— Да знам какво? Че си мислиш такива неща за него? Че за да общувам нормално с него, трябва да говоря за монети, така ли? Кажи!

Не се опитвах да скрия гнева си и с крайчеца на окото забелязах, че приближаващите към нас рибари, явно решили да хвърлят въдиците си веднъж-дваж и от кея, се върнаха назад, решени да потърсят друго място. Явно бяха видели мълниите в очите ми и това ги спря. И по-добре. Двамата продължавахме да стоим един срещу друг, но аз не исках повече отговори, честно казано, въобще не я исках. Все още се опитвах да преглътна факта, че часовете, прекарани с баща ми, не са били нищо друго, освен търсене на ключ към професионална загадка.

— Може би — прошепна тя.

Примигах изненадано, не бях сигурен, че съм чул правилно.

— Чу ме много добре — сви рамене тя. — Може би това е единственото нещо, за което ще можеш да разговаряш някога с него. Може би той просто не може да говори за друго.

Отново стиснах юмруци.

— Искаш да кажеш, че зависи от мен?

Не очаквах отговор, но тя каза:

— Не знам. — Очите й все още бяха пълни със сълзи, но гласът й бе изненадващо твърд. — Затова ти купих книгата. Исках да я прочетеш и сам да решиш. Ти го познаваш много по-добре от мен. И никога не съм казвала, че не е способен да се справя с ежедневието си, повече от очевидно е, че може. Но помисли обективно за неговите несменяеми схеми на действие, фактът, че не поглежда към хората, докато разговаря с тях, социалните му проблеми…

Обърнах й гръб. Исках да ударя нещо. Все едно какво.

— Защо правиш това? — попитах съвсем тихо.

— Защото ако бях на твое място, щях да искам да знам. Не го казвам, за да нараня теб или баща ти, а да ти дам възможност да го разбереш.

Прямият й отговор ме убеди, че наистина го вярва. Но това не ме интересуваше. Обърнах се рязко и си тръгнах. Исках да се махна от нея.

— Къде отиваш? — извика след мен Савана. — Джон, почакай!

Не се обърнах. Забързах напред и след малко вече бях до стълбите. Слязох на два скока, ритнах злобно пясъка и тръгнах към къщата. Нямах представа дали ме следва. Щом наближих, всички погледи се насочиха към мен. Бях бесен и знаех, че изглеждам така. Ранди тръгна към мен с кутия бира в ръка. Явно беше видял Савана след мен, защото се изпречи на пътя ми. Няколко момчета от братството му застанаха до него.

— Какво става? — попита войнствено той. — Савана добре ли е?

Опитах се да продължа, но той хвана ръката ми.

— Хей, на теб говоря!

Неразумен ход от негова страна. Усетих бирения дъх и разбрах откъде идва куражът му.

— Остави ме — изръмжах и се опитах да продължа.

— Какво й е? — стисна ръката ми той.

— Остави ме или ще ти счупя китката.

— Хей, какво става? — чух гласът на Тим някъде зад мен.

— Какво й направи? — настояваше Ранди. — Защо плаче? Да не си я ударил?

Усетих как гневът плисна във вените ми.

— За последен път те предупреждавам.

— Какво ви става момчета — гласът на Тим звучеше по-отблизо. — Успокойте се. Зарежете тия глупости!

Усетих, че някой се опитва да ме хване отзад. Последвалото беше чиста проба инстинкт за самосъхранение. Забих лакът в слънчевия сплит на този зад мен и той изохка. Без да се обръщам, хванах ръката на Ранди и я извих така, че падна на колене. Още някой притича зад гърба ми. Ударих сляпо с лакът и чух, че нещо изхрущя. Завъртях се на пети, готов за следващия.

— Какво правиш? — изпищя Савана.

Видяла какво става, тя тичаше с всички сили към нас.

Ранди лежеше на пясъка, държеше ръката до гърдите си и се гърчеше. Тези, които ме бяха нападнали в гръб, се валяха в пясъка.

— Защо го удари? — изскимтя като кученце Савана. — Той само се опитваше да ви разтърве.

Чак сега огледах момчетата и видях проснатия на земята Тим. Държеше лицето си с две ръце и кръвта шуртеше между пръстите му. Всички останали гледаха като парализирани към приятелите си, единствено Савана коленичи до него и се опита да му помогне.

Той изстена и въпреки вълната на ярост в гърдите си ми стана жал за него. Защо точно Тим? Исках да го попитам, да му кажа, че не съм искал да го нараня. Вината не беше моя. Не бях започнал аз. Но вече беше късно. Не бях глупак, и за миг не си въобразих, че ще ми простят и ще забравят, независимо колко много го исках. Защо, по дяволите, трябваше да се случи така?

Оставих Савана да се вайка над Тим и тръгнах към входа. Хвърлих зъл поглед към другите, за да съм сигурен, че никой няма да ме спре. Не исках да нараня още някого.

— Майчице мила, Тим… Кървиш толкова силно… Трябва да те заведем в болницата…

Изкачих стълбите, минах през къщата и скоро бях при колата. Преди да се усетя, вече карах бясно към къщи, ругаейки себе си и цялата шибана вечер.

10.

