— Сега знаеш всичко за мен, а аз за теб — нищо — подметнах, докато развивах приборите си от салфетката.

— Не е вярно. Знаеш на колко години съм, къде уча, какво ще специализирам, знаеш също, че не пия. Знаеш, че съм от Ленор, че живея в ранчо, обичам коне и през лятото строя къщи за „Дом за всеки“. Не е малко, нали?

Да, помислих си, наистина знам. Включително и други неща, за които не си споменавала.

— Не е достатъчно. Давай, твой ред е.

Тя се наведе към мен.

— Какво искаш да знаеш?

— Разкажи ми за родителите си.

— Добре — кимна тя и разви своята салфетка. — Женени са от двайсет и пет години. Все още са луди един по друг и щастливи. Срещнали са се в държавния колеж в Апалачите. Преди да ме роди, мама е работила в банка, после си останала вкъщи. Тя е от тези майки, които бяха насреща винаги и за всичко. Предлагаше помощ в училище, беше частен шофьор, треньор на футболния отбор в началното училище, председател на родителския комитет, изпълняваше всякакви длъжности. Сега, когато ме няма, е заета с други дейности на доброволни начала — библиотеката, църквата, училището. Татко е учител по история и тренира женския отбор по волейбол в училище. Миналата година стигнаха до финала, но останаха на второ място. Член е на църковното настоятелство и ръководи църковния хор. Искаш ли да видиш снимка?

— Разбира се.

Тя бръкна в чантата си и извади портфейла. Отвори го и го бутна към мен. При движението пръстите ни случайно се докоснаха и през мен премина електрически ток.

— Краищата им се разръфаха от водата, но лицата се виждат ясно.

Взех портфейла и се загледах в снимката. Савана приличаше повече на баща си. Най-малкото, бе наследила тъмния цвят на косата и очите от него.

— Изглеждат симпатични хора.

— Много ги обичам — каза, докато прибираше портфейла. — Те са родители-мечта.

— Защо живееш в ранчо, след като баща ти е учител?

— О, това не е действащо ранчо. Обработваше се, докато дядо беше жив. Но за да плати таксите и данъците, се наложи да продаде по-голямата част от земята. По времето, когато татко го наследи, бяха останали не повече от десетина акра заедно с къщата, конюшнята и оборите. Сега прилича повече на къща с голям двор, отколкото на ранчо. Ние го наричаме така, но всъщност създаваме грешна представа у хората.

— Каза ми, че си тренирала лека атлетика. А играла ли си волейбол в отбора на баща ти?

— Не — отвърна тя. — Той е добър треньор, но винаги ми е казвал, че трябва да се занимавам с неща, които ми харесват. Волейболът не е любимият ми спорт. Опитах и бях добра, но не ми харесваше.

— Предпочиташ конете.

— Още от малка. Мама ми подари една статуя на кон и с това започна всичко. Получих първия си истински кон на осем години като подарък за Коледа. Най-хубавият коледен подарък. Казваше се Слокъм — грациозна стара кобила — беше точно като за мен. Условието беше аз да се грижа за нея — да я храня, реша и да поддържам конюшнята чиста. Но наред с училището, атлетиката и грижата за другите животни ми дойде малко в повече.

— Другите животни?

— Докато растях, къщата ни приличаше на зоологическа градина. Беше пълна с кучета, котки, дори за известно време гледахме и една лама. Не можех да устоя на нито едно улично коте или кутре. Нашите вдигнаха ръце от мен, спряха да спорят и приемаха всичко, което мъкнех вкъщи. У нас по всяко време имаше четири-пет улични превъзходни. Понякога идваше някой собственик, загубил кучето си. Ако не можеше да го открие, си тръгваше с едно от нашите създания. Бяхме като пансион за домашни любимци.

— Родителите ти са доста търпеливи хора.

— Така си е — кимна тя. — Но те също не могат да подминат бездомно животинче. Въпреки че не го признава, мама е по-отчайващ случай и от мен.

Аз не откъсвах поглед от нея.

— Бас държа, че си отлична ученичка.

— Само шестици. Аз съм първа по успех в курса.

— Защо ли не ме учудва?

— Не знам. Защо?

Не отговорих. Вместо това попитах:

— Имала ли си някога сериозен приятел?

— О, сега пък ще се ровим в личните ми работи?

— Просто питах.

— Ти как мислиш, имала ли съм?

— Мисля… Нямам представа.

Тя се засмя.

— Тогава… нека да оставим този въпрос засега. Хубаво е да остане някоя неразкрита тайна, нали? Освен това съм сигурна, че с времето сам ще разбереш.

Сервитьорката дойде със скаридите и две пластмасови купички със сос, остави ги на масата и напълни отново празните чаши с чай. Имаше вид на жена, която прави това от прекалено дълго време. После, без да ни попита дали искаме още нещо, се завъртя на пети и изчезна.

— Това място е известно с гостоприемството си — измърморих аз.

— Просто има много работа — защити я Савана и придърпа чинията към себе си. — Освен това разбра, че ме печеш на шиш и побърза да ме остави в ръцете на инквизитора ми.

