— Ето те и теб — посрещна ме тя. — Вече се чудех дали ще дойдеш.

Ранди ми хвърли една нагла усмивка. Въпреки коментара й той ме гледаше едва ли не като победител. Сякаш ми казваше: „Когато котката я няма, мишките се разиграват.“

Савана стана и тръгна към мен. Беше с бяла блузка без ръкави и ефирна пола, която се издуваше при всяко нейно движение. Раменете й бяха бронзови — доказателство за дългите часове, прекарани на слънце. Тя се приближи, повдигна се на пръсти и ме целуна по бузата.

— Здрасти — каза и обви ръка около кръста ми.

— Здрасти.

Наклони глава, погледна ме изпитателно и каза закачливо:

— Май съм ти липсвала.

Както винаги не можех да измисля подходящ отговор, но тя ми смигна и добави:

— Може би и ти си ми липсвал.

Докоснах рамото й и казах пресипнало:

— Готова ли си?

— Напълно готова.

Тръгнахме към колата и аз хванах ръката й. Допирът й ме убеди, че всичко е наред и светът е едно прекрасно място.

Почти прекрасно място…

— Видях те да разговаряш с Ранди. — Стараех се гласът ми да звучи лишен от емоции.

Тя стисна ръката ми:

— Значи си видял?

Опитах отново:

— Добих впечатление, че сте се сближили по време на работа.

— Наистина се сближихме. Оказах се права. Той е добро момче. След като приключи тук, заминава за шест седмици за Ню Йорк да работи като доброволец за „Морган Стенли“.

— Ъхъ — изръмжах аз.

Тя се подсмихна:

— Не ми казвай, че ревнуваш.

— Въобще не ревнувам.

— Добре — заключи тя и пак стисна ръката ми, — защото нямаш никакво основание.

Хванах се като удавник за последните й думи. Не беше длъжна да ги казва, но щом го направи, се почувствах така, сякаш ми бяха пораснали крила. Стигнахме до колата и аз й отворих вратата.

— Къде ще ходим?

— Гладна ли си? — попитах я и се сетих за чийзбургерите на плажа.

— Не много — отвърна тя. — Хапнах малко, когато се върнахме от обекта.

— Какво ще кажеш за една разходка по плажа?

— Ммм… може би по-късно.

Беше ясно, че има нещо друго предвид.

— Защо ти не кажеш какво искаш да правим? — улесних я аз.

Лицето й светна.

— Какво ще кажеш да отидем и да кажем едно здрасти на баща ти?

Май не бях чул добре.

— Да отидем при татко? Наистина ли го искаш?

— Наистина — кимна тя. — Да го посетим за малко. После ще хапнем и ще потанцуваме.

Колебаех се, но тя сложи ръка на рамото ми.

— Моля те!



Не умирах от щастие, но тя го направи така, че да не мога да й откажа. Започнах да свиквам с това, но проблемът беше, че я исках цялата вечер само за себе си. Не разбирах защо настоява да се запознае с татко точно сега, освен ако просто не тръпнеше от желание да остава насаме с мен. И тази мисъл ме жегна.

Но тя беше в отлично настроение, говореше ентусиазирано колко много работа са свършили през тези два дни. Утре щели да слагат прозорците. Оказа се, че през цялото време Ранди работел точно до нея, което обясняваше породените между тях „приятелски чувства“ — така го нарече тя. Съмнявах се, че и Ранди би го нарекъл така.

Скоро наближихме къща ни. Прозорецът в кабинета на татко светеше. Изключих мотора и забарабаних с ключовете по таблото.

— Нали ти казах, че татко е мълчалив човек?

— Да — каза тя, — но това няма значение. Просто искам да се запозная с него.

— Защо? — Прозвуча отвратително, но наистина бях изумен.

— Защото е единственото ти семейство — отвърна тя. — И защото те е отгледал.



Представих ги един на друг веднага щом татко се съвзе от шока. Ненадейното ми появяване, и то в комплект със Савана, беше тежък удар за него. Прокара няколко пъти ръка по голото си теме в очакване на нещо ужасно.

— Извинете ни, че не позвънихме, преди да дойдем, но не винете Джон — каза мило тя. — Аз настоях.

— О — измънка той. — Няма нищо.

— Да не би да прекъснахме нещо?

— Не.

Той погледна към нас, после заби поглед в пода.

— Приятно ми е да се запозная с вас.

За миг в гостната настъпи пълна тишина, тримата стояхме един срещу друг и мълчахме като глухонеми. Савана се усмихваше мило, но се съмнявам, че татко го забеляза.

— Ще пиете ли нещо? — попита той, спомнил си внезапно, че трябва да поеме ролята на домакин.

— Не, благодаря — отвърна Савана. — Джон ми каза, че колекционирате монети.

Той се обърна към мен, сякаш се чудеше да отговори ли, или да си замълчи.

— Опитвам се — отвърна накрая.

— И ние сигурно прекъснахме най-грубо заниманията ви с колекцията — закачи го Савана, както се закачаше с мен.

За моя изненада татко се засмя. Не високо, нито дълго, но все пак се засмя. Невероятно!

— Не, не сте ме прекъснали. Просто изучавах новата монета. Купих я днес.

