— Здрасти — казах.

— Здрасти — отвърна тя.

Влязох в стаята и седнах на ръба на леглото.

— Извинявай за всичко — започнах неловко. — Беше права. Миналата вечер се държах като кръгъл идиот. Не биваше да те поставям в такова положение пред приятелите ти. И не биваше да превъртам за закъснението ти. Обещавам, че няма да се повтори.

Тя потупа матрака да себе си и ме изненада като каза:

— Ела тук.

Приближих се и я прегърнах. Тя се притисна в мен и аз усетих повдигането на гърдите й при вдишването.

— Не искам да се караме повече — каза тихо тя.

— И аз не искам — отвърнах и я погалих.

Тя въздъхна дълбоко и попита:

— Къде беше?

— Никъде. Просто обикалях из студентското градче. Хапнах пица. Мислих.

— За мен ли?

— За теб. За мен. За нас.

Тя кимна.

— Аз също. Още ли си ядосан?

— Не — отвърнах. — Бях, но се уморих от яда си.

— И аз — повтори и вдигна лице към мен. — Искам да ти кажа какво си мислех, докато те нямаше. Може ли?

— Разбира се.

— Осъзнах, че аз съм тази, която трябва да се извини. Понеже все те карах да излизаме с компанията. Затова се вбесих, когато се карахме. Разбирах какво се опитваш да ми кажеш, но не исках да слушам, защото знаех, че си прав. Поне отчасти. Но за причината грешиш.

Погледнах я неразбиращо и тя продължи:

— Ти си мислиш, че искам да съм с тях, защото не ме е грижа за теб, нали? — попита Савана, но не дочака отговор. — Но това не е вярно. Напротив. Правех го именно защото означаваш много за мен. Не защото държах да те запозная с тях, а заради себе си.

Гласът й затрепери и тя замълча.

— Не разбирам какво се опитваш да ми кажеш — казах объркано.

— Помниш ли, когато ти казах, че ти ме правиш по-силна?

Аз кимнах и тя плъзна ръка по гърдите ми.

— Казах го сериозно. Миналото лято беше много важно за мен, дори не можеш да си представиш колко много. И когато си тръгна, аз бях съсипана. Питай Тим, той ще потвърди, че дори не можех да работя. В писмата си пишех, че всичко е наред, но не беше. Всяка нощ плачех, а през деня седях в кухнята и си мечтаех, надявах се, представях си, че се появяваш на плажа зад къщата. Всеки път когато видех подстриган по войнишки мъж, сърцето ми подскачаше, макар да знаех, че не си ти. Но исках да си ти и всеки път дъхът ми секваше. Знаех, че работата ти е важна, знаех, че не зависи от теб къде ще те изпратят, но не предполагах, че ще ми е толкова тежко без теб. Имах чувството, че умирам, и мина много време, преди да се съвзема. И сега, въпреки че те обичам с цялото си сърце и цяла година чаках тези две седмици, вътрешно треперя от страх, че всичко ще се повтори и когато си тръгнеш, аз отново ще се разпадна на парченца. Реших да направя всичко, за да избегна агонията. Затова си намирах каква ли не работа, разбираш ли, само за да не допусна отново да ми разбиеш сърцето.

В гърлото ми заседна буца, но аз мълчах. Оставих я да говори.

— Днес осъзнах, че докато пазя себе си, наранявам теб. Знам, че не е честно, но иначе няма да е честно към мен. След седмица ти ще си заминеш, аз отново оставам сама и отново ще се чудя как да продължа живота си. За някои хора е лесно. Ти би се справил, но аз…

Тя замълча и се загледа в ръцете си. В стаята настъпи тишина.

— Не знам какво да кажа — измърморих.

Въпреки сълзите тя се засмя.

— Не искам да ми отговаряш, защото не мисля, че има правилен отговор — поклати глава Савана. — Исках само да ти кажа, че не съм те обидила нарочно. Просто търсех начин да преживея по-лесно предстоящата раздяла.

— Ще отработим това положение — пошегувах се аз и се зарадвах да чуя смеха й.

— Сигурно ще свърши работа — засмя се Савана. — Десет повдигания на брадичката и съм като нова, а? Щеше ми се да беше толкова просто. Но аз ще се справя. Няма да е лесно, но в края на краищата остава по-малко от година, нали? Цял ден си повтарям, че ще те видя отново на Коледа. После още няколко месеца и всичко ще е зад нас.

Взех я отново в прегръдките си и тялото й стопли душата ми. Пръстите й изгориха кожата ми през тънката материя на ризата и при всяко тяхно движение стомахът ми се свиваше. Наелектризиран от близостта й, се наведох и намерих устните й.

Този път целувката й беше различна, изпълнена със страст. Усетих езика й до моя и се притиснах в нея, а когато ръката й затърси ципа на дънките ми, дъхът ми направо спря. Плъзнах ръце надолу и установих с изненада, че под тениската си е гола. Савана дръпна ципа и макар че всичко, което исках в този момент, бе да продължи, събрах сили и спрях, преди да стане невъзможно да предотвратя това, за което не бях сигурен, че е готова.

Опитах се да превъзмогна желанието си, но преди да успея, тя стана и свали тениската. Красивите извивки на тялото й ме оставиха без дъх. Савана се наведе към мен и повдигна ризата ми, прокара устни по корема и гърдите ми. Ръцете й задърпаха панталоните ми.

