Отново ме поведе към входа. В далечината се чу тътен от приближаваща се буря и аз я притеглих по-близо до себе си.

— Тук ще има тераса. Ще бъде достатъчно голяма, за да побере два плетени стола, маса и дори люлка. Четиримата ще могат да си почиват на нея през лятото и да се събират за църква в неделните утрини. Тяхната църква е наблизо, ето защо това място е толкова удобно за тях.

— Звучиш, сякаш наистина ги познаваш.

— Не съвсем — каза тя. — Нямах възможност да говоря много с тях, но се досетих за някои неща. Така правя с всяка къща, където помагам — обикалям из помещенията и си представям как ще се подреди живота на собствениците. Тогава ми е по-интересно, докато работя.

Луната се скри в облаците и небето стана мастиленочерно. На хоризонта проблесна светкавица, само след миг заваля лек дъждец и забарабани по покрива. От двете страни на улицата натежалите от листа дъбове започнаха възбудено да си шушукат, гръмотевиците отекваха из празните стаи на къщата.

— Ако искаш да ходим някъде, трябва да тръгнем преди бурята да се развихри.

— Забрави ли, че няма къде да ходим? — погледна ме тя. — Освен това аз обичам гръмотевиците.

Притиснах я до себе си и вдишах аромата й. Косата й ухаеше на зрели ягоди.

Дъждът постепенно се засили и започна да се излива косо към земята. Единствената светлина идваше от уличната лампа пред къщата и осветяваше половината лице на Савана. Другата половина беше в сянка.

Точно над нас проблесна мълния, последва я адски гръм, дъждът се превърна в порой и бързо образува големи кални локви. Но въздухът беше топъл и свеж. В ъгъла на една от стаите бях видял натрупани щайги, притичах и донесох две вместо столове. Не беше много удобно, но поне нямаше да сме прави.

Савана седна до мен и аз изведнъж осъзнах, че идването ни тук е най-доброто нещо, което можехме да измислим. За пръв път бяхме напълно сами и докато седяхме един до друг под дъжда, ми се стори, че я познавам от цяла вечност.

8.

Твърдите и ръбести щайги поставиха на изпитание задните ми части, но Савана сякаш не усещаше нищо. Или се правеше, че не усеща. Облегна се назад, но скоро се изправи.

— Съжалявам — усмихнах й се. — Мислех, че така ще ни е по-удобно.

— Няма проблем. Просто краката ме болят. Иначе е супер.

Да, помислих си, наистина е супер. Изведнъж си спомних как през дългите часове на пост си мечтаех, че седя до моето момиче, и сърцето ми се изпълни с блаженство.

Сега разбрах какво съм изпуснал през тези години.

Савана сложи глава на рамото ми и аз съжалих, че съм в армията, че базата ми е толкова далече оттук и че избрах именно този път в живота си, а не друг, който би ме направил част от нейния.

Прииска ми се да съм студент в Чапъл Хил, да строя къщи през лятото и да яздя на кон до нея.

— Много си мълчалив — обади се тя.

— Извинявай, просто си мислех за тази вечер.

— Хубави работи, надявам се?

— Много хубави.

Тя се намести по-удобно, кракът й докосна моя и аз настръхнах от желание.

— И аз си мислех за тази вечер. Само че за баща ти. Винаги ли е бил такъв? Срамежлив, отбягва погледа на човека, с когото говори?

— Да — казах. — Защо?

— Просто питам.

На две крачки от нас бурята вилнееше, небето се раздираше, от облаците се изливаха реки от дъжд. Водата се стичаше като водопад от всички страни на къщата. Една светкавица освети небосклона над нас, последвана от оглушителен пукот като картечен откос. Ако стъклата на прозорците бяха сложени, сигурно щяха да затракат като при земетресение.

Савана се притисна в мен и аз я притиснах до себе си. Можех да седя така цял живот.

— Ти си по-различен от другите момчета — погали ухото ми ниският й плътен глас. — Някак по-зрял, по-отговорен.

Аз се усмихнах в тъмното. Приятно ми беше, че мисли така за мен.

— И не забравяй войнишката подстрижка и татуировките.

— Да, подстрижката и татуировките… те вървят към комплекта, но какво да се прави, никой не е съвършен.

Смушках я в ребрата и се престорих на обиден.

— Ако знаех, че няма да ги харесаш, не бих ги направил.

— Не ти вярвам — каза тя и се отдръпна от мен, — но все пак, извинявай. Не трябваше да го казвам. Имам предвид, че аз не бих си направила, но на теб ти отиват и са част от образа.

— Какъв образ?

Тя посочи една по една рисунките на ръката ми, като започна от китайския йероглиф.

— Тази ми говори, че живееш по собствени правила и не се интересуваш какво мислят хората за това. Онази от пехотата означава, че се гордееш с професията си. А бодливата тел… тя показва какъв си бил като тийнейджър.

— Какъв изчерпателен психологически профил! Но си абсолютно права.

— Мисля да запиша психология, след като завърша с медицината.

— Можеш директно да отидеш на изпит, ще ти дадат дипломата веднага.

Въпреки че вятърът все още гънеше дърветата и тук-там някой гръм отекваше в нощта, дъждът започна да намалява.

— Бил ли си някога влюбен?

Въпросът й ме свари неподготвен.

— Това пък откъде го измисли?

— Мислех си, че да си непредсказуема е част от образа на мистериозната жена.

— Ах, сега разбирам. Отговорът на въпроса ти е „не знам“.

— Как така не знаеш?

Трудно ми беше да й обясня.

— Преди няколко години излизах с едно момиче. Тогава си мислех, че съм влюбен в нея. Но сега, като си припомням историята, не съм толкова сигурен. Харесвах я, обичах да си прекарвам времето с нея, но не мислех за нея, когато не бяхме заедно. Излизахме, но не бяхме двойка, ако можеш да схванеш разликата.

Тя се замисли, но не каза нищо.

— Ами ти? — погледнах предпазливо. — Била ли си влюбена?

Лицето й изведнъж посърна.

— Не — отвърна някак с неохота.

— Но си мислела, че си. Като мен, нали? Тя рязко пое въздух. Аз не млъквах:

— Работата ми във взвода също изисква известна доза психология. И опитът ми говори, че в миналото си имала сериозна връзка.

Тя се усмихна, но усмивката й не беше весела.

— Знаех си, че ще се сетиш — промълви след малко и гласът й беше неочаквано тих. — Наистина, имах връзка през първата година в университета. И наистина си мислех, че съм влюбена.

— А сега какво мислиш?

Отговорът й дойде след цяла вечност.

— Не знам.

Аз се втренчих в нея.

— Не е нужно да ми казваш, ако…

— Няма нищо — вдигна тя ръка, за да ме спре. — Просто е трудно да го споделя. Опитах се да го забравя. Никога не съм разказвала на родителите си за него. Всъщност на никого не съм казвала. Всичко е толкова банално. Момиче от малък град отива в университета и среща красив батко, председател на своето братство. Той е известен, богат и чаровен и малката провинциалистка е на седмото небе, че такова момче може да се заинтересува от момиче като нея. Той се отнася с нея като с принцеса, останалите първокурснички ревнуват и постепенно тя започва да се чувства специална. Съгласява се да отиде на вечеря с преспиване в един от онези модерни хотели извън града, въпреки че е предупредена, че той не е такъв, за какъвто се представя. И се оказва точно така. Той е от онези момчета, които издълбават резка на таблата на леглото си за всяко излъгано момиче.

Тя затвори очи, сякаш да събере мислите си.

— Но момичето остава глухо за приказките на приятелките си и отива с него. Не пие и той не настоява, но с готовност й налива сода. Изведнъж започва да й се вие свят, да залита и той й предлага да я заведе до една от стаите на хотела, за да си полегне. Следващото, което си спомня, е, че той я слага на леглото и започва да я целува. В началото това й харесва, но изведнъж в главата й проблясва, че някой, може би той, й е сложил нещо в содата и единствената му цел всъщност е да направи още една резка на таблата си.

Тя започна да изстрелва една след друга думите като картечница.

— Той започва да мачка гърдите и, разкъсва роклята и бикините й, ляга върху нея и е толкова тежък, че тя не може да го избута, чувства се напълно безпомощна и започва да го моли да спре, защото никога досега не го е правила, но е замаяна, езикът й е надебелял и не може да говори, нито да извика за помощ. Добре, че друга двойка, наела стаята, се появява и тя успява да избяга оттам, обляна в сълзи и със скъсаната рокля в ръка. Успява да се довлече до тоалетната и не спира да плаче. Другите момичета случайно влизат и виждат размазания грим и скъсаната рокля и вместо да я подкрепят, започват да й се смеят, казват, че е трябвало да предвиди какво ще стане и всъщност си го заслужава. Накрая тя успява да се обади на един приятел. Той пристига веднага и е достатъчно благороден, за да не задава никакви въпроси, докато я откарва обратно в общежитието.

Когато свърши разказа си, кръвта ми кипеше. Не съм светец, но никога през живота си не бих насилил жена да направи нещо, което не иска.

— Много съжалявам — беше единственото, което успях да измисля.

— Няма защо да съжаляваш. Не си го направил ти.

— Просто не знам какво друго да кажа, освен ако…

Гласът ми замря. Тя вдигна лице към мен и бузите й бяха мокри от сълзи. Сърцето ме заболя.

— Освен какво?

— Освен ако не искаш… де да знам, да пребия оня боклук.

Тя се засмя тъжно.

— Знам, че би го направил.

— Аз… такова, сериозно.

Тя ми се усмихна отново и погледът й беше едновременно тъжен и невинен като на дете.

— Затова няма да ти кажа името му. Но съм трогната. Беше много мило от твоя страна.

Стана ми приятно, че го каза. Отново се загледахме в нощта пред нас със здраво преплетени една в друга ръце. Дъждът най-сетне бе спрял и музиката от съседната врата отново достигна до ушите ми. Не знаех песента, но беше нещо от ранната ера на джаза. Едно от момчетата във взвода си падаше по джаз.

— Ето това имах предвид, когато казах, че първата година не беше лесна за мен. Исках да прекъсна следването си. Мама и татко, господ да ги поживи, си мислеха, че просто ми е мъчно за дома, и настояха да остана. Но тогава научих нещо за себе си. Разбрах, че имам достатъчно сили да премина през нещо подобно и да оцелея. Знам, че можеше да бъде по-лошо. Много по-лошо. Но за мен и това беше достатъчно. Успях да си взема поука.