Няколко часа след това вече знаех, че САЩ ще отвърне на удара и армията ще води операцията. В базата обявиха тревога и моите момчета ме накараха да се чувствам горд с тях. Изведнъж между тях изчезнаха всякакви лични и политически различия и за кратко време всички се превърнахме в американци.

Пред щабовете на наборните комисии в страната се извиха опашки от мъже, готови да влязат в редовете на армията. Сред онези, които вече бяха на служба, желанието да удължат договора си беше по-силно от всякога. Тони пръв подписа за още две години, а след него и всички останали. Дори и аз, който очаквах с нетърпение уволнението си и броях дните, оставащи до срещата ми със Савана, също останах.

Най-лесно би било да кажа, че го направих, защото се повлиях от всеобщия патриотичен плам. Но това е просто извинение. Разбира се, бях завладян от бойна страст, като другите, но преподписах главно заради приятелите и отговорността към хората от моя взвод. Обичах ги, грижех се за тях и мисълта да ги изоставя в такъв момент ми се струваше невъзможна. Бяхме преживели толкова много заедно, можех ли сега да постъпя като страхливец?

Съобщих веднага новината на Савана. В началото ме подкрепи без никакво колебание. И тя като всички американци беше ужасена от случилото се и разбираше отговорността, която носех. Преди още да й обясня, заяви, че се гордее с мен. За всички беше пределно ясно, че да служиш на страната си означава да си готов на лични жертви.

Въпреки че разследването приключи сравнително бързо, годината завърши без инциденти. За разочарование на момчетата дивизията ни не беше включена в акцията за сваляне на правителството на талибаните в Афганистан и ние продължихме да тренираме и да се готвим за бъдещата инвазия в Ирак — нещо, в което никой не се съмняваше.

Някъде по това време писмата на Савана се промениха. Преди пристигаха всяка седмица, сега започнаха да идват на десет дни, а с времето разредиха до две на месец. Утешавах се с факта, че тонът им беше същият, но малко по малко и той се измени. Нямаше ги вече дългите пасажи, където описваше нашето бъдеще заедно и заради които очаквах с нетърпение всяка поща. Но всъщност беше логично — как да пишеш за бъдещето, когато знаеш, че се отдалечава от нас поне с още две години.

Пролетта дойде и аз започнах да се утешавам с мисълта, че ще я видя поне за две седмици през отпуска. Но съдбата просто си играеше с нас. Два дни преди да се завърна, бях извикан при главнокомандващия. Представих се, той ме изгледа внимателно и ме покани да седна. Каза ми, че татко е получил инфаркт и вече ми е отпуснат отпуск по спешност. И вместо в Чапъл Хил за две жадувани от нас седмици аз се озовах в Уилмингтън, до леглото на татко във воняща на дезинфектант стая, чиято миризма ми навяваше по-скоро мисли за смъртта, отколкото за оздравяване. Заварих го в интензивното, където остана през по-голямата част от отпуска ми. Кожата му беше сивкава, а дишането — накъсано. През първата седмица се мяташе между комата и кратки проблясъци на съзнание, но когато беше буден, виждах емоции, които рядко бях засичал в погледа му и никога в комбинация: отчаян страх, объркване и трогателна благодарност, че съм до него. Седях с часове до него и държах ръката му, също ново преживяване за мен. Заради тръбата в гърлото той не можеше да говори, затова говорех само аз. Не споменавах за живота си в базата, основната тема бяха монетите. Прочетох му новия брой на Сивия бюлетин, после отидох у дома, извадих старите струпани до бюрото му броеве и започнах да му ги чета един по един. В интернет намерих сайтове като „Редки монети в Дейвид Хол“ и „Нумизматика“ и му разказах какво се предлага там. Удивих се от цените на отделите екземпляри и пресметнах, че въпреки падането на стойностите заради покачването на златото колекцията на татко беше поне десет пъти по-скъпа от къщата ни. Татко не беше в състояние да проведе дори елементарен разговор, но бе успял да стане истински богаташ.

Но той не се интересуваше от стойността им. Очите му бягаха винаги, когато го споменавах, и аз се сетих, че още навремето той се вълнуваше повече от историята на самата монета и процеса на придобиването й отколкото от цената. Припомних си монетите, които бяхме открили заедно. За щастие татко си бе водил подробен дневник и аз започнах да го чета вечер преди заспиване. Постепенно спомените ми се върнаха. Четях, а на следващия ден му разказвах за пътуванията ни до Рейли, Шарлът и Честър. Докторите не бяха сигурни, че възприема, когато му се говори, но през тази седмица той се усмихваше повече отколкото през целия си досегашен живот. Върна се вкъщи един ден преди да отлетя за Германия и от болницата поеха ангажимент да осигурят човек да го наглежда, докато се възстанови напълно.

Престоят му в болницата засили връзката помежду ни, но за съжаление не можех да кажа същото за нашата със Савана. Не ме разбирайте погрешно — тя идваше винаги когато можеше, подкрепяше ме и ми съчувстваше. Но аз прекарвах прекалено много време в болницата и нямаше как да запълня пукнатината, появила се между нас. Да си призная, дори не знаех какво точно искам от нея. Когато беше там, си мислех, че е по-добре да съм сам, когато я нямаше, я исках до себе си. Савана успяваше да лавира между мините, без да реагира на тормоза, на който я подлагах. Сякаш знаеше по-добре от мен какво мислех и какво исках от нея.

И двамата се нуждаехме отчаяно от време да бъдем заедно. Ако мога да сравня връзката ни с батерия, тя постепенно се изтощаваше и ни трябваше близост, за да я презаредим. Веднъж, докато седях до татко, заслушан в пиукането на апарата, отчитащ сърдечния ритъм, изчислих, че през последните сто и четири седмици съм прекарал с нея само четири. По-малко от пет процента. Дори да прибавим писмата и телефонните разговори, пак си беше истинско чудо как успявахме да оцелеем досега. През тези две седмици се разходихме няколко пъти из града и два пъти вечеряхме заедно. Но Савана имаше лекции, освен това продължаваше да преподава и нямаше възможност да остане по-дълго. Опитвах се да не я виня, но го правех и постепенно започнахме да се караме. Не исках да става така, тя също, но просто не можехме да спрем. И въпреки че тя не казваше нищо, дори отричаше, истината беше, че по това време трябваше вече да съм си вкъщи завинаги, а не бях. Това беше първият път, когато ме излъга.

Преди да си тръгна, се сдобрихме и раздялата ни отново бе съпроводена от сълзи, макар и по-малко от миналия път. Беше удобно да си мисля, че е така, защото вече бяхме свикнали с разделите или пък защото бяхме по-зрели, но докато седях в самолета, не можех да не си призная, че нещо между нас се бе променило необратимо. Сълзите бяха по-малко, защото силата на чувствата ни бе започнала да намалява.

Тази мисъл не ми даваше мира и при следващото пълнолуние аз се озовах на футболното игрище в базата, втренчих се в кръглата луна и точно както бях обещал, си припомних нашето първо лято. Мислих и за втория отпуск, но, странно, въобще не се сетих за третия, защото вътрешно се досещах какво предвещава той.

През лятото татко започна лека-полека да се оправя. Пишеше ми, че го водят на разходка из квартала три пъти на ден. Всяка разходка траела двайсетина минути, но и това било трудно за него. Ако имаше някаква полза от тези разходки, тя беше, че му даваха възможност да запълни деня си с нещо друго, освен монетите след пенсионирането си. Сега ми пишеше много по-често, а аз му се обаждах всеки вторник и петък точно в един часа следобед. Опитвах се да отгатна по гласа състоянието му и винаги му напомнях да се храни добре, да спи повече и да не забравя лекарствата. Говорех предимно аз. За него телефонните разговори бяха по-трудни дори и от разговорите лице в лице и винаги ми се струваше, че иска да затвори колкото може по-бързо. Понякога го дразнех заради това, но не бях сигурен, че схваща шегите ми. Това ме забавляваше и често му се смеех. Той никога не отвръщаше на смеха ми, но тонът му ставаше по-ведър, макар и временно, след това отново потъваше в мълчание. И винаги вдигаше след първото позвъняване. Не беше трудно да си го представя как чака до телефона.

Август отмина, септември — също и есента дойде. Савана се дипломира, върна се в Ленор и си потърси работа. Във вестниците пишеха непрекъснато за предстоящата война и за становището на ООН по въпроса. Европейските държави се опитваха да възпрат нахлуването ни в Ирак, в столиците на съюзниците от НАТО се чувстваше напрежение и недоволство, организираха се демонстрации и водачите им крещяха с пълно гърло, че подобен акт от наша страна ще е голяма грешка. Нашите държавници пък се опитваха да променят общественото мнение в Европа. През това време ние си вършехме работата, готвехме се с мрачна решителност за неизбежното. През ноември ни изпратиха отново в Косово. Беше за кратко, но достатъчно, за да ми дойде до гуша от Балканите и от опазването на мира там. Защото всички ние знаехме, че война в Близкия Изток ще има, независимо дали Европа го иска или не.

Писмата на Савана все още пристигаха редовно, аз също се обаждах често. Обикновено й звънях преди изгрев — тогава при нея беше някъде към полунощ — и нерядко тя не си беше вкъщи. Повтарях си, че сигурно е излязла с приятели или с родителите си, но ревността ме гризеше. Страхувах се, че в живота й вече има друг мъж. Понякога продължавах да звъня на всеки половин час и кръвта ми кипеше от ярост.

Все се заричах, че следващия път ще я питам къде е била, но никога не го правех и тя не проявяваше желание да ми обяснява. Знам, беше грешка от моя страна, но просто не можех да си отворя устата, защото се страхувах от отговора. Говорех сковано и бях напрегнат, тя отговаряше по същия начин. Все по-често вместо уверения в любов и мили думи, разговорите ни се превръщаха в обмяна на информация. Затварях и започвах да се псувам заради ревността си и си обещавах следващия път да не да се държа така идиотски.

Друг път намирах същата Савана, която помнех и познавах, и можех да се закълна, че все още мисли за мен. За себе си мога да кажа, че я обичах както в първия ден, и често се улавях, че мисля с тъга за миналото. Естествено, че разбирах какво ставаше. Бях отчаян от огромното разстояние помежду ни, което не ми даваше възможност да спася това, което бе останало от любовта ни, и като в някакъв омагьосан кръг, отчаянието ми сякаш ни отдалечаваше още повече един от друг.