Вечерта заминахме за Чапъл Хил и тя ми показа квартирата си. Мебелите не бяха много, но изглеждаха сравнително запазени. Имаше камина и малък балкон с гледка към студентското градче. Въпреки топлото време Савана запали камината. Седнахме пред нея и вечеряхме сирене и бисквити — единственото, което можеше да предложи освен овесените ядки. Беше невероятно романтично… всъщност със Савана винаги беше романтично. Говорихме си до среднощ, но забелязах, че Савана е необичайно тиха. В един момент стана и отиде в спалнята. Изчаках, но когато не се върна, реших да видя какво става. Тя седеше на леглото и стискаше пред гърдите си една възглавница. Вдигна поглед към мен и въздъхна дълбоко.

— Ами… — започна.

— Ами…?

Тя отново въздъхна и прошепна:

— Става късно. Утре трябва да ставам рано за училище.

— Така е — кимнах. — Трябва да поспиш.

— Да… — кимна забързано, сякаш досега не се бе сетила за тази възможност.

Светлината от лампата на паркинга се процеждаше през транспарантите на прозореца и хвърляше загадъчни сенки върху лицето й. Беше много сладка, когато се притеснеше.

— Ами… — повтори тя, загледана в стената.

Вдигнах ръце и предложих:

— Защо не ми постелеш на дивана в хола?

— Нямаш нищо против?

— Разбира се.

Всъщност не беше точно така, но нямах избор.

Тя продължи да гледа през прозореца.

— Още не съм готова — прошепна. — Мислех, че съм, и една част от мен наистина го иска. През последните две седмици размишлявах много и се реших. Струва ми се, че така е редно. Обичам те и ти ме обичаш, а когато хората се обичат, го правят, нали? Беше лесно да си го повтарям, докато те нямаше, но сега…

Гласът й замря.

— Всичко е наред — опитах се да я успокоя.

Най-сетне тя се обърна към мен.

— Теб беше ли те страх първия път?

Потърсих начин да й обясня.

— Мисля, че при мъжете е по-различно.

— Да, предполагам — измърмори тя и се захвана без причина да оправя завивките. — Сърдиш ли ми се?

— В никакъв случай.

— Но си разочарован.

— Ами… — признах си аз и тя се разсмя.

— Извинявай.

— Няма за какво да се извиняваш.

Тя се замисли:

— Защо тогава имам чувството, че трябва да се извиня?

— Ами аз съм един самотен войник и…

Тя отново се засмя, но все още беше напрегната.

— Диванът не е много удобен — каза сериозно. — И е къс. Няма да можеш да изпънеш краката си. Освен това нямам нито едно излишно одеяло. Трябваше да взема от къщи, но забравих.

— Виж, това е проблем.

— Да — каза глухо тя.

Аз чаках.

— Предполагам, че ще се наложи да спиш при мен.

Продължих търпеливо да чакам да свърши спора със себе си.

— Да опитаме, а? Имам предвид, само да спим?

— Както кажеш.

Най-сетне Савана отпусна рамене.

— Значи се договорихме — каза малко по-живо. — Дай ми една минута да се преоблека.

Стана от леглото, прекоси стаята и отвори чекмеджето на гардероба. Извади пижама, подобна на онази, с която спеше в Ленор. Аз се върнах в хола и смених дрехите си с износени шорти и стара тениска. Когато влязох отново, тя беше вече под завивките. Заобиколих от другата страна на леглото и легнах до нея. Савана загаси лампата, легна по гръб и се загледа в тавана.

Аз гледах в нея.

— Лека нощ — прошепна тя.

— Лека нощ.

Знаех, че няма да заспя. Бях прекалено… възбуден. Но не исках да преча на съня й, като се мятам насам-натам из леглото.

— Хей — отново прошепна Савана.

— Да?

Тя се обърна към мен.

— Искам да знаеш, че за пръв път спя с момче. За цяла нощ, имам предвид. Това е стъпка напред, нали?

— Така е.

Тя докосна рамото ми.

— И сега, ако някой те пита, можеш спокойно да се похвалиш, че сме спали.

— Самата истина.

— Но ти няма да кажеш на никого, нали? Не искам да си мислят, че съм някаква…

— Ще го пазя в тайна — едва потиснах смеха си.

Следващите няколко дни минаха леко и приятно, Савана ходеше на лекции и се връщаше малко след обяд. На теория това ми даваше възможност да спя колкото си искам — всички войници мечтаеха да си наваксат със съня през отпуска — но през годините навикът да се събуждам преди изгрев-слънце се бе превърнал във втора природа и аз ставах преди нея, правех кафе и слизах да си купя вестник. Понякога вземах кифлички или кроасани, но по-често закусвахме овесени ядки. Тези нови навици бяха прелюдия към един бъдещ съвместен живот. Беше прекалено хубаво, за да повярвам, че някога ще се осъществи.

