— Как мина денят ти? — сети се най-накрая.

— Беше велико. Бях със Савана, момичето, за което ти споменах вчера.

— О… — очите му блуждаеха наоколо, твърдо решени да не се срещнат с моите. — Не си ми говорил за нея.

— Не съм ли?

— Не, но е нормално. Беше много късно.

Изглежда, все пак ме мярна с ъгълчето на окото си и видя, че съм облечен официално или поне по-официално, отколкото някога ме е виждал, но не можа да намери думи да ме попита защо.

Започнах нарочно да си оправям ризата и възела на връзката, за да привлека вниманието му.

— Как изглеждам? Не ми казвай, и сам знам, че съм се наконтил като за сватба. Ще я водя на вечеря. Мога ли да взема колата ти?

— О… разбира се.

— Няма ли да ти трябва тази вечер? Ако е така, мога да помоля някой приятел да ни закара или да взема такси.

— Не, не!

Той бръкна в джоба си и извади ключовете. Девет от десет възможни татковци биха ги хвърлили към синовете си; моят стана и ми ги подаде.

— Ти как си? — попитах.

— Малко съм уморен.

Взех ключовете и станах.

— Татко?

Той отново вдигна очи.

— Съжалявам, че те оставям да вечеряш два дни поред сам.

— Няма нищо — отвърна той. — Разбирам.



Когато потеглих, слънцето вече пътуваше към океана и небето представляваше плетеница от ярки цветове, толкова различни от тъмните тонове на немското небе. Трафикът беше ужасен, както винаги в неделните вечери. Отне ми трийсет изтощителни минути, за да стигна до плажа.

Вратата на къщата беше отворена и аз влязох, без да чукам. Две момчета седяха на дивана и гледаха по телевизията бейзбол.

— Здрасти — поздравиха те, щом чуха влизането, но не показаха изненада, нито интерес.

— Виждали ли сте Савана?

— Кого? — попита единият, без да отмества поглед от телевизора.

— Няма значение. Ще я намеря сам — отвърнах.

Прекосих хола и излязох на задната тераса. Видях същите хора, които седяха там миналата вечер, имаше и непознати лица, но от Савана нямаше и следа. Не беше и на плажа. Бях на път да се върна в колата, когато някой ме потупа по рамото.

— Кого търсиш? — попита тя.

Обърнах се на секундата.

— Едно момиче, което има навика да губи разни неща по кейовете, но иначе се справя чудесно със сърфа.

Тя сложи ръце на кръста и засия в усмивка. Беше с шорти и лятна блузка без ръкави. Имаше дискретен руж, червило и сенки на очите. Въпреки че я харесвах естествена — не забравяйте, че съм морско чедо — признавам, че така беше направо ослепителна. Приближи се към мен и аз усетих свеж аромат на лимон.

— Това ли представлявам за теб? Просто едно момиче?

Каза го едновременно закачливо и сериозно, а аз едва се сдържах да я прегърна пред всички.

— Ама това ти ли си била? — изиграх изненада аз.

Двете хлапета на дивана ни изгледаха за момент, после се върнаха към мача.

— Готова ли си?

— Само да си взема чантата — каза тя и отиде към кухнята. След малко се появи с чантата на рамо и ние тръгнахме. — И къде ще ме водиш?

Когато й казах, тя вдигна вежди.

— Ще ме водиш на вечеря на място, наречено „колиба“?

— Аз съм само един нископлатен войник и това е всичко, което мога да си позволя.

Тя се ухили насреща ми.

— Ето защо не излизам с непознати.



„Скаридената колиба“ се намира в центъра на Уилмингтън, в стария град до брега на Кейп Фиър. В единия край на района са туристическите обекти и магазините със сувенири, няколко антиквариата, няколко безумно скъпи ресторанти, кафе-бар, бутици и държавните учреждения. В другия край Уилмингтън показваше лицето си на голямо в миналото търговско пристанище: огромни складове, повечето празни, и няколко полунаселени офис-сгради. Съмнявах се, че туристите, които превземаха града през лятото, стигат дотук в разходките си. Аз подкарах точно в тази посока. Не след дълго тълпата започна да оредява, тротоарите постепенно опустяха, заредиха се стари разнебитени сгради.

— Къде е това място? — попита Савана.

— Малко по-нагоре — успокоих я аз. — На края на улицата.

— Нещо старо и забравено от бога, така ли?

— Предназначено е само за местни. Собственикът не се интересува от туристите, има си достатъчно клиенти.

След минута намалих скоростта и влязох в малкия паркинг, ограден от различни складови помещения. Пред „Скаридата“ имаше няколко коли. Те винаги бяха там. През изминалите три години мястото не се бе променило с нищо. Откакто се помня, винаги е изглеждало сякаш пред срутване, с разнебитена ограда на верандата, обелена боя и хлътнал покрив. Предполагам, че дори в далечната 1940 година е изглеждало така, въпреки че оттогава бе издържало не един и два урагана.

