Никога не съм знаел какво да правя, когато се разплаче момиче. Ако трябва да съм напълно откровен, не знаех какво да правя, когато въобще някой се разплаче. Баща ми не плачеше никога, а ако го е правил, не е било в мое присъствие. Аз лично плаках за последен път в трети клас, когато паднах от къщичката си на дървото и си изкълчих ръката. Във взвода съм виждал момчета да плачат. Обикновено ги потупвах по рамото и бързах да се отдалеча, оставяйки грижата на някой друг с повече опит в тия работи.

Савана ме видя, преди да реша какво да предприема. Бързо избърса сълзите от зачервените си очи и се опита да се успокои. Между краката си стискаше онази чанта, която бях извадил от водата.

— Добре ли си? — попитах я.

— Не — отвърна тя и сърцето ми се сви.

— Искаш ли да те оставя сама?

Тя обмисли предложението ми и поклати глава.

— Не — каза едва чуто.

Останах на място, без да знам какво да правя.

— Ще се оправя — въздъхна Савана.

Кимнах и пъхнах ръце в джобовете.

— Искаш ли да останеш сама? — попитах отново.

— Трябва ли да ти отговоря наистина?

Поколебах се, но отвърнах:

— Да.

Тя се засмя тъжно.

— Остани. Искам да седнеш до мен.

Седнах, където ми посочи и след кратко колебание, сложих ръка на рамото й. Известно време останахме така, без да говорим. Савана постепенно се успокои, дишането й се нормализира, но сълзите продължаваха да капят от очите й.

— Купих ти нещо — каза с треперещ глас тя. — Надявам се да ти хареса.

— Сигурно — измърморих.

Тя изтри очите си.

— Знаеш ли за какво си мислех, когато дойдох тук? — и продължи, без да изчака отговор. — Мислех за нас. Припомних си как се запознахме, за какво си говорихме през първата вечер, спомних си как се перчеше с татуировките си и как гледаше накриво Ранди. И глупавото ти изражение, когато ме видя да сърфирам за пръв път.

Гласът й замря и аз я притеглих към себе си.

— Сигурен съм, че ще открия комплимента в думите ти. Не може да няма, само трябва да го потърся.

Савана се опита да се усмихне, но не успя.

— Спомням си всичко без изключение — продължи тя. — До най-малка подробност. Времето, прекарано с баща ти, сладоледа, дори оня загубен параход.

— Повече няма да ходим там — обещах аз, но тя ме спря с ръка.

— Остави ме да довърша. Въобще не схващаш какво ти говоря. Казвам ти, че обичам всеки спомен от нашата седмица, макар че не съм го очаквала. Не съм дошла тук за това. Откъде да знам, че ще се влюбя в теб? И в баща ти, по различен начин, разбира се.

Аз наведох глава.

Тя прибра един непослушен кичур зад ухото си.

— Мисля, че баща ти е чудесен. Много добре се е справил с теб, а знам, че ти не…

Объркано поклатих глава:

— И за това ли плачеш? Заради баща ми?

— Не — тръсна нервно глава Савана. — Не ме ли слушаш?

Тя замълча, за да подреди обърканите си мисли.

— Нямах никакво намерение да се влюбвам в когото и да било. Не бях готова. Веднъж вече минах през това и едва се съвзех. Знам, че сега е различно, но ти ще си заминеш след няколко дни и всичко ще свърши. Аз отново ще премина през ада на раздялата.

— Не е нужно да свършва — прекъснах я развълнувано.

— Но ще свърши. Знам, че ще си пишем, ще говорим дълго по телефона, но няма да е същото. Няма да виждам лицето ти и смешните ти гримаси. Няма да гледаме звездите и да се държим за ръка. Няма да седим един срещу друг и да си говорим, да си споделяме тайни. Няма да усещам ръката ти около кръста ми, както я усещам сега.

Извърнах поглед с нарастващо чувство на страх и паника. Всичко, казано от нея, беше истина.

— Осъзнах всичко това едва днес, докато ровех из рафтовете в книжарницата, за да ти избера нещо, и то ме порази. Открих тази книга и веднага си представих как ще реагираш, когато ти я дам. Знаех, че ще те видя само след два часа, и всичко беше наред. Защото щях да видя очите ти и веднага да разбера, ако тя не ти харесва. И щях да направя нещо, за да върна усмивката на устните ти, защото, когато сме заедно, всичко е възможно.

Тя се поколеба, но продължи:

— Съвсем скоро нищо от това няма да е възможно. Знаех от самото начало, че си тук само за две седмици, но тогава не си представях колко трудно ще бъде да ти кажа сбогом.

— Не искам да си казваме сбогом — почти извиках, хванах лицето й с две ръце и я обърнах към мен.

Вълните блъскаха по кея със страшна сила. Ято чайки прелетя над нас и се загуби в облаците. Наведох се и нежно я докоснах с устни. Дъхът й ухаеше на канела и ми напомни за дома.

Стиснах ръката й и с надежда да разсея тъжните й мисли, посочих с глава към чантата.

— Каква книга си ми купила?

Тя ме погледна объркано, после се сети, че бе споменала по-рано за нея.

— Ох, да! Мисля, че е време да ти я дам.

Бях сигурен, че не ми е купила последния Хиасен, въпреки това чаках с нетърпение, но тя ме погледна странно и наведе глава.

