Никълъс Спаркс - С дъх на канела

Следващата вечер застанах на кея и докато се възхищавах на играта на сребристите отблясъци на луната върху водната повърхност, се чудех дали Савана ще дойде на срещата. Снощи, след часовете, прекарани в разговор за монети и радостта да видя татко развълнуван, аз му казах лека нощ и отидох до плажа. Написах бележка до Савана, в която я молех да се видим утре на кея. Сложих я в плик, надписах го и го оставих в колата на Тим. Знаех, че ще й го предаде, без да го отвори, въпреки че нямаше да му е приятно. За малкото време, откакто го познавах, бях разбрал, че и той като баща ми е много добър човек. Много по-добър от мен.

Не знам дали постъпих добре с бележката, но измислих единствено това. Знаех, че заради вчерашната разправия не съм добре дошъл в къщата, аз също не исках да виждам нито Ранди, нито Сюзан, нито някой от останалите. Но как да се свържа със Савана? Тя нямаше мобилен телефон, а аз не знаех телефонния номер в къщата. Тогава се сетих за бележката и как можеше да стигне до нея.

Бях се държал отвратително и си го знаех. Не с нея, но с колегите й — избухнах без никаква причина. Трябваше просто да избягам оттам. Ранди и приятелите му вдигаха тежести, смятаха се за атлети, но нямаха никакъв шанс срещу човек, обучен специално да напада хора. Ако това се беше случило в Германия, сигурно щяха да ме съдят. Правителството не обичаше хората, придобили специални умения с благословията му, да ги използват без негово позволение.

Така че оставих бележката в пикапа, през целия ден гледах припряно часовника и си блъсках главата над един въпрос — ще дойде ли на срещата. Рано-рано отидох на кея. Часът, определен от мен в бележката, дойде и отмина, а аз стоях там като войник на пост и се оглеждах във всички посоки. Най-накрая съзрях в далечината фигурата й и си отдъхнах. Познах я по походката. Облегнах се на перилата и зачаках с разтуптяно сърце.

Тя ме видя и забави крачка. Спря на известно разстояние без намек за прегръдка или целувка. Заболя ме от внезапната промяна.

— Получих бележката ти — каза сухо тя.

— Радвам се, че дойде.

— Трябваше да се промъкна незабелязано, за да не разберат, че си тук. Дочух, че приятелите на Ранди се готвят да ти отмъстят.

— Съжалявам за всичко — прескочих встъплението аз. — Знам, че се опитваше да помогнеш, просто не схванах веднага.

— И?

— И много съжалявам за Тим. Той е страхотен човек. Трябваше да бъда по-внимателен.

— И? — попита отново тя. Гледаше ме втренчено, без да примигва.

Пристъпих от крак на крак. Знаех, че това, което предстои да кажа, не е съвсем искрено. Въздъхнах и измърморих:

— Съжалявам също за Ранди и останалите.

Тя не преставаше да ме пронизва с поглед.

— И?

Смутих се. Какво пропусках, да му се не види?

— И… — започнах и спрях.

— И какво?

— И… — Мозъкът ми работеше трескаво, но не можех да се сетя какво още.

— Не знам — признах накрая, — но каквото и да е, съжалявам и за него.

— И това е всичко? — погледна ме тя и очите й блеснаха игриво.

— Не знам какво друго да кажа — признах.

Но не пропуснах сянката на усмивка по устните й. Тя се приближи към мен и повтори тихо:

— Това ли е всичко?

Аз замълчах.

Савана дойде съвсем близо до мен и обви ръце около врата ми.

— Няма защо да се извиняваш — прошепна в ухото ми тя. — Предполагам, че и аз бих реагирала по същия начин.

— Тогава защо беше тази инквизиция?

— Исках да се уверя, че не съм сбъркала с теб. Че имаш добро сърце.

— Какво искаш да кажеш?

— Каквото чу — отвърна тя. — Онази нощ разговарях с Тим и той ме убеди, че нямам право да ти казвам всичко онова. Правият беше ти. Аз нямам нужната квалификация да анализирам баща ти, но бях толкова самонадеяна, че го направих. Вината не беше твоя. Не беше твоя и за Тим, въпреки че ми е приятно да чуя извинението ти. Дори и само за да знам, че в бъдеще ще го направиш пак, ако се наложи.

Тя облегна глава на гърдите ми и аз затворих очи. Не исках нищо повече от този свят, освен да останем така завинаги.

По-късно, след няколко часа, прекарани в целувки и разговори, аз прокарах пръст по брадичката й и прошепнах:

— Благодаря ти.

— За какво?

— За книгата. Прочетох я и мисля, че сега разбирам татко малко по-добре. Снощи двамата си прекарахме чудесно.

— Радвам се.

— И… благодаря ти, че си, каквато си.

Тя сбърчи чело, но аз побързах да я целуна.

— Ти ми помогна много. Без теб никога нямаше да разбера, че татко има някакъв проблем и този проблем не съм аз. Да знаеш само какво означава това за мен!