Тя разчупи една скарида, обели я, после я потопи в соса и я лапна. Аз прехвърлих няколко от тях в чинията си.

— Какво друго искаш да знаеш?

— Не знам. Всичко. Какво най-много ти харесва в университета?

Тя се замисли, докато пълнеше чинията си със скариди.

— Добрите учители — каза накрая. — Там можеш да избираш преподавателите си, да прилагаш гъвкавост, спрямо основната програма. Преди да вляза, татко ме посъветва да избирам дисциплините не заради самия предмет, а заради добрия преподавател. Знаеше, че ми трябва един основен курс, за да взема диплома, но смяташе, че добрият учител е безценен. Той те вдъхновява, забавлява те и без да се усетиш, научаваш всичко, дори и да не харесваш предмета.

— Защото се влюбваш в него.

— Точно така. Татко се оказа напълно прав. Посещавах лекции по предмети, за които не съм и мислила, че ще представляват интерес за мен, далече от основния набор лекции, както можеш да си представиш. Но, знаеш ли, все още помня всичко, сякаш съм ги слушала вчера.

— Впечатлен съм. Мислех, че ще ми кажеш нещо за баскетболните състезания и религиозното обучение, такива работи.

— Те също ми допадат. Харесва ми също, че живея отделно от мама и татко, че намерих нови приятели. Научих много, откакто излязох от Ленор. Имах прекрасно детство и мама и татко са разкошни, но… винаги бях… закриляна. Нямах достатъчно собствен опит.

— За какво например?

— За много неща. За пиенето, за момчетата. През първата година мразех университета. Имах чувството, че не съм за там и наистина не бях. Умолявах мама и татко да ме върнат у дома или да ме прехвърлят в местния колеж, но те бяха непреклонни. Знаеха, че някога ще съжалявам, ако се върна, и сигурно бяха прави. Чак във втори курс срещнах момичета, които се чувстваха като мен и мразеха същите неща. После стана много по-добре. Влязох в няколко християнски сдружения, в събота ходех в Рейли и помагах в местната църква, и вече не се притеснявах, че трябва да излизам с момчета и да пия бира. И ако отидех на парти, никой не можеше да ме накара да се натискам с когото ми падне. Просто приех, че няма да съм като всички останали, а ще правя това, което според мен е правилно.

„Което обяснява защо беше с мен миналата вечер — помислих си. — А също и сега.“

Изведнъж лицето й светна.

— Мисля, че е точно като при теб. Аз също пораснах през изминалите две години. Виждаш ли, освен че и двамата сме добри в сърфирането, имаме нещо общо и по този показател.

— Да, само че аз се борих доста по-дълго със себе си.

Тя отново се наклони към мен.

— Татко казва, че когато се бориш с нещо, трябва да се огледаш наоколо — ще видиш, че всеки се бори и му е трудно, колкото и на теб.

— Баща ти е умен човек.

— И той, и мама. Мисля, че и двамата са завършили колежа с отличен успех, дори са били в първата петица. Запознали са се в библиотеката на университета. Образованието е важно за тях и в това отношение успяха да ми предадат техния заряд. Имам предвид, че ме научиха да чета още в детската градина, но никога не са ми натрапвали техните ценности. Говореха с мен като с възрастна много преди да започна да разбирам.

За миг се замислих колко различен би бил животът ми, ако те бяха мои родители, но бързо прогоних мисълта. Знаех, че татко бе направил всичко по силите си и не съжалявах за пътя, който съм избрал. Може би съжалявах малко за самото пътешествие, но не и за посоката. Защото, каквото и да се бе случило, нали сега седях в това опушено ресторантче и ядях скариди с момичето, което вече познавах добре и никога нямаше да забравя?



След вечеря се върнахме в къщата на плажа. Изненадващо за нас, там беше доста тихо. Музиката все още свиреше, но повечето от младежите кротуваха около огъня, явно си пазеха силите за утрешния ден. Тим беше сред тях, увлечен в разговор с момчетата. Преди да се доближим прекалено до групата, Савана хвана неочаквано ръката ми и спря.

— Хайде да се поразходим малко — прошепна тя. — Да дадем възможност на стомасите си да смелят храната.

Облаците над нас плуваха сред звездите, лекият ветрец галеше лицето ми и устремените към брега вълни нашепваха своята вечна песен. Беше времето на отлива и ние тръгнахме по мокрия пясък близо до брега.

Савана свали сандалите си и за да запази равновесие, сложи ръка на рамото ми. Аз също събух своите и ние тръгнахме боси по оголената от океана ивица.

— Толкова е красиво тук! Обичам планината, но океанът ме привлича по друг начин. Толкова е… успокояващо.

Успокояващо. Тя самата можеше да бъде наречена така. Но си замълчах, не знаех какво точно да кажа.

— Не мога да повярвам, че те познавам едва от вчера — продължи тя. — Имам чувството, че е минало много време.

Ръката й лежеше уютно в моята.

— И аз си мислех същото.

Тя се усмихна замечтано и се загледа в звездите.

— Питам се какво ли си мисли Тим? — промълви и ме погледна в очите. — Той смята, че съм малко наивна.

— Наивна ли си?