— Искам първо да ми обещаеш, че ще я прочетеш — каза сериозно тя. — Иначе няма да ти я дам.

Това ме стресна. Не знаех какво да очаквам.

— Разбира се — казах объркано. — Обещавам.

Но тя все още се колебаеше. В крайна сметка взе решение, бръкна в чантата си и ми я подаде. Взех я и погледнах заглавието. В началото не знаех как да реагирам. Беше книга, по-скоро учебник по аутизъм и синдром на Аспергер. Бях чувал за тези заболявания, но знаех колкото всеки неспециалист, а то не беше много.

— Писала я е една от моите преподавателки — обясни тя. — Най-добрата учителка, която познавам. Аудиторията й винаги е пълна и бившите й ученици често идват да поговорят с нея. Тя е един от световноизвестните експерти по тези проблеми и е насочила вниманието си към възможностите за работа с деца, страдащи от аутизъм.

— Интересно — отвърнах, без да прикривам липсата на ентусиазъм.

— Мисля, че можеш да научиш нещо — упорстваше тя.

— Сигурно. Не се съмнявам, че вътре има подробна информация.

— Има много повече — каза тихо тя. — Искам да я прочетеш заради баща си. Може би тук ще откриеш път към него.

Усетих, че несъзнателно съм стиснал юмруци.

— Какво общо има едното с другото?

— Не съм специалист — вдигна рамене тя, — но тази книга съдържа в себе си всичко, преподавано ни от нея през двата семестъра. Учила съм от тази книга нощи наред. Авторката е интервюирала повече от триста души с подобни разстройства.

— Е, и? — махнах нетърпеливо с ръка.

Тя усети напрежението в гласа ми и се взря тревожно в мен.

— Знам, че съм само студентка, но прекарах много часове с деца със синдрома на Аспергер. Разговаряла съм дълго с тях, а имах възможност да се запозная и с възрастни заболели, докато й помагах в интервютата за книгата.

Тя коленичи пред мен и докосна ръката ми.

— Баща ти показва отклонения, присъщи на много от тях.

Вече знаех какво се опитва да ми намекне, но по някаква причина държах да ми го каже директно.

— Какво означава това? — настоях, зареден като бомба от ярост.

Отговорът й дойде след цяла вечност.

— Мисля, че баща ти има синдром на Аспергер.

— Баща ми не е малоумен.

— Не съм казала такова нещо. Синдромът на Аспергер… е нарушаване на умственото развитие…

— Не ме интересува какво е! — извиках към нея. — Татко не е болен от това! Грижи се за мен от бебе, работи, плаща сметките си редовно. Дори е бил женен.

— Може да имаш нарушение и да живееш нормално…

Докато говореше, си спомних нещо, което бе казала преди малко.

— Чакай, чакай! — спрях я и се опитах да възстановя точните й думи. — Нали преди малко каза, че се е справил много добре с мен?

— Да — потвърди тя, — и мисля, че…

Чак сега разбрах напълно значението на думите й и ченето ми се стегна. Погледнах я, сякаш я виждах за пръв път.

— Мислиш, че е като Рейнман, нали? И като се има предвид проблема му, наистина се е справил добре, нали?

— Не… не ме разбираш. Синдромът на Аспергер може да бъде в по-лека форма или да приема крайни…

Но яз не я слушах.

— И ти го уважаваш по тази причина. Не защото наистина го харесваш.

— Не, чакай…

Скочих бързо от мястото си. Изведнъж почувствах нужда от повече пространство и се преместих на перилата срещу нея. Сега разбрах защо настояваше толкова много да го посети. Не защото искаше да прекара известно време с него, а за да го изучава. Стомахът ми се сви на топка.

— Ето защо прекара две вечери у нас, нали? — обърнах се рязко към нея.

— Какво…

— Не защото ти беше приятно, а само за да се увериш, че си права.

— Не…

— Стига лъжи! — извиках в лицето й.

— Не лъжа.

— Ти седя до него с часове, преструваше се, че се интересуваш от монетите, но всъщност го изучаваше като маймуна в клетка.

— Нищо подобно! — Тя също скочи на крака. — Аз уважавам баща ти…

— Защото си мислиш, че има проблем и си призвана да му помогнеш да го преодолее. Сега вече разбрах всичко — пронизах я с поглед аз.

— Грешиш, Джон. Аз го харесвам…

— Как няма да го харесваш, нали е опитното ти зайче — казах през зъби. — Не знаех, че когато харесваш някого, си правиш разни експерименти с него. Това ли се опитваш да ми кажеш?

Тя поклати глава.

— Не — промълви едва чуто. Явно за пръв път си даваше сметка какво е направила и устните й започнаха да треперят. Гласът й също трепереше, когато заговори: — Прав си. Не трябваше да го правя. Но толкова ми се искаше да го разбереш.

— Защо? — Пристъпих крачка напред. Мускулите ми станаха на камък. — Аз го разбирам напълно. Израснал съм с него, забрави ли? Живея с него.

— Опитвах се да помогна — безпомощно наведе глава тя. — Исках да прокарам мост между вас.

— Не съм молил за помощта ти! Не я искам! И какво ти влиза в работата, мамка му?

Тя извърна глава и заплака.

— Не си… — опита се да каже нещо, гласът й се давеше сред ридания. — Мислех, че искаш да знаеш.