Вярвате или не, но исках да го видя и се надявах и той да ме очаква. С него не беше като със Савана. От него не очаквах много. Може и да не беше съвсем честно, но тежката роля се падаше на нея.

Поклатих глава замислено. Савана. Винаги Савана. Всичко в живота ми опираше до нея.



Към един часът си бях вкъщи, изчистих, събрах си багажа и се обадих, за да подновя резервацията в ресторанта. Вече знаех разписанието й наизуст и очаквах всеки момент да отвори вратата. Седнах на дивана и пуснах телевизора — игри, сериалчета и купища реклами… времето направо се влачеше. Излязох на балкона и огледах паркинга. Проверих багажа си три или четири пъти. Сигурно е на път, си казах и отидох да извадя чиниите от миялнята машина. После измих зъбите си за втори път и отново надникнах през прозореца. Нямаше я. Пуснах радиото, изслушах няколко песни, смених шест-седем станции и накрая го изключих. Пак огледах паркинга. Нищо. Към два часа единствената мисъл в главата ми беше: къде е тя? Снощният гняв започна да надига глава, едва се сдържах. Опитах да се убедя, че сигурно има основателна причина за закъснението й, повторих си го няколко пъти, но не помогна много. Извадих последния роман на Стивън Кинг. Налях си чаша студена вода и се настаних удобно на дивана, но когато осъзнах, че чета едно изречение няколко пъти, зарязах книгата.

Минаха още петнайсет минути. После още трийсет. Когато най-после чух колата на Савана в задния двор, скърцах със зъби. Тя отвори вратата в три и петнайсет. Цялата сияеше, нищо сякаш не се бе случило.

— Здрасти, Джон — приветства ме тя.

Отиде до масата и започна да вади нещата от чантата си.

— Съжалявам, че закъснях, но след часовете една студентка дойде и сподели, че много харесва лекциите ми. Заради мен щяла да специализира същата дисциплина. Можеш ли да повярваш? Поиска ми съвет какви предмети да запише, кои преподаватели да избере… Поглъщаше всяка моя дума. — Поклати глава. — За мен беше… голяма награда. Усетих, че съдбата на един човек зависи от мен. Чувала съм преподавателите да говорят за такива неща, но никога не съм си представяла, че ще се случи и на мен.

Насилих се да се усмихна и тя го прие като знак да продължи.

— Та тя ме попита дали имам малко време да поговорим. Казах й, че мога да й отделя само няколко минути, но един въпрос водеше след себе си друг и ние решихме да обядваме заедно. Изключително момиче. Само на седемнайсет е, завършила гимназия преди една година, но за един семестър взела всички изпити от първата година и вече е втора. Решила е да посещава летните курсове, за да продължи със същото темпо. Не можеш да не й се възхитиш.

Тя спря, очаквайки от мен някакво ехо от нейния ентусиазъм, но не можах да си изкривя душата дотам.

— Много хубаво — смънках.

Отговорът ми я накара за пръв път да ме погледне и аз не положих никакви усилия да скрия чувствата си.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо — излъгах.

Савана остави чантата си и въздъхна.

— Ясно. Не искаш да говориш за това. Добре. Но трябва да ти кажа, че започна да ми писва.

— Кое ти писна?

— Това! — разфуча се тя. — Начинът, по който се държиш. Не си толкова труден за разгадаване, Джон. Сърдиш се, но не искаш да ми кажеш защо.

Поколебах се. Успях да си наложа спокойствие и заговорих:

— Мислех, че ще си дойдеш навреме…

— Значи това било?! — размаха ръце тя. — Обясних ти, нали? Вярваш или не, но аз имам някакви задължения. И доколкото си спомням, ти се извиних веднага, след като се върнах.

— Знам, но…

— Но какво? Извинението ми не ти е достатъчно?

— Не съм казал това.

— Тогава какво?

Не можах да намеря точните думи и тя продължи:

— Искаш ли да ти кажа какво мисля? Ти все още се бесен заради снощи. Но нека да позная — не искаш да говориш и за това, нали?

Затворих очи.

— Снощи ти… — започнах, но тя ме прекъсна.

— Аз? — поклати глава — О, не, недей сега да ме обвиняваш и за снощи. Не съм направила нищо. Снощи трябваше да се позабавляваме, надявах се да се забавляваме, но ти предпочете да гледаш хората на кръв, сякаш всеки момент ще убиеш някого.

Преувеличаваше. Или пък не? И в двата случая запазих мълчание. Но тя не млъкваше.

— Имаш ли представа на колко хора трябваше да се извинявам днес? И как се чувствах? Цяла година разправям наляво и надясно какъв прекрасен човек си, колко си зрял и уравновесен и колко се гордея с работата ти. И изведнъж ти идваш и демонстрираш черти от характера си, за които не бях и сънувала. Представи се като… грубиян.

— Не ти ли мина през ума, че се държах така, защото не исках да съм там?

Това я спря, но само за миг. Скръсти ръце и изсъска.

— Може би именно снощното ти държание е причина да закъснея днес.

Думите й ме засегнаха. Не бях обмислял такава възможност.

— Съжалявам за снощи…

— И трябва да съжаляваш — засече ме тя. — Те са мои приятели.

— Знам, че са ти приятели — не й останах длъжен. — Нали сме с тях цяла седмица?

