— Понякога — наведе глава и се разсмя. — Например — продължи тя, — ако видя двама души да се разхождат като нас, си мисля: колко хубаво! Не ми минава през ума, че търсят скрито местенце сред дюните, за да се натискат. Но на практика много често правят точно това. Никога не го разбирам предварително и винаги се учудвам, когато ми кажат. Такава съм си. Като снощи, след като ти си отиде. Разбрах, че двама души са направили точно това, и не можах да повярвам.

— Аз пък бих се учудил, ако не е било така.

— Ето това не харесвам в студентския живот. Някои хора са мислят, че тези години не се броят, че трябва да опитат от всичко в този период. Смятат, че сексът, пиенето и дори наркотиците са в реда на нещата. Знам, че звуча като стара мома, но наистина не го приемам. И може би затова не искам да бъда край огъня с другите. Да си призная, тези двамата малко ме разочароваха и не искам да седя до тях и да се преструвам, че не знам нищо. Не е моя работа да ги съдя, те сигурно са добри хора, щом са дошли тук да помагат с труда си, но може ли така? Не трябва ли да запазиш тези неща за този, когото ще дариш с любовта си? Тогава те наистина ще означават нещо.

Разбрах, че не чака отговор, нито пък знаех какво да кажа. Вместо това попитах:

— Кой ти каза за тези двамата?

— Тим. Мисля, че и той е разочарован, но какво може да направи? Да ги изрита оттук ли?

Вървяхме вече доста време и когато се обърнах, хората около огъня бяха само неясни силуети. Мъглата миришеше на море, а звукът от пипалцата на малките рачета, които се разбягваха при всяка наша стъпка и се зариваха бързо в своите пясъчни дупки, запълваше нощната тишина.

— Извинявай — каза неочаквано тя. — Малко прекалих.

— С какво?

— С коментара си за случката. Не биваше да давам оценки. Не е моя работа.

— Всеки съди — отвърнах. — Това е част от човешката природа.

— Знам, но… аз също не съм безгрешна. И в края на краищата единствено бог има право да ни съди, а вече съм достатъчно голяма и знам, че никой не знае каква е неговата воля.

Неволно се засмях.

— Какво? — попита тя.

— Говориш като нашия изповедник в армията. Той казва същото.

Обърнахме се и поехме обратно към къщата. Скоро стигнахме до сухия пясък и краката ни затънаха в него. Савана се хвана здраво за мен. Зачудих се дали ще ме пусне, когато наближим приятелите й, и се разочаровах, че го направи.

— Хей — провикна се Тим към нас. — Вие се върнахте!

Ранди също беше там, както винаги намусен. Честно, вечното му недоволство взе да ми писва. Брад беше зад Сюзан, тя се бе облегнала на гърдите му и очевидно не можеше да реши дали да се радва със Савана и да разбере подробностите около срещата ни, или да е на страната на Ранди. На останалите май им беше все едно и бързо се върнаха към своите разговори. Тим стана и дойде при нас.

— Как беше вечерята?

— Върхът! — отвърна Савана. — Пробвах местната кухня. Бяхме в „Скаридената колиба“.

— Звучи вкусно.

Потърсих някакъв знак за ревност, но не открих нищо.

— Ще седнете ли при нас? — усмихна се той. — Ние вече заспиваме. Готвим се за утрешния ден.

— Аз също загивам за сън. Ще изпратя Джон и си лягам. В колко ставаме утре?

— В шест. Закусваме, оправяме се и в седем и половина трябва да сме на обекта. Не забравяй крема срещу изгаряне. Цял ден ще сме на слънце.

— Няма. Предупреди и другите.

— Вече ги предупредих. Ще повторя и утре сутринта. Но някои хора въобще не слушат и утре ще бъдат червени като раци.

— До утре, Тим.

— До утре — кимна й той и се обърна към мен. — Радвам се, че се видяхме и днес.

— Аз също — отвърнах.

— И ако през следващите седмици ти стане скучно, си добре дошъл. Още една ръка никога не е излишна.

— Знаех си, че ще стане дума — засмях се аз.

— Такъв съм си, какво да правя — протегна ми ръка Тим. — Но и да не приемеш предложението, пак ще ми е приятно да се видим.

Поех ръката му и я раздрусах. Тим се върна на мястото си. Ние тръгнахме между дюните, спряхме да обуем сандалите си и хванахме по дървената пътечка зад къщата. След минута бяхме при колата. Не виждах лицето й в тъмното.

— Вечерта беше чудесна — обади се тя. — И целият ден.

Преглътнах и се осмелих да попитам:

— Кога ще те видя пак?

Въпросът беше най-обикновен, очакван и от двамата, но това, което ме удиви, беше копнежът в гласа ми. Та аз дори не я бях целувал!

— Зависи от теб — отговори тя. — Знаеш къде да ме намериш.

— Какво ще кажеш за утре? — избъбрих притеснено. — Знам едно място с оркестър. Става много весело, танцува се…

Тя прибра един кичур зад ухото си.

— Имаш ли нещо против да е вдругиден? Просто защото първият ден винаги е изпълнен с много емоции, а и ще бъдем много уморени. Ще има обща вечеря и не би трябвало да отсъствам.

— Вдругиден е супер — казах, убеден, че въобще не е супер.

Тя, изглежда, долови нещо в гласа ми и добави:

— Но, както каза Тим, винаги си добре дошъл.