Свалих ризата, захвърлих я на пода и оставих дънките да се свлекат надолу. Обсипах с целувки врата и раменете й, дъхът й опари ухото ми и аз настръхнах. Иска я и знаех, че и тя го иска. Положих я внимателно на леглото и я любих.

Това беше всичко, за което бях мечтал, откакто я познавах.

Когато свършихме, я взех в прегръдките си и се опитах да запомня всеки миг от тази нощ. Целувах всеки сантиметър от кожата й и не спирах да повтарям колко много я обичам.

Любихме се още веднъж, после Савана се сгуши в мен и заспа. Аз останах загледан в нея. Лицето й излъчваше покой, но въпреки обзелото ме щастие дълбоко в себе си усещах страх. Не можех да се отърва от мисълта, че изпепеляващата страст и нежността ни прикриваха дълбоко скрито в сърцата ни отчаяние, сякаш се хвърлихме един към друг с надеждата, че сексът ще спаси любовта ни от предизвикателствата на бъдещето.

14.

Останалите дни прекарахме заедно, както си бях мечтал. Като изключим уикенда с татко — през цялото време той не спря да готви и да говори за монети — през останалото време бяхме сами. Щом се върнах в Чапъл Хил, Савана тръгна на лекции, но се връщаше на обяд и целият следобед и вечерта бяха само за мен. Ние се разхождахме из града, зяпахме витрините по улица „Франклин“, разгледахме историческия музей и дори отидохме до зоологическата градина на Северна Каролина. Посетихме и онзи препоръчан от продавача на обувки ресторант. Савана не ми позволи да гледам, докато се приготвя, но когато накрая се появи, беше направо зашеметяваща. Гледах я и не можех да се начудя откъде извадих такъв късмет с това момиче.

Повече не правихме любов. На сутринта след онази нощ отворих очи и я видях обляна в сълзи. Преди да попитам какво има, тя сложи пръст на устните ми и поклати глава.

— Тази нощ беше прекрасна — каза, — но не искам да говорим повече за това.

Сгуши се в мен и ние останахме дълго така, заслушани в ударите на сърцата си. Знаех, че нещо се бе променило, но нямах куража да попитам какво.

Сутринта в деня на заминаването ми Савана ме откара до летището. Седнахме в чакалнята в очакване да съобщят полета. Палецът й чертаеше малки кръгове по ръката ми. Когато станах, тя се хвърли на гърдите ми и заплака. Видя смутената ми физиономия и се опита да се засмее, но смехът й беше тъжен.

— Знам, обещах да не плача, но сълзите потекоха сами.

— Всичко ще е наред, ще видиш — прошепнах в ухото й. — Остават само шест месеца. Докато се обърнеш, отново ще съм тук.

— Лесно ти е да го кажеш — наведе глава тя. — Но си прав. Всичко ще бъде наред. Ще се опитам този път да бъда по-силна.

С тревога се взрях в очите й, но не видях отчаяние.

— Спокойно — пое дъх тя. — Ще се оправя.

Кимнах и останах загледан в нея.

— Нали ще гледаш луната при пълнолуние — попита Савана.

— Няма да пропусна нито веднъж — обещах аз.

Целунахме се за последен път. Притиснах я до себе си, прошепнах в ухото й, че я обичам, после нарамих раницата и се отправих към гишето. Когато се обърнах, за да я видя още веднъж, тълпата вече я бе погълнала.

Отпуснах се на седалката и се замолих нещата да се развият, както си ги мислехме. Знаех, че ме обича и мисли за мен, но внезапно осъзнах, че любовта невинаги е достатъчна. Тя беше основният материал на връзката ни, но без хоросана на времето, прекарано заедно, градежът беше нестабилен. Въпреки че не си го признавах, всъщност не знаех много неща за нея. Не знаех например колко много я бе разстроила раздялата ни през миналото лято и въпреки разговорите и увещанията не знаех как ще я преживее и сега. С натежало сърце си признах, че нашата връзка бе започнала да прилича на детски пумпал. Когато бяхме заедно, силата на любовта ни го караше да се върти и цветовете му се смесваха в красива феерия, като в приказките, но когато бяхме разделени, пумпалът забавяше движението си и заплашваше да спре. Трябваше да измисля начин да го накарам да продължи да се върти.



Този път бях научил урока си. Не само че пишех много по-често, но се обаждах при всяка възможност. Слушах внимателно, търсех отчаянието в зародиш и поглъщах всяка нейна дума. В началото тези разговори ме изнервяха, но към края на лятото ги чаках с нетърпение, за да чуя гласа й. Тя се справи отлично с изпитите, прекара две седмици при родителите си, после дойде новият семестър и от първи септември започнахме да броим дните до Коледа. Оставаха сто дни. Беше по-лесно да ги броим така отколкото като седмици и месеци. Всеки зачеркнат ден намаляваше дистанцията между нас и това ни правеше по-уверени. Най-тежкото беше минало, напомняхме си го постоянно и тревогата ми за бъдещето постепенно намаля, вярвах, че вече няма какво да ни раздели.

После дойде единайсети септември.

15.

Винаги ще помня единайсети септември, убеден съм. Видях по телевизията как димът се стеле в основата на Близнаците и Пентагона, видях ужасените лица на момчетата до мен, докато гледахме как хората умират, бях свидетел на рухването на сградите и превръщането им в купчина прах и камъни. И изтръпнах, когато чух, че Белият дом се евакуира.