Той говореше и ми хвърляше по едно око, явно за да провери как ще реагирам.

Савана не забеляза или се направи, че не вижда напрегнатия му поглед.

— Имате нова монета? Каква е?

Той пристъпи от единия крак на другия. После, за мое учудване, я погледна и попита:

— Искате ли да я видите?



Прекарахме четирийсет минути в кабинета му.

Почти през цялото време аз седях на стъпалото пред вратата и слушах историите му, които знаех наизуст. Като всички сериозни колекционери той държеше съвсем малка част от монетите вкъщи. Нямах никаква представа къде са останалите, но ги въртеше, на всеки две седмици вкъщи се появяваха нови екземпляри, а старите изчезваха като с вълшебна пръчка. Обикновено не носеше вкъщи скъпите монети, но какво от това? Имах чувството, че дори и да й покаже обикновено пени с лика на Линкълн, Савана пак щеше да се прехласне. Тя зададе дузина въпроси, на които аз, а и всеки справочник, би отговорил без проблем, но с напредването на вечерта коментарите й станаха по-задълбочени. Вместо да пита за цената на всяка от тях, тя се интересуваше къде и как я е открил, а той я заливаше с подробности за досадните уикенди, прекарани в Атланта, Чарлстън, Рейли или Шарлът.

Разказа й надълго и нашироко всичко, за каквото се сети. Добре де, защо не? Но ме подразни факта, че за четирийсет минути изрече повече думи, отколкото бе казал на мен, откакто си бях дошъл. От моя ъгъл виждах ясно страстта, за която бе говорила Савана, но това го бях виждал хиляди пъти и то с нищо не промени мнението ми, че използва колекцията, за да избяга от живота, а не да го прегърне. Бях спрял да говоря с него за монети, защото исках да говорим за друго; той от своя страна спря да говори за монети, защото знаеше, че се дразня, но не можеше да говори за нищо друго.

И все пак…

Татко беше щастлив и аз го виждах със собствените си очи, видях как погледът му блести, как гали монетите, докато й показва годината им или докато й обяснява какво прави една монета ценна. Показа й гравирани монети, показа й сечени в Уест Пойнт — любимите му. Извади голямата лупа, за да й покаже пукнатините по някои от тях и лицето му сияеше както никога. Въпреки отвращението си към колекцията не можех да не си призная, че се радвам да го видя такъв.

Но татко си беше татко. Нямаше никакво чудо. След като й показа монетите, разказа й всичко за тях и я запозна с откриването на всяка една, той набра скорост и продължи нататък. Започна да се повтаря и когато осъзна това, се сви в черупката си и стана тих като тревата. Савана, изглежда, усети притесненията му, защото посочи към монетите върху бюрото и каза:

— Благодаря ви, господин Тайри. Мисля, че научих нещо интересно.

Татко се усмихна, беше трогнат. Сега беше мой ред да се намеся.

— Наистина беше чудесно, но трябва да тръгваме.

— О… добре.

— Беше чудесно, че се запознахме.

Татко подаде ръка, но Савана се наведе и го прегърна.

— Трябва да се видим пак — прошепна в ухото му тя.

Той й върна прегръдката и аз се сетих за безжизнените целувки, които получавах от него в детството. Запитах се дали и тя се чувства неловко като него.



Щом потеглихме, Савана потъна в мислите си. Сигурно трябваше да я попитам за впечатлението й, но май не исках да чуя отговора. Познавах добре баща си и отношенията ни не бяха лесни, но тя беше права, когато каза, че той е единственото ми семейство, отгледал ме е и макар да се оплаквах често от него, нямаше да ми хареса, ако някой друг кажеше нещо неприятно за него.

Бях сигурен, че тя няма да каже нищо лошо, просто не беше в природата й, но все пак…

Савана се обърна към мен и се усмихна.

— Благодаря ти, че ме запозна с него. Той има толкова… добро сърце.

Никой досега не бе казвал такова нещо за него и ми стана приятно.

— Радвам се, че ти харесва.

— Разбира се — каза тя и звучеше напълно искрено. — Той е… нежен, благороден човек… Но мисля, че разбирам защо си имал неприятности в миналото с него. Той изглежда… не е много лесен за общуване.

— Така е.

Тя свъси вежди, но очите й блестяха.

— И с лошото си поведение си искал да го предизвикаш.

— Предполагам, че е така — засмях се аз.

— Как така предполагаш — поклати глава тя. — Ти трябва най-добре да знаеш.

— Бях още дете.

— Аха, вечното извинение. Само че няма да мине. Аз например никога не съм се опитвала да се наложа на нашите.

— Да, ти си била идеална. Вече ми го каза.

— Шегуваш ли се с мен?

— В никакъв случай.

Тя ме изгледа подозрително.

— Мисля, че все пак го правиш — заключи накрая.

— Добре, де, може би малко.

Тя обмисли внимателно отговора ми и тръсна глава.

— Е, може би мъничко го заслужавам. Но знаеш ли, не съм толкова идеална.

— Нима!

— Естествено, че не съм. Например спомням си ясно, че преминах четвърти клас с петица.

Аз се опулих насреща й и изиграх пълен шок.

— Не! Не може да бъде!

— Истина е.

— Как успя да го преживееш?