— Не, няма нужда. Вторник вечер е много добре.

Все още стояхме един срещу друг. Беше един от онези неловки моменти, с които изглежда никога няма да свикна. Тя се обърна, преди да я целуна. Друг път сигурно щях да опитам, само за да видя какво ще стане; може и да не съм опитен в чувствата, но в екшъна съм бърз и неотразим. Със Савана обаче се чувствах напълно парализиран. Тя също не изглеждаше да бърза.

Една кола мина покрай нас и наруши тишината. Тя направи крачка към къщата, но изведнъж се обърна, хвана ме за ръката и ме целуна невинно по бузата. Беше сестринска целувка, но устните й бяха меки като коприна и ароматът на тялото й ме завладя и остана в мен дълго след като се отдалечи от мен.

— Наистина беше прекрасен ден — промълви тя. — Мисля, че дълго няма да го забравя.

Пусна ме и изчезна като вятър.

Прибрах се и веднага си легнах, но дълго не можах да заспя. Мятах се из леглото и си припомнях различни случки от деня. Накрая достигнах до извода, че съм кръгъл глупак. Защо не й бях казал колко важен беше този ден и за мен? В този момент една падаща звезда пресече небосклона и остави зад себе си светеща следа. Щеше ми се да вярвам, че е добра поличба, макар да не бях сигурен за какво. Затворих очи и за стотен път отвърнах на целувката й, за стотен път съжалих, че не го бях направил наистина, и за стотен път се запитах: „Как можах да се влюбя в момиче, с което се познавам едва от вчера?“

5.

— Добро утро, татко — измърморих и, още сънен, се запрепъвах към кухнята. Утринното слънце беше толкова ярко, че трябваше да примижа, за да го фиксирам.

Татко беше до печката. Ароматът на пържен бекон събуди апетита ми.

— О… здрасти, Джон.

Проснах се на стола и разтърках очи.

— Знам, че е рано, но исках да те хвана, преди да излезеш.

— О… добре — кимна той. — Тогава ще добавя още малко бекон.

Изглеждаше почти развълнуван, въпреки че бях нарушил нормалния ход на деня му. Ето такива моменти ми даваха повод да си мисля, че все пак се радва на завръщането ми.

— Има ли кафе?

— Виж в каната.

Налях си и се върнах на масата. Вестникът стоеше там, все още сгънат, както беше купен.

Татко го четеше, докато закусваше, и аз знаех, че не бива да го докосвам, докато не го прегледа той. Държеше пръв да го прочете и винаги в точно определен ред. Прескачаше само спортните страници и обявите. Очаквах да ме попита как е минала вечерта ми, но той предпочете да се концентрира върху готвенето. Трябваше да се примиря и да оставя темата „Савана“ поне за известно време.

Чудех се дали и тя мисли за мен толкова много, колкото аз за нея. Надали и сега, когато бързаха да се съберат и да тръгнат за обекта.

И въпреки че не беше логично, от тази мисъл ме заболя.

— Как мина вечерта ти? — попитах, с надежда да прогоня Савана от ума си поне за малко.

Той продължи да бърка бекона, сякаш не ме бе чул.

— Татко?

— Да?

— Как мина вечерта ти?

— Какво да е минало?

— Вечерта ти, татко. Да се е случило нещо вълнуващо?

— Не — отвърна татко. — Нищо.

Усмихна ми се и сложи още няколко парчета в тигана. Беконът зацвърча и се сгърчи.

— Аз си прекарах страхотно — започнах сам. — Савана е много интересно момиче. Знаеш ли, вчера ме заведе на църква.

Надявах се споменаването на църквата да го заинтересова. Надявах се да ме попита. Представих си, че можем да проведем истински разговор, като тези, които предполагах, че водят другите бащи и синове. Въобразявах си, че мога да го разсмея и дори да го накарам и той да пусне някоя шега. Татко извади бекона от тигана, сипа малко олио и сложи предварително разбитите яйца.

— Искаш ли да препечем филийки?

— Разбира се — въздъхнах и се приготвих за дълга и мълчалива закуска.



През останалото време от деня сърфирах или поне се опитвах да го правя. През нощта океанът бе утихнал и малките вълни не успяха да ме развълнуват. Дори да се явеше някоя по-сериозна, тя се надигаше току до брега и веднага се разбиваше, просто не си струваше усилието. Можех да отида на Оук Айлънд или чак до Атлантик Бийч, а оттам до Шакълфорд, с надежда да намеря по-добро място, но просто не бях в настроение.

Останах там, където прекарах и предишните два дни. От това разстояние къщата изглеждаше напълно необитаема. Задната врата беше затворена, кърпите бяха изчезнали от парапета на терасата и нямаше никакво движение. Сигурно щяха да се върнат към четири или пет и аз реших, че дотогава трябва да съм изчезнал оттам. Нямаше защо да оставам, а и не исках Савана да си помисли, че съм някаква досадна лепка.

Тръгнах си към три и минах през „Лерой“. Барът беше по-мрачен и опушен отпреди и още с влизането си го намразих с нова сила. Винаги съм си мислел за него като за свърталище на алкохолици и доказателството беше пред очите ми — по масите седяха самотници на чаша „Тенеси“, с надеждата да забравят проблемите си. Лерой беше на бара и веднага ме разпозна. Без да пита, извади чаша и я напъни догоре с наливна.