Виктория решително се запъти към вратата, а гърбът й бе скован от яд. Обърнах се към стилистката със свито гърло.

— Вижте, моля…

— Спокойно — намигна ми тя. — Косата си е твоя, нали? Не е нейна.

Бърнис ме заведе до голям черен кожен фотьойл и изми косата ми на мивката. Всъщност не беше зле. Все едно да ти почешат гърба.

— Имаш много хубава коса — каза тя.

— Но Виктория смята, че е прекалено дълга.

— Вероятно иска и нейната да е такава. Ти направо можеш да седнеш върху нея. Как е пораснала толкова дълга?

— Ами… — реших да бъда откровена. — Мразя фризьорите. И освен това обичам да разтърсвам коса по рок концерти.

Тя се засмя, развеселена.

— Това е нещо ново. Както и да е, ще отрежа само десетина сантиметра, изобщо няма да забележиш и така ще се отървеш от изпокъсаните връхчета. Не ти трябва никакво оцветяване. Никога не позволявай да боядисат косата.

— Така ли? — попитах аз, заинтригувана.

— Ти си естествена блондинка. Няма много такива. А ти, скъпа, си блондинка. Използваш ли много стилизиращи продукти?

— Не кой знае колко.

— Не, така си и мислех. Не се тревожи. Не се тревожи, ще я филирам леко. После трябва само да използваш малко лак за коса и да престанеш с ластиците. Косата ще се стеле по гърба ти. Ще изглежда наистина добре. Използвай балсам под формата на спрей.

— Добре — мислено си водех записки.

— Косата ти е много женствена — каза Бърнис и аз се засмях. — Какво има?

— Не го чувам често — отвърнах аз.

— Не разбирам защо не — сериозно отбеляза тя. — Такова хубаво момиче като теб. Както и да е, чакай само да свърша. Искаш ли някакво списание?

— Имате ли някое с компютърни игри?

Тя поклати глава.

— Не се ли интересуваш от мода?

— Не особено.

— Имаме „Хийт“.

Леко ми просветна.

— Супер. „Хийт“ е страхотно.

„Видал Сасун“ беше чудесно място. Бърнис беше мила и забавна. Каза, че ми завижда за косата. Обясни ми, че когато си фризьор, все ти се иска да опиташ новите прически, така че собствената ти коса става все по-къса и по-къса. Отрупа ме с куп комплименти, но реших, че просто се старае да бъде мила. Дори не забелязах как мина времето и когато тя свърши, просто ме завъртя с лице към огледалото.

— Трам-та-там! — гордо обяви Бърнис.

— Ооо! — усмихнах се. Косата ми беше малко по-къса, но все пак достатъчно дълга, и стигаше поне десет сантиметра под раменете ми. Някак си се спускаше под ъгъл отстрани, а връхчетата бяха внимателно оформени в идеална права линия.

— Завърти я насам-натам — подкани ме Бърнис.

Тръснах глава няколко пъти, все едно съм на концерт на „Металика“. Тя се засмя, а косата ми се разлетя на всички страни, но после, като по чудо, отново зае предишната идеална форма.

— Да ме вземат мътните. Това е супер! — възкликнах аз. — Хиляди благодарности.

— Пак заповядай. Само подрязвай връхчетата веднъж месечно.

Обърнах се към вратата и видях Виктория на прага. Беше помъкнала куп найлонови торби и изглеждаше ядосана.

— Виктория… — Бърнис ме побутна към нея. — Реших да не я скъсявам съвсем. Така изглежда по-добре, не мислиш ли?

Виктория ядно сви устни.

— Не мисля, че е практично. Като се има предвид стилът й на живот.

Какво имаше предвид?

— Но тази прическа е толкова елегантна — каза Бърнис. — Всъщност бях вдъхновена от теб.

— От мен ли? — Виктория изпъна рамене и отметна собствената си лъскава кестенява грива.

— Да. Всички бихме искали да подражаваме на суперженствения ти стил — продължи Бърнис.

Дали само така ми се струваше, или наистина долових тайна подигравка? Погледнах неуверено към Виктория. Но вероятно бях сбъркала, защото тя съвсем не изглеждаше подразнена. Напротив, беше се разтопила от удоволствие.

— О! — засмя се звънливо. — Е, Бърни, щом ти казваш… Хайде, Луси — продължи тя и ме помъкна към вратата. — Не бива да отнемаш повече от ценното време на Бърни.

— Благодаря — успях да кажа само, докато ме избутваше към изхода.

Бърнис ми намигна и само с устни изрече: „Заповядай, когато пожелаеш“. Но не го каза на глас. И тя като мен явно се страхуваше от Виктория.

— Обяд — заяви Виктория, щом излязохме навън. Прозвуча повече като констатация, отколкото като приятелско предложение. — Няма нужда да ходим на някое специално място. „Блубърд“ ще свърши работа. Такси!

Поредното такси спря пред нас със скърцане на спирачки.

— „Блубърд“ ли? Но този ресторант е в справочника на „Конрън“. Много е скъп.

— Да — Виктория зяпаше през прозореца. Приглади новата си, прилежно подстригана коса, но тя явно нямаше да ми направи комплимент. — Ако си свикнала с храна, която е опакована в кафяв плик…

Въздъхнах. Нямаше да е лесно.

— Знаеш ли, чудесно е, че се погрижи за ноктите и косата ми.

Тя сви рамене.

— Но не е нужно да ме водиш и на обяд. Сигурна, съм, че имаш куп важни неща за вършене в списанието.