— Какво искаш да кажеш?

— Каквото чу. Може да съм искал да сме сами. Някога помисляла ли си го?

— Искаш да сме сами? — извика тя. — И с какво го показа? Нали бяхме сами тази сутрин? Бяхме сами, когато влязох преди малко, когато ти говорех за онова момиче и се опитвах да съм мила, но твоята цел е да се скараме, нали?

— Не искам да се караме — казах и стиснах зъби, за да не закрещя, но се провалих. Спрях, зареях поглед през прозореца, за да се успокоя, въпреки това, когато отново заговорих, гласът ми беше зъл. — Просто искам нещата да са като миналото лято.

— И как беше миналото лято?

Не исках да отговарям. Не исках да й казвам, че вече не се чувствам специален за нея. Все едно да молиш някого да те обича. Никога не ставаше. Затова затанцувах около темата.

— Миналото лято като че ли прекарвахме повече време заедно.

— Не е вярно — извика тя. — Не помниш ли, че по цял ден бях на строежа?

Беше права, разбира се. Поне отчасти. Опитах отново.

— Не казвам, че е така, но сякаш имахме повече време един за друг.

— Ето какво те тревожи! Че съм заета. Че си имам свой живот. Какво искаш да направя? Да избягам от лекции? Да излъжа, че съм болна, за да не преподавам? Да зарежа курсовата си работа?

— Не…

— Тогава какво искаш?

— Не знам.

— Ти ме унизи пред приятелите ми.

— Не съм те унижавал — викнах и аз.

— Така ли? Защо тогава днес Триша ме дръпна настрани и ми каза, че двамата с теб сме много различни и заслужавам нещо по-добро?

Това ме обиди, но предположих, че не го направи нарочно. В гнева си човек казва какви ли не неща, знаех го от личен опит.

— Просто снощи исках да сме само двамата. Ето това се опитвам да кажа.

Думите ми не произведоха нужния ефект.

— Тогава защо просто не ми го каза? — нахвърли се отново върху мен Савана. — Защо не спомена нещо от рода на: „Дали не е по-добре тази вечер да правим нещо друго? Не ми се излиза с приятелите ти?“ Това щеше да е достатъчно. Аз не мога да чета мисли, Джон.

Отворих уста, но спрях. Обърнах се, отидох в другия край на стаята и се загледах през прозореца, не толкова ядосан, колкото… разстроен. Мисълта, че я губя, прободе сърцето ми. И не знаех дали е защото направих толкова много глупости, или защото не се стараех достатъчно, за да я задържа. Но разбирах добре какво става между нас.

Но не ми се спореше повече. Никога не съм бил силен в думите. Това, което исках с цялото си сърце, беше тя да прекоси стаята, да сложи ръце около врата ми и да ми каже, че ме разбира и няма за какво да се безпокоя.

Но нищо подобно не се случи. Изведнъж се почувствах много самотен. Заговорих, както си бях загледан навън:

— Права си. Трябваше да ти кажа. Съжалявам. Съжалявам и за поведението си миналата вечер и съжалявам, че днес закъсня. Просто наистина исках да прекарам повече време с теб през тези две седмици.

— Искаш да кажеш, че аз не искам същото, така ли?

Обърнах се към нея и казах тихо:

— Ако трябва да съм честен, наистина не съм сигурен, че го искаш.

И излязох от квартирата.

Останах навън до полунощ.

Не знаех къде да отида, не знаех дори защо излязох. Просто исках да бъда сам. Тръгнах към студентското градче. Жегата беше нетърпима и трябваше да се придвижвам на прибежки от една сянка към друга. Не си направих труда да погледна дали ме следва. Знаех, че няма да го направи.

По някое време влязох в едно студентско кафене и си купих ледена минерална вода, но въпреки че беше сравнително празно и имаше климатик, не останах вътре. Имах нужда да се изпотя, за да прочистя съзнанието си от гнева и лошите мисли.

Едно беше сигурно: Савана се върна, готова за скандал. Отговорите й идваха прекалено бързо и като че ли бяха предварително репетирани, сякаш цял ден бе подклаждала собствения си гняв.

Знаеше точно как ще реагирам и беше добре подготвена. Може би си го заслужавах, предвид поведението ми миналата вечер, но това, че въобще не помисли за собствената си вина, нито за моите чувства, не ми даваше мира.

Слънцето падна ниско над хоризонта и сенките се удължиха, но аз все още не се чувствах готов да се прибера. Купих си две парчета пица от едно от онези павилиончета, които оцеляваха само благодарение на студентите, излапах ги и продължих още малко разходката си. Към девет часа бурята от емоции в душата ми започна да утихва и аз поех обратно към квартирата. Колата на Савана беше на мястото си. Светеше единствено в спалнята, останалата част от апартамента тънеше в мрак.

Помислих си, че може да е заключила, но отворих без проблеми. Вратата на спалнята беше открехната и светлината се процеждаше и коридора. Зачудих се дали да отида при нея, или да остана в хола. Не исках да виждам отново гнева в очите й, но поех дълбоко въздух и надникнах през отворената врата. Тя седеше на леглото и четеше някакво списание. Огромната тениска, поне два размера по-голяма от нейния, стигаше почти до коленете й. Вдигна поглед към мен и аз й предложих усмивка за помирение.