Отвътре помещението бе украсено с рибарски мрежи, куки, рибарски кепчета, една стара котва, гребла и няколко ръждясали вериги. Пред вратата имаше стара продънена лодка. Небето бе започнало постепенно да губи ярките си цветове и да потъмнява. Поведох я към входа и се зачудих дали да я хвана за ръка, но не направих нищо. Нямах никакъв опит с момичета, които наистина ми харесваха. И макар да бе минал само един ден, аз вече знаех, че газя в непозната територия.

Щом стъпихме на продънената веранда, Савана посочи към лодката.

— Може би е била на собственика, счупила се е и той затова е отворил ресторант.

— Може би. Но най-вероятно някой я е захвърлил тук, а него просто го мързи да я помръдне. Влизаме ли?

— Нали затова сме дошли? — отвърна тя и аз бутнах вратата.

Не знам какво бе очаквала, но ми се стори, че е доволна от гледката. Едната стена на помещението бе обходена от дълъг бар, прозорците гледаха към реката, а около масите имаше дървени пейки. Между тях сновяха две сервитьорки с дълги коси — те бяха част от декора и също като него не изглеждаше да са се променили — и разнасяха табли с храна. Въздухът миришеше на изгоряло дърво и цигарен дим, но миризмата подхождаше на обстановката. Повечето маси бяха заети, видях една празна до джубокса и я поведох натам. Звучеше кънтри, но не мога да ви кажа кой пееше. Аз съм фен на класическия рок.

Напредвахме бавно между масите. Повечето от клиентите бяха работници, които изкарваха прехраната си с тежък труд — строители, работници по поддръжката на парковете и плажа, шофьори. Не бях виждал толкова бейзболни шапки на „Наскар“ от… добре де, никога не бях виждал толкова много. Във взвода също имаше запалени по моторния бейзбол, но аз лично не обичах да гледам как група юнаци карат в кръг моторите си по цял ден или с часове мислят дали да изпратят статия за съответната спортна проява в автомобилната секция или в спортната. Най-сетне се добрахме до свободните места и седнахме един срещу друг.

— Харесвам такива места — огледа се тя. — Тук ли идваше, преди да влезеш в армията?

— Не, само при специални случаи. Обикновено висях в един бар, казва се „Лерой“, близо до Райтсвил Бийч.

Тя се пресегна за менюто, поставено в металния салфетник до шишетата с кетчуп и тексаски лютив сос.

— Хубаво е — повтори и се съсредоточи в менюто. — Кажи ми с какво е известна кухнята тук?

— Със скаридите.

— Майчице, вярно ли?

— Напълно. Тук предлагат всички възможни ястия със скариди. Нали помниш сцената във „Форест Гъмп“, когато Буба описва на Форест различни начини за приготвяне на скариди? Печени, на шиш, соте, с лимон, скариди по креолски, коктейл от скариди… Тук предлагат всичките видове.

— Ти как ги обичаш?

— Подлютени с коктейл от различни сосове. Или пържени.

Тя затвори менюто и го остави на масата.

— Тогава избери ти. Доверявам ти се напълно.

Върнах папката на мястото й в салфетника, без да погледна менюто.

— Какво ще бъде? — попита Савана.

— Подлютени в кофичка. Незабравим вкус.

Тя се наведе към мен през масата.

— И колко жени си водил тук, за да опитат незабравимия вкус?

— Освен теб? Чакай да помисля. — Забарабаних с пръсти по масата и събрах вежди. — Нито една.

— Поласкана съм.

— Идвахме тук с приятелите, когато искахме да хапнем, вместо да се напием. Няма по-добро място за хранене от това, особено ако си сърфирал цял ден.

— Скоро ще разберем.

Сервитьорката се появи и аз поръчах. Попита какво ще пием и този път посочих Савана.

— Студен чай — отвърна тя.

— Нека да са два — добавих.

Момичето ни остави и ние поведохме лек и приятен разговор. Не спряхме дори когато донесоха напитките. Отново говорихме за живота в армията в различните му проявления, Савана явно имаше интерес към военните. После ме разпита за детството ми. Казах й повече, отколкото възнамерявах, за годините в гимназията и прекалено много за трите години, преди да сложа каската.

Тя слушаше внимателно, от време навреме задаваше въпроси и аз открих, че от цяла вечност не съм бил на такава среща. Най-малкото от три години. Не и след Луси. След нея вече нямах желание за подобни преживявания, но щом срещнах Савана, преосмислих решението си. Харесваше ми да съм с нея, тя самата ми харесваше и исках да я опозная по-добре. Не само тази вечер, но и утре, и вдругиден. Всичко в нея — от начина, по който се смееше, през духовитите й забележки, до трогателната грижа за хората около нея — ми изглеждаше ново и прекрасно. И истинско. Времето, прекарано с нея ми помогна да осъзная колко самотен всъщност съм бил. Дотогава не си го признавах, но след тези два дни разбрах, че това е самата истина.

— Хайде да пуснем някаква музика — прекъсна мислите ми тя.

Станах, намерих из джобовете някакви монети и ги пуснах в джубокса. Тя хвана с две ръце чашата си и се наведе към таблото, за да прочете заглавията на песните. Избра няколко и натисна съответните копчета. Докато сядахме, първата вече започваше.

— Знаеш ли, току-що осъзнах, че цяла вечер говоря само аз — усмихнах се аз.

— Защото си бъбривец — заключи Савана.