Но се мъчех да се убедя, че е така. Докато бяхме на гости при родителите й, Савана си беше, каквато я помнех. Така беше и през първите няколко дни, но после… Започнах да забелязвам разни дребни неща. Предполагам, ме стресна фактът, че Савана живее пълноценно и без мен. В календара върху хладилника беше записано някакво мероприятие почти за всеки ден от месеца: концерти, лекции, срещи с различни приятели. На няколко места прочетох: „Обяд с Тим.“ Тя ходеше на лекции и преподаваше като недипломиран асистент веднъж в седмицата, а във вторник следобед помагаше на някакъв професор за книгата му, която щяла да излезе съвсем скоро. Живееше точно, както ми го описваше в писмата, на обяд се връщаше и докато приготвяше нещо за хапване, ми разказваше подробно как е протекъл денят й. Обичаше работата си и очевидно се гордееше с нея. Говореше надълго и нашироко, а аз задавах някакви въпроси, колкото да поддържам заблудата, че уж разговаряме.

Нищо лошо, казвах си. Ако не споделяше, проблемът щеше да е много по-голям. Но не можех да се отърва от неприятното чувство, че макар да се обичахме, тя теглеше чергата в една посока, а аз — в друга. Вече виждах как завършва образованието си, хвърля шапка до небесата, започва работа като дипломиран асистент и скоро се втурва да обзавежда собствения си апартамент. Животът й бе навлязъл в нова фаза — нещо, което не можех да кажа за себе си, защото истината беше, че при мен промяна нямаше, като изключим факта, че вече можех да разглобявам и сглобявам осем вида оръжия вместо шест и увеличих коремните преси с още трийсет. И разбира се, давах материал за размисъл на руснаците в случай, че се колебаеха дали да нападнат Германия или не.

Не ме разбирайте погрешно. Все още бях луд по Савана и имаше моменти, когато усещах силата на нейната любов. Дори през повечето време беше така. И в общи линии прекарахме една фантастична седмица. Докато беше на училище, аз се разхождах из градчето, правех джогинг по алеята край дома й, като непрекъснато увеличавах километрите. Намерих дори и гимнастически салон, където можех да поддържам формата си, докато бях там. Като войник, ми разрешиха да тренирам безплатно. Свършвах малко преди тя да се върне, взимах си душ и следобеда прекарвахме заедно. Във вторник отидохме с нейни колеги на вечеря в центъра на града. Беше по-забавно, отколкото си го представях. За моя радост тези момчета и момичета нямаха нищо общо с ония зайци от лятната бригада. Тук разговорът се въртеше главно около дисциплината, която специализираха — психология на подрастващите. В сряда Савана ме разведе из университета и ме представи на преподавателите си. Следобеда и вечерта прекарахме отново с компанията от предишната вечер. Взехме китайска храна и всички вечеряхме в нейния апартамент. Тя носеше раирана блузка без ръкави, която подчертаваше бронзовия й загар, и аз си признах, че не съм виждал по-секси момиче от нея.

В четвъртък реших да я изненадам с интимна вечеря. Докато беше на лекции, похарчих цяло състояние за нов костюм и вратовръзка и едно по-малко състояние за обувки. Исках да я видя официално облечена и след малка консултация с продавача от магазина за обувки направих резервация в най-изискания ресторант в града. Петте звезди, екзотичното меню, сервитьорите с папийонки — всичко отиде на вятъра заради нея. Наистина, не я бях предупредил предварително — нали исках да е изненада — но тя се върна с готов план да прекараме вечерта със същите приятели от вчера и завчера. Беше толкова развълнувана от факта, че не казах нищо за моите намерения.

Не бях разочарован, а направо бесен. Да прекарам една вечер с тях беше истинско удоволствие. Изтърпях някак си вчерашния следобед и китайската вечеря. Но всеки ден? След раздяла от една година и толкова малко време за наваксване? Нямаше друго обяснение, освен че Савана не споделяше желанието ми да останем сами. Месеци наред си бях мечтал за тези дни, представях си как отново ще бъдем заедно, но явно си бях правил сметката без кръчмаря. Което означаваше… какво? Че не бях толкова важен за нея, колкото тя за мен? Не знаех, но настроението ми спадна под нулата и щеше да е по-добре да си остана вкъщи и да я оставя да излезе сама. Но аз отидох, отказах да взема участие в общия разговор и изяждах с поглед всеки, осмелил се да ме погледне. В армията ме бяха научили как да сплашвам хората и онази вечер бях просто неотразим. Савана видя, че става нещо, но всеки път когато ме питаше какво има, аз се наежвах и изръмжавах, че всичко е наред.

— Просто съм уморен — процеждах през зъби.

Тя се опита да заглади нещата, но аз не й позволих. Държеше ръката ми, опитваше се да привлече погледа ми, усмихваше ми се път когато погледите ни се срещаха, грижеше се да не оставам без безалкохолно и чипс, но скоро се отказа. Не че я виня. Държах се като истинско магаре и признавам — фактът, че успях да я ядосам, ми донесе удовлетворение. По обратния път за къщи почти не разговаряхме и легнахме на двата края на матрака. На сутринта бях готов да забравя всичко, но тя — не. Докато бях навън за вестника, тя излезе без да докосне закуската. Трябваше да пия кафето си сам.

Разбрах, че съм попрекалил, и реших да оправя нещата, когато се върне. Исках да се изясним, да й разкажа за планираната вечеря и да се извиня за държанието си. Надявах се да ме разбере. Щяхме да се сдобрим и всичко щеше да свърши с романтична вечеря навън. Имахме нужда от нещо подобно, преди да заминем за Уилмингтън, за уикенда с татко.