— О, Оли! — Виктория го удари закачливо по ръката, но беше се изчервила от удоволствие.

— Не знам как извадих такъв късмет — заяви Оли. Очите му блестяха от възхита.

— Господи! Кое време стана? — възкликнах аз. — Забравих, че имам среща. С един приятел. От работата.

— Мислех, че вече нямаш колеги — изтъкна Вики. — Нали си уволнена.

— Точно така. Хм… бивш колега. И него го уволниха. Ще идем да удавим заедно мъката си. Трябва да тръгвам, но благодаря за шампанското, Оли — канех се да го целуна, но размислих. — И на теб, Виктория, за вкусната була-бейз.

— О, боже — покровителствено се усмихна тя. — Може би е по-добре да я наричаш „рибена яхния“ все пак.

Усмихнах се неуверено и тръгнах към вратата. Ако имах гадже, сега щях да ида при него. Вместо това вариантите бяха да седя сама в бара или да седя сама в някой ресторант.

Завих на ъгъла и се озовах пред кино „Одеон“. О, супер. Филмов маратон с Одри Хепбърн. Мразех Одри Хепбърн. Въздъхнах и се затътрих към киносалона. Така щях да убия поне четири часа и с малко късмет, докато се прибера, двамата щяха да са приключили с любовните си закачки…



Филмите свършиха чак в един след полунощ, когато ме събуди някакъв ядосан чистач и ми се развика да се омитам. Замъкнах се обратно до апартамента в студа, отключих си и се строполих върху леглото.

А сега някой пак ме разтърсваше за рамото.

— О, Оли, разкарай се и ме остави на мира — простенах аз.

— Не е Оли — отворих с мъка едно око и забелязах Виктория, приседнала внимателно на ръба на леглото ми, сякаш се опасяваше, че ще се зарази с нещо от смачканата ми завивка. — Аз съм.

Носеше разкроена пола от шифон на няколко пласта с флорални мотиви. Зелените листенца изпъкваха още по-ярко заради масленозелената й копринена жилетка; кльощавите й крака, без всякакви мускули, бяха в тесни обувки на висок ток, а на ушите й висяха сладководни перли, които се полюшваха деликатно под елегантния кок на прическата й.

— Вече е почти осем — каза тя. — Бързо под душа и се обличай възможно най-бързо. Имаме запазен час при Мими точно в девет и петнайсет.

— Какво?

— О, за бога, Луси — сопна ми се Виктория. — При Мими. Маникюристката. Обещах на Оли да се погрижа за теб в най-основното. И нямам цял ден на разположение, затова ставай.

Дръпна завивката и откри старата ми и много удобна мъжка пижама, която бях отмъкнала от баща си. Беше много студено.

— Какво очарователно бельо — отбеляза тя. — Хайде! Хайде!

Не можех да я пратя по дяволите. Макар че много ми се искаше. Затова стъпих на пода и се запътих към банята, където едва бях постояла под душа пет минути и тя се развика през вратата да престана да се размотавам.

Избърсах се възможно най-бързо, обух джинсите си и туристическите обувки, нахлузих тениска на военната академия „Уест Пойнт“, която си бях купила в Щатите, прокарах четка през косата си и бях готова.

— Готова съм! — рапортувах послушно.

Виктория ме зяпна.

— О, боже мой — отвратена измърмори тя. — Е, както и да е, нищо не може да се направи. Да тръгваме.

Прехапах здраво устни. Операция „Бъди мила с Виктория“. Не трябваше да забравям! Не трябваше да забравям!

— Ще е забавно — подхвърлих аз.

— За теб може би — тя погледна часовника си. — Аз съм зает човек.

— О, да. Е, не се чувствай задължена — отвърнах аз. — Просто ми дай адреса на тази Мими и сама ще се оправя.

— Представям си — каза Виктория и ме измъкна от апартамента. — Черен лак на ноктите с малки бели черепчета отгоре и подстригване за пет лири в „Супер прически“. Признай си, Луси, не можеш да оцелееш в света на истинските жени. Освен това обещах на Оли — тя тръсна леко глава. — А каквото и да поиска от мен моят скъп мъж, ще го направя — изгледа ме втренчено.

— Вие двамата си подхождате — отбелязах аз, тъй като явно се очакваше да кажа нещо.