Не знаех къде да отида, просто подкарах из града и започнах да превъртам в паметта си всичко, случило се тази вечер. Бях бесен на себе си заради Тим — за другите не ме беше грижа, признавам си — и за Савана не ми пукаше, все още не можех да преглътна това, което ми бе казала на кея.

Как бе започнало всичко? В един момент си мислех, че я обичам повече, отколкото е възможно да обича човек, а в следващия вече й крещях. Вбесих се, когато започна да го увърта, въпреки че не ми бе ясно какво ме разгневи толкова много. Наистина не бяхме близки с татко и аз наистина си мислех, че не го познавам добре. Тогава откъде дойде този гняв? И защо ме държеше още?

„Защото — обади се тънкият гласец в главата ми — тя може да се окаже нрава.“

Макар че какво от това? Какво значение имаше дали страда от някакъв си синдром? Можеше ли нещо да се промени? И какво й влизаше на нея в работата?

Натисках газта и продължих да се люшкам от хладнокръвното приемане на фактите до гнева и обратно. Спомних си, за кой ли път, звука на счупено, когато лакътят ми достигна носа на Тим, и този спомен влоши нещата още повече. Защо се бе опитал да спре мен? Защо не тях? Не аз започнах кавгата.

А Савана… да отида ли утре да й се извиня? Тя наистина вярваше, че баща ми притежава този проклет синдром и по свой собствен начин се опитваше да помогне. И ако беше права, може би наистина трябваше да знам. Това щеше да обясни нещата…

Но след това, което направих на Тим, как щеше да реагира тя? Той беше най-добрият й приятел и дори и да се закълна, че е станало случайно, щеше ли да има значение за нея? Ами другите? Тя знаеше, че съм войник, но сега, когато бе видяла наистина какво означава това, дали чувствата й щяха да останат непроменени?

Прибрах се вкъщи чак към полунощ. Влязох, без да паля лампата, и надникнах в кабинета на татко. Не беше там, разбира се. Всяка вечер си лягаше в определено време, беше човек на реда, знаех го много добре, Савана също го бе забелязала.

Проснах се на леглото, макар да знаех, че няма да заспя. Искаше ми се да мога да започна тази вечер отново, поне от момента, когато ми даде книгата, но беше невъзможно и реших да не мисля повече за това. Нито за татко, нито за Савана или за счупения нос на Тим. Но не можех да избягам от себе си и цяла нощ се взирах в тавана, предъвквайки за стотен път всяка част от проклетата вечер.



Чух тракане на съдове в кухнята и скочих от леглото. Бях все още с дрехите от вчера, но се съмнявах, че ще забележи.

— Добро утро, татко — измърморих.

— Здрасти, Джон. Искаш ли закуска?

— Разбира се — отвърнах. — Има ли кафе?

— В каната.

Налях си в една чаша. Вестникът беше на масата както винаги. Знаех, че първо щеше да прочете заглавната страница, после щеше да кара, докато стигне спорта и светската хроника. Тях никога не поглеждаше. Човек на установения ред.

— Как прекара вечерта? — попитах небрежно.

— Все същото — отвърна той.

Не се учудих, че не ме пита на свой ред. Вместо това включи миксера и разбърка яйцата. Беконът вече цвърчеше в тигана. След малко се обърна към мен и аз знаех точно какво ще попита.

— Искаш ли да изпечем филийки?



Той излезе за работа точно в седем и трийсет и пет.

Щом останах сам, прегледах вестника, но новините не ме заинтересуваха, оставих го на масата и се зачудих какво да правя. Нямах желание за сърф, въобще не ми се излизаше и тъкмо си мислех дали да не се върна в леглото и да се опитам да поспя, когато чух една кола да спира пред нас. Предположих, че някой ще предложи да почисти каналите или да погледне покрива за счупени керемиди, не очаквах да е за мен, и когато се почука на вратата, се стреснах.

Отворих и замръзнах на място. Бях абсолютно неподготвен за тази среща. Тим стоеше пред мен и пристъпваше от крак на крак.

— Здрасти, Джон — усмихна ми се той. — Знам, че е рано, но може ли да вляза?

На носа му имаше огромна лепенка, а двете очи и кожата наоколо беше синя и подута.

— Д-да… разбира се — отстъпих. Все още не вярвах на очите си.

Тим влезе и се запъти към всекидневната.

— Едва успях да открия къщата. Онази вечер, когато те докарах, беше тъмно, а и не обърнах голямо внимание. Минах покрай вас няколко пъти, докато установя точното място.

Отново се усмихна и чак тогава забелязах, че носи някакъв плик.

— Искаш ли кафе? — успях най-сетне да се отърся от шока. — Мисля, че ще се събере за още една чаша.

— Не, благодаря. Тази нощ почти не съм спал, нямам нужда от кофеин.

Кимнах и се осмелих да кажа:

— Слушай… за снощи. Съжалявам, не съм искал…

Той вдигна ръце, за да ме спре.

— Всичко е наред. Знам, че беше случайно. Трябваше да го предвидя. Трябваше да хвана един от онези.

Огледах внимателно лицето му.

— Боли ли?

— Сега е добре — докосна леко превръзката той. — Просто висяхме много време в болницата. Първо чакахме да влезем при доктора, после чакахме да извика още някой, за да наместят носа. Но се заклеха, че ще е като нов. Може да остане малка гърбица, но се надявам това да ми придаде по-солиден вид.