Въпреки че на другия ден ги чакаше много работа, обяснихме на Тим, че заминавам вдругиден рано сутринта и той ни влезе в положението. Когато отидох да я взема, той тъкмо слизаше по стълбите. Дойде и се наведе през прозореца на колата. Синините по лицето му бяха почернели. Подаде ми ръка и каза:

— Радвам се, че се запознахме, Джон.

— И аз, Тим — казах сърдечно.

— Пази се.

— Ще се опитам — отвърнах.

Стиснахме си ръцете с чувството, че между нас съществува дълбоко и искрено приятелство.

Със Савана прекарахме сутринта в делфинариума „Форт Фишер“ и разгледахме с интерес странните морски същества, изложени там. Видяхме риби гар, редки същества с дълги носове и остри зъби, порадвахме се на миниатюрните водни кончета в различни цветове. Акулите и рибите-чук бяха в най-големия аквариум. Смяхме се от сърце, докато се опитвахме да измъкнем един рак-отшелник от дупката му, после влязохме в магазина за сувенири. Савана ми купи ключодържател за спомен. По необясними причини в същия магазин се продаваше и един истински пингвин. Савана се възмути и ние напуснахме възмутени магазина.

После обядвахме в един ресторант близо до океана. През цялото време си държахме ръцете и се любувахме на чайките по назъбените скали край брега. Загледани един в друг, не забелязахме сервитьора и се наложи момчето да се разкарва до масата ни цели три пъти, докато се сетим да отворим менюто.

Разказах й за татко и се трогнах от нежността в погледа й, докато ме слушаше. Когато свърших, тя ме целуна. Стиснах й ръката и поех с пълни гърди аромата на дъха й.

— Знаеш ли, искам един ден да се оженя за теб — промълвих.

— Това обещание ли е?

— Ако искаш, ще бъде.

— Тогава трябва да ми обещаеш, че щом приключиш с армията, ще дойдеш веднага. Не мога да се омъжа за теб, ако не си тук.

— Договорихме ли се? — протегнах ръка.

После се разходихме из Имението на Осуалд — величествена къща с огромна градина, възстановена след войната — един от най-красивите паркове в целия щат. Минахме по горските пътечки, през полянките с диви цветя, цъфнали в хиляди различни цветове, под ярките лъчи на следобедното слънце.

— Кога ти е полетът? — попита тя.

Слънцето вече поемаше по своя път по безоблачното небе към дома си.

— Утре много рано — отвърнах. — Ще бъда на летището, преди да си се събудила.

— И ще прекараш вечерта с баща си, нали?

— Така съм го планирал. Не успях да прекарам много време с него, но съм сигурен, че той ще разбере, ако…

Тя поклати енергично глава:

— Не, не, няма да променяш плановете си. Искам да останеш с него. Надявах се да го направиш и затова реших да прекарам деня с теб.

Вървяхме бавно покрай красиво оформения жив плет на парка.

— Как си представяш нашата връзка? — попитах тихо.

— Няма да е лесно — промълви тя.

— Знам — спрях и я погледнах в очите, — но не искам да приключи.

И замълчах, осъзнал, че каквото и да кажа, нямаше да бъде достатъчно. Притиснах я до гърдите си, жадно целунах нежната извивка на врата и раменете й, захапах кадифената мекота на кожата й.

— Ще ти се обаждам при всеки удобен случай. Когато нямам възможност, ще пиша. Догодина ще имам право на нов отпуск и ще бъда там, където си и ти.

Тя се отдръпна и се опита да хване погледа ми.

— Обещаваш ли?

— Разбира се! — едва не извиках и я притиснах я още по-силно. — Ах, Савана, какво не бих дал, за да мога да бъда по-близо до теб! Но засега това е всичко, което мога да обещая. Ще подам молба за преместване веднага щом пристигна в базата, но знаеш ли колко трудни са тия работи?

— Знам — прошепна тя. По някаква необяснима причина тревогата в гласа й ме изнервяше.

— Ще ми пишеш ли? — попитах.

— Ами… — завъртя очи тя, погледна ме хитро и напрежението в мен изчезна. — Разбира се, глупчо — засмя се. — Няма нужда да питаш. Ще ти пиша редовно. И да знаеш, че пиша страхотни писма.

— Не се и съмнявам.

— Сериозно. Това е традиция в семейството. На всеки празник сядаме и пишем писма на близките си, споделяме колко ни е мъчно за тях и как чакаме с нетърпение да ги видим отново, такива неща.

Отново я целунах по врата.

— Ще ти бъде ли мъчно за мен? Ще броиш ли дните до следващата ни среща?

Тя се отдръпна.

— Ще научиш, когато прочетеш писмата ми.

Засмях се, но сърцето ми се сви.

— Ще ми липсваш — казах сериозно.

— Ти също ще ми липсваш.

— Не ми изглеждаш много разстроена.

— Защото вече си изплаках сълзите по теб, помниш ли? Освен това знам, че все пак някога пак ще се видим. Много мислих и стигнах до заключение, че наистина ще е трудно, но времето минава бързо и докато се огледаме, пак ще сме заедно. Знам го със сигурност. Усещам го със сърцето си, както усещам любовта ти. Знам, че не е краят, ще успеем да преминем през това изпитание. Много влюбени са принудени да го правят. Наистина, любовта им невинаги оцелява, но те нямат това, което имаме ние.