— О, не само си подхождаме. Ние сме сродни души — отново ме изгледа. — Всъщност двете с теб трябва да си поговорим на тази тема. Но ще го направим по време на обяда. Сега по-важните неща. Ръцете ти плачат за спешна намеса.

Приближи се леко до бордюра, махна едва-едва с ръка и изведнъж едно такси се появи изневиделица и послушно спря, за да ни качи.

— Охо! — впечатлих се аз. Не че можех да си позволя таксита, но в редките случаи, когато се бях опитвала да спра някое, ми отнемаше поне петнайсет минути. — Как го направи?

Виктория въздъхна.

— Нарича се класа, Луси. Не очаквам да го разбереш.

Кучка!



В салона на Мими се оказа точно както си го бях представяла. Голяма досада. Куп натруфени момичета, облечени в черно и ухилени до уши, се мотаеха наоколо и възклицаваха шумно за ноктите ми.

— Какво се е случило! — учуди се едната. — Да не си претърпяла злополука!

— Ако продължаваш така, ще си съсипеш кожичките.

— Може би просто е подложена на голям стрес — заяви една блондинка с голямо съмнение в гласа.

— Уф! — беше ми дошло до гуша. — Всъщност не харесвам маникюр. Драска. А и не става за джойстик. Пречи на клавишите.

Зяпнаха ме все едно съм от друга планета.

— Какво казва тя? — попита блондинката, като се обърна към Виктория за превод.

Тя само сви рамене.

— Направете каквото можете — изнурено отрони. — Изкуствени нокти. Просто най-необходимото. Къс френски маникюр. Няма да се оправи с лак.

Подсмихнаха се деликатно и нацупено се заеха с ръцете ми. Започнаха да побутват ноктите ми с малки пръчици и да носят малки бурканчета с лепило. После измъкнаха отнякъде изкуствени нокти, прецизно ги подрязаха, така че да ми паснат добре, и ги залепиха отгоре. Отне им безкрайно дълго време. А не можех дори да прелистя някое списание. Не че имаше нещо свястно. Бих чела дори „РС геймс галакси“, но и него нямаха.

Наложи се да се взирам в отражението си час и половина. И за да станат нещата противни докрай, от радиото звучеше лека танцова музика.

Виктория седеше насреща ми, пред очите ми, но не казваше нито дума и нарочно ме пренебрегваше. Маникюристките се въртяха около нея като пеперуди, бъбреха дружелюбно, занимаваха се с нежните й ръце и деликатните й стъпала.

Тя си прекарваше страхотно. Утешавах се с мисълта, че колкото по-дълго продължи всичко тук, толкова по-малко време ще ми остане да си приказвам с нея.



— Нали така е по-добре? — каза Виктория, когато излязохме от салона. Грабна ръката ми и я вдигна към светлината. Върху пръстите ми бяха залепени напълно реалистични на вид и много неудобни изкуствени нокти.

— О, наистина.

— Вече не си опърпана като скитник. А сега прическа.

Напъха ме отново в такси.

— Къде отиваме?

— „Видал Сасун“ — отвърна Виктория. — Искам нещо класическо и лесно за поддържане — очевидно е, че няма да положиш никакви старания.

— Но аз не мога да си го позволя.

Докато прекрасната ми нова заплата не се озовеше в банковата ми сметка, не можех да си позволя дори и „Супер прически“, на които тя се бе присмяла. А честно казано, точно такъв беше планът ми. Леко подкъсяване на косата в „Супер прически“. Какво лошо имаше?

— Безплатно е — отговори Вики. — Като моден редактор получавам специално внимание.

— Хей, това е супер.

— Да — съгласи се отегчено Вики.

„Трябва да я накарам да ме харесва“, помислих си аз. Засега очевидно не се справях със задачата. Ако не успеех да го постигна, нямаше да запазя приятелството си с Оли. А това бе ужасна, ужасна перспектива.

— Толкова ти завиждам за успехите в работата — излъгах аз възторжено. — Оли непрекъснато говори за това. Направо боготвори земята под краката ти.

Виктория изпъна леко рамене.

— Ами да. Доста съм преуспяла. Изкарвам по шейсет хиляди — заяви тя и отметна назад тъмната си коса.

Шейсет хиляди?

Примигнах. Преди бях излъгала, не ме беше грижа как се справя с кариерата си Досадната Виктория. Но шейсет хиляди лири! Нямах никаква представа. Нищо чