Никълъс Спаркс - С дъх на канела

— Признавам, че това е най-интересното място за вечеря — заяви Савана и се огледа доволно.

В далечината между дюните се виждаше дълга редица от клиенти, които сновяха от паркинга до капачето и обратно.

— Най-хубавото място в града — отбелязах и лакомо отхапах от огромния бургер.

Савана седеше на пясъка съвсем близо до мен и гледаше към морето. Бургерите бяха фантастични, сочни и с много месо, и въпреки че пържените картофки бяха малко мазни, всичко беше страшно вкусно. Савана ядеше и се взираше в океана. Изведнъж ми се стори, че принадлежи много повече на това място от мен самия.

Спомних си за начина, по който говореше за баща ми и за всички други, включително и за мен. Имаше рядката дарба да дава на хората това, от което се нуждаеха най-много, и в същото време да остане вярна на себе си. Не приличаше на никого от познатите ми, нито по външност, нито по характер. Беше прекрасна, просто не можех да разбера какво харесва в мен. Двамата бяхме напълно различни. Тя беше момиче от планините, умно и мило, отгледано от грижовни родители, готово да помогне на всеки в нужда. Аз бях татуиран глупак в униформа, недодялан в обноските и чужденец дори в собствения си дом. Тя се държеше с татко по-мило от мен самия, беше възпитана да уважава хората. Прииска ми се да приличам поне малко на нея.

— За какво си мислиш? — обърна се тя към мен.

Нежният й глас ме откъсна от мислите ми.

— Чудех се защо си тук — признах си. — Имам предвид с мен.

— Защото обичам океана, а не ми се случва много често да съм до него. У нас няма нито вълни, нито раци и раковини. Не знам защо, но е така.

Погледна ме дяволито и ме потупа по ръката.

— Шегувам се — засмя се. — Тук съм, защото искам да съм тук.

Не знам защо се вълнувах толкова. Всичко, свързано с нея, беше ново и непознато, не бях сигурен, че някога ще свикна с това чувство. Тя отново ме потупа и отмести поглед към океана.

— Тук е прекрасно. Липсва ни само залезът и всичко ще бъде просто идеално.

— За целта трябва да отидем от другата страна на Щатите.

— Наистина ли? Искаш да кажеш, че слънцето залязва на запад? — стрелна ме с поглед тя и в очите й светнаха весели пламъчета.

— Така съм чувал.

Савана изяде само половината от бургера. Загъна внимателно останалата част и я мушна в чантата си. После двамата събрахме опаковките и салфетките и тя сложи чантата си върху тях, за да не ги разпилее вятърът, изпъна крака и ме погледна едновременно съблазнително и невинно.

— Искаш ли да ти кажа за какво си мисля?

Вдигнах вежди, опиянен от погледа й.

— Мислех си колко много ми липсваше през тези два дни. Наистина, радвам се, че имах възможност да опозная останалите. Обядвахме заедно, вечерта се забавлявахме, но на мен все ми се струваше, че нещо липсва. Радостта ми не беше пълна. И чак днес, когато те видях да идващ към мен, разбрах защо се чувствам така.

Аз преглътнах. В едно друго време и в един друг живот сигурно щях да я целуна. Исках го от цялото си сърце, но не го направих. Продължих да я гледам с отворена уста. Тя посрещна погледа ми без сянка на притворство.

— Когато ме попита защо съм тук, се пошегувах, защото си мислех, че отговорът е очевиден. Струва ми се… правилно да съм с теб. С теб ми е леко, като че съм със стар приятел. Предполагам, че родителите ми се чувстват така един с друг. Те обичат да са заедно, допълват се взаимно и аз винаги съм искала един ден да намеря човек, с когото да се чувствам по същия начин. — Тя замълча за миг, после отново се взря в очите ми. — Искам да те запозная с тях.

Гърлото ми пресъхна.

— Аз също искам — успях да кажа.

Тя сложи ръка в моята и ние сплетохме пръсти. Известно време останахме така, потънали в блажена тишина. Чайките ровеха с човките си из плитчините за храна. Вятърът ги разгони и те се разлетяха над плажа и водата. Вече се стъмваше, в мастиленосиньото небе плуваха сиви облаци. По плажа се разхождаха влюбени двойки.

Излезе прохладен ветрец и насити въздуха с мирис на море. Всичко ми изглеждаше различно! Ново и в същото време уютно, сякаш винаги сме били заедно. А дори не бяхме истинска двойка. Но един нахален гласец прошепна в ухото ми: докога ще бъде така? След малко повече от седмица заминавах за Германия и всичко щеше да свърши. Имах достатъчно опит от приятелите си, за да знам, че е нужно нещо повече от няколко дни, колкото и специални да са те, за да може една връзка да издържи, когато между теб и момичето ти лежи цял океан. Виждал съм много момчета след отпуск да се кълнат, че са влюбени, и може би наистина бяха, но връзката им приключваше за няколко месеца.

Времето, прекарано със Савана, ме караше да се питам дали е възможно да има и изключения от общото правило. Имах нужда от нея и както и да се развиеха отношенията ни, знаех, че няма да забравя нито един от миговете, прекарани с нея. Може да ви звучи невероятно, но тя бе станала част от живота ми и отсега се измъчвах, че утре през деня нямаше да имам възможност да съм с нея. Нито на следващия ден, нито на последващия ден. Може би с другите не е било така и затова любовта им не издържаше на раздялата?

— Виж, виж там! — извика неочаквано тя. — При скалите.

Погледнах към металносивата повърхност на океана, но не видях нищо. Савана скочи и изтича към брега.

— Ела! — извика през рамо. — Побързай!

Станах, тръгнах след нея, но след малко затичах, за да скъся разстоянието между нас. Тя спря на самия бряг. Чух развълнуваното й дишане.

— Какво става? — попитах разтревожено.

— Ето там.

Присвих очи и най-сетне ги видях. Бяха три, наредени един след друг. Гмурнаха се във водата и след миг подадоха глави малко по-надолу.

— Млади делфини — казах. — Минават оттук почти всеки ден.

— Знам — отвърна тя, — но изведнъж ми заприличаха на сърфисти.

— Да, и аз съм забелязал. Те обичат да си играят, особено вечер. Хората най-сетне са излезли от водата, те се чувстват в безопасност и се забавляват.

— Искам да отида при тях. Винаги съм искала да плувам с делфини.

— Няма да те допуснат до себе си. Когато те усетят, ще спрат танца си или ще се преместят по-надалеч, където не можеш да ги стигнеш. Държат се особено с хората, забелязал съм го, докато сърфирам. Любопитни са, идват съвсем близо до теб, започват най-нахално да те изучават, но ако тръгнеш към тях, веднага отпрашват навътре.

Продължихме да ги гледаме, докато се отдалечиха от брега и здрачът ги скри от погледа ни.

— Време е — напомних й аз.

Тръгнахме към колата, като по пътя спряхме да оберем боклука от вечерята.

— Може би ще е рано за танците, но ще почакаме.

— Няма значение — каза тя. — Все ще намерим какво да правим. Трябва да те предупредя, че не съм голяма танцьорка.

— Ако не искаш, няма да ходим — казах веднага. — Можем да идем на друго място.

— Къде, например?

— Обичаш ли кораби?

— Какви кораби?

— Големи. Знам едно място, където можем да видим огромен военен американски параход.

Тя изкриви устни и аз разбрах, че отговорът е „не“. И за пореден път си пожелах някога да си имам собствено местенце, където да мога да я заведа. Не бях сигурен, че ако имах, щеше да дойде, и ако бях на нейно място, сигурно нямаше да приема такава покана.

В крайна сметка аз бях човешко същество със своите слабости.

— Чакай! — спря изведнъж тя. — Знам къде можем да отидем.

— Къде — попитах заинтригуван.

Групата бе започнала работа едва вчера, но строежът бе напреднал удивително. Стените вече бяха издигнати, имаше си дори покрив. Савана го огледа подробно от прозореца на колата и чак тогава се обърна към мен.

— Искаш ли да ти го покажа отвътре?

— С удоволствие — отвърнах.

Последвах я, без да откъсвам очи от фигурата й, обгърната от лунна светлина и сенки. Докато газех из строителната прах, дочух музика от нечие радио. Идваше от кухненския прозорец на съседите. Савана вървеше пред мен. Качи се на стъпалото пред входната врата и огледа с гордост плода на собствения си труд. Приближих се до нея и сложих ръка на раменете й. Тя наведе глава и се отпусна на гърдите ми, сякаш искаше да си почине.

— Ето тук прекарах последните два дни — почти прошепна тя, повлияна от нощната тишина. — Как го намираш?

— Чудесно е. Обзалагам се, че семейството тръпне в очакване да влезе в новия си дом.

— Така е. Те са прекрасни. Наистина си заслужиха тази къща въпреки голямата конкуренция. Домът им е бил унищожен от урагана Фран и като много други те нямат застраховка. Семейството се състои от майка и три деца, бащата ги е напуснал отдавна. Ако се запознаеш с тях, няма начин да не ги обикнеш. Децата пеят в църковния хор. Толкова са възпитани, вежливи… обзалагам се, че майка им работи здравата, за да смогне с всички задължения.

— Значи ги познаваш?

Тя кимна към къщата.

— Помагаха и през двата дни. — Тя вдигна глава от гърдите ми и попита. — Искаш ли да погледнеш вътре?

Неохотно я пуснах и казах:

— Ти водиш.

Къщата не беше много голяма — горе-долу колкото нашата — но партерът беше по-отворен и така изглеждаше широка. Савана ме хвана за ръка и ме разведе из всяка стая, обясни подробно какво още трябва да се направи, въображението й се спираше на всеки детайл. Започна да обмисля какви тапети ще бъдат най-подходящи за кухнята, какъв да е цветът на плочките в коридора, завесите във всекидневната и даде няколко предложения за лавицата над камината. Гласът й бе изпълнен със същата радост и вълнение, с които ми говореше за делфините. Беше невинна и изпълнена с живот като дете.