дори и да си имаше собствена квартира, никога не вярвах, че му харесва да копае канали, например, или да мие коли на автомивката. Знаех много добре, че никой от нас не си е мечтал за това в училище. Бях мързелив ученик, но не и тъпак.

Тогава излизах с много момичета. В „Лерой“ ги имаше с лопата да ги ринеш. Повечето от връзките ми бяха мимолетни. Използвах жените и им позволявах да ме използват, но пазех чувствата за себе си. Само с една, на име Луси, се задържах повече от два месеца и през малкото време, прекарано с нея, си мислех, че съм влюбен. Беше една година по-голяма от мен, учеше в колежа в Уилмингтън и искаше да замине за Ню Йорк, когато завърши.

— Харесвам те — каза ми последната вечер, — но ние сме много различни. Можеш да направиш толкова много неща с живота си, но по някаква необяснима за мен причина си губиш времето тук и това те задоволява. Поколеба се за миг, после продължи: — Но има и нещо друго. Не разбирам какво наистина чувстваш към мен и дали въобще имаш някакви чувства.

Знаех, че е права. Няколко седмици след разговора ни тя се качи на самолета и замина, без да си вземе довиждане с мен. След една година взех телефонния й номер в Ню Йорк от родителите й, обадих й се и си поговорихме двайсетина минути. Беше сгодена за някакъв адвокат и сватбата щеше да е следващия юни.

Разговорът ме засегна неочаквано силно. Същият ден ме бяха уволнили от работа — отново — и аз, както винаги, отидох да си ближа раните в „Лерой“. Щом влязох, ме посрещна същата тълпа от неудачници и изведнъж осъзнах, че не искам да прекарам още една безсмислена вечер и да се преструвам, че всичко в живота ми е наред. Купих си един стек бира и отидох на плажа. Тогава за пръв път се замислих какво наистина ще правя оттук нататък, дори се запитах дали не е най-добре да послушам татко и да се запиша в колеж. Но бях приключил с училището толкова отдавна, че идеята ми се стори чужда и дори нелепа. Наречете го късмет или зла участ, но точно в този момент край мен минаха двама моряци, които правеха вечерния си джогинг. Млади и в отлична форма, те излъчваха самоувереност и спокойствие. Ако те могат, помислих си, защо да не мога и аз?

Обмислях идеята няколко дни, накрая реших окончателно и поставих татко пред свършен факт. Всъщност въобще не го попитах — тогава двамата не си говорехме. Но една нощ се прибрах и на път за кухнята го мярнах да седи зад бюрото си както обикновено. Този път се спрях и го загледах. Плешивината на темето му се бе уголемила и малкото останала коса около ушите беше съвсем бяла. А му оставаха още няколко години до пенсия. И неочаквано ме ужили мисълта, че след всичко, което бе направил за мен, просто нямам право да постъпвам така с него.

И се записах в армията. Първото ми желание беше да постъпя във флота, защото познавах много моряци. Райтсвил Бийч гъмжеше от моряци от Кемп Леджин и Чери Пойнт, но когато работата опря до документите, се записах в армията. Прецених, че и в двата случая ще държа пушка, но това, което изигра решаващо действие, беше, че наборната комисия за флота бе излязла в обедна почивка и трябваше да вися там, докато се наобядват, а армейският офицер, чийто офис беше срещу този за флота, си беше на линия. Взех решението спонтанно и след двайсетина минути неочаквано и за мен се оказах с подписан договор за четири години. Офицерът ме потупа по рамото, поздрави ме с избора и аз си тръгнах, потресен от това, което бях направил преди малко. Беше 1997 година и аз бях на двайсет.