— Разбира се, че имам — Виктория се обърна към мен и ме прикова с мрачен поглед, давайки ми да разбера, че няма начин да се измъкна. — Но двете с теб трябва да си поприказваме, нали, Луси?

— Така ли?

Виктория се усмихна злобничко.

— Така мисля — заяви тя.

Хм! Значи беше най-добре да приключваме с това.

Веднага ни дадоха маса, макар ресторантът да беше пълен. Виктория мина през тълпата с надменна самоувереност, деликатно скръсти крака под масата и ми направи знак да седна.

— Да ви донеса ли нещо за пиене? — попита сервитьорът.

— За мен една… чаша вино — отроних аз.

— Какво вино?

— Бяло — отвърнах решително. Ето, не беше толкова трудно. Можех да се справя!

Виктория въздъхна.

— За нея „Пино Гри“.

— А за вас, госпожице?

— Само минерална вода — Вики му се усмихна ослепително. — Трябва да внимавам за фигурата си!

Сервитьорът я изгледа похотливо, набърчи нос към мен и се изпари.

— Избра ли си вече нещо за хапване?

— Риба и пържени картофки.

Тя само отбеляза:

— Разбира се. Аз ще поръчам зелена салата с пармезан.

— И какво друго?

— О, само това — обясни Виктория. — Всъщност пармезанът е специална почерпка. Цялата тази сол и мазнини… Обикновено не ям на обяд — осведоми ме тя. — Добрата фигура изисква много грижи.

Сервитьорът се върна с питиетата ни и взе поръчката ни. Отпих глътка от виното „Пино Гри“, беше леко горчиво и не ми хареса особено, но поне имаше малко алкохол в него. Май щеше да ми е нужен.

— Трябва да поговорим — обяви Виктория.

— Да, вече ми каза.

Тя ме изгледа гневно.

— За Оли.

— О! — престорих се на невинна аз.

— Луси — подхвана тя натъртено и с леко съжаление в тона, — всичко свърши.

Изправих гръб.

— Какво? Вече?

— Не става дума за мен — намръщи се Виктория. — А за теб. За теб и Оли. Свършено е. Край.

— Разбира се, нали се изнасям.

— Нямам предвид това. Говоря за нещастното ти увлечение по него. Онази нещастна любов, която демонстрираш, като все се мъкнеш подире му.

Примигнах.

— Мъкна се подире му ли?

— Не се ли усещаш — Виктория махна небрежно с дългите си червени нокти. — Ходиш с него на ръгби мачове, влачиш се след него в бара. Направо е жалко, Луси. Наистина.

Отворих уста.

— Но аз харесвам ръгби.

— О, сигурно — възкликна тя. — Много удобно за теб, нали? Харесваш всичко, което и Оли харесва.

Да не беше откачила?

— Затова сме приятели — обясних й аз. — Затова ме покани да живея с него. Ние сме приятели.

— Мъжете и жените не могат да са приятели — заяви тя категорично. — Не си ли гледала „Когато Хари срещна Сали“?

— Предпочитам филми с експлозии. Или със зомбита, нали се сещаш…

— Луси, Луси, Луси — тъжно отрони Виктория. — Вече си почти на двайсет и пет. Това твое момичешко увлечение трябва да престане. Оли е влюбен в мен. Ще се ожени за мен. Така само изглеждаш жалка пред хората.

— Виктория, не съм влюбена в Оли.

— О, моля те, Луси — продължи тя. — Всичките му познати са го забелязали. Те те обсъждат, да знаеш. Всичките му колеги, всички.

Усетих, че започвам да се ядосвам. Бузите ми бяха пламнали.

— Кои са тези всички? — сопнах се аз. — Няма какво да обсъждат.

— Наистина ли? — покровителствено попита тя. — Бедна колежанка, прекъснала училище, се запознава с богат шотландски земевладелец по време на екскурзия, нанася се в апартамента му за символичен наем, не постига нищо с кариерата си, но навсякъде ходи след него. Следва по петите всичките му приятелки. Е, с мен няма да стане, Луси — натъртено заяви Виктория. — Знам какво да правя.

Почервенях като рак.

— Оли не е земевладелец.

— Не, но ще бъде. Баща му притежава сто акра земя в Банфшиър и прекрасно имение в стил „Крал Джордж“ — очите й се присвиха. — Не ми казвай, че не си знаела.

Не знаех. Оли единствено бе споделил с мен, че мрази баща си.

За миг си припомних онези тъжни нощи. Разказите на Оли за семейството му ме караха да плача. Представях си какво е да се чувстваш толкова самотен и необичан. Аз направо обожавах баща си. И непрекъснато описвах на Оли колко мили и чудесни са всички в семейството ми.

— Виж, ние просто се разбирахме добре. А сега, след като срещна теб, аз се изнасям. Много се радвам за вас двамата — излъгах аз.

— Да, добре — Виктория ме гледаше втренчено, докато сервитьорът поднасяше храната ни. — Съвсем честно те предупреждавам, че няма да приема никакво флиртуване с годеника ми. Оли не харесва момичета като теб, Луси — изтъкна Виктория. — Не и в романтичен смисъл. Мъжете по принцип не харесват такива, нали разбираш. Не и мъжете от висока класа. На него му е нужна елегантна жена, изискана и стилна. Търси малко женственост. Само толкоз.

— Тогава няма защо да се чувстваш застрашена от мен — обадих се аз. Не можах да се сдържа.