Лагерът за новобранци във Форт Бенинг беше толкова отвратителен, колкото си го представях. Всичко бе организирано сякаш нарочно да ти смачка достойнството и да ти промие мозъка, за да се научиш да изпълняваш безпрекословно всяка заповед, без значение колко глупава е тя. За разлика от останалите, аз се приспособих бързо. Реших да избера пехотата. През следващите месеци минахме обща подготовка и симулирахме различни военни ситуации в Луизиана и добрия стар Форт Браг. Основно учехме как да убиваме хора и да разрушаваме създаденото от тях. Не след дълго моят взвод, като част от Първа пехотна дивизия, бе изпратен в Германия. Не знаех грам немски, но това се оказа без значение, защото тези, с които общувах, знаеха английски. Отначало беше лесно. Военният живот е подреден и няма какво толкова да му мисли човек. После прекарах седем отвратителни месеца на Балканите — първо в Македония, през 1999, после в Косово, където останах до пролетта на 2000 година. Войнишката служба не е много добре платена, но предвид, че не даваш пари за наем, нито за храна и няма къде да харчиш, успях да сложа нещичко в банката.

Първия си отпуск прекарах у дома и се отегчих до смърт. За втория отидох до Лас Вегас. Един приятел беше оттам, покани ни с още един тип на гости. Настанихме се в къщата на родителите му и се впуснахме по казината. Там профуках всичко, спестено до този момент. Третият отпуск беше веднага след Косово и аз имах нужда от сериозна почивка, затова реших да си отида вкъщи с надеждата, че скуката ще успокои настръхналите ми нерви. Заради голямото разстояние с татко се чувахме рядко по телефона, но той ми пишеше най-редовно, на всяко първо число на месеца. Писмата му нямаха нищо общо с тези, които другите получаваха от майките, сестрите или гаджетата си. В тях нямаше нищо лично, нищо сантиментално и нито дума дали му липсвам или не. Но и за монетите не споменаваше нищо. Пишеше за промените в квартала и основно за времето. Когато му опишех някой от сблъсъците, в които участвах на Балканите, той отвърна, че се радва, че съм оцелял, но нищо повече. По начина на изказване разбрах, че не иска да чува за опасностите, на които съм подложен. Явно фактът, че живеех в риск, го плашеше и аз престанах да пиша за страшните неща, съпътстващи живота на войника. Пишех колко досадна работа е да си на пост и как, понеже няма какво друго да правя, броя цигарите на другия приятел на пост, за да не заспя. Всяко негово писмо завършваше с обещанието, че ще пише отново и никога не ме разочароваше. Бях започнал да осъзнавам, че в много отношения той е далеч по-добър от мен.

През тези три години пораснах и помъдрях. Знам, знам, че е клише — влизаш в казармата момче, излизаш мъж — но в армията наистина се налага да пораснеш бързо, особено ако си в пехотата. Поверяват ти екипировка, която струва цяло състояние, другарите ти разчитат на теб и ако се издъниш, последиците са много по-сериозни от това да си легнеш без вечеря. Наистина, има прекалено много бумащина и скука, всички пушат, не могат да скалъпят и едно изречение без псувня и държат под леглата си кашони с порносписания. Освен това трябва да отговаряш точно и ясно на ония репи от офицерската школа, които си мислят, че такъв като теб не може да има коефициент на интелигентност, по-голям от този на неандерталец. Но в крайна сметка тук научаваш най-важния урок в живота си — че трябва да поемеш своята част от отговорността и е най-добре да го направиш както трябва. Не можеш да кажеш „не“, когато има заповед. И няма да е пресилено, ако кажа, че живота на всеки зависи от другия. Едно грешно решение и другарят ти може да умре. Ето в това е силата на армията. Някои хора си мислят, че войниците излагат всеки ден живота си на опасност и се бият заради някаква идея… това са пълни глупости. Работил съм с какви ли не войници, с всякакви политически разбирания, срещал съм такива, които мразят армията, и други, които се борят за кариера, срещал съм гении и идиоти, но когато застанем рамо до рамо с пушките, правим каквото трябва, за да се предпазим един друг. Заради приятелството. Не заради родината, не от патриотични подбуди, не и защото си машина за убиване, а заради човека до теб. Биеш се заради приятеля си, за да запазиш живота му, и всичко в армията е подчинено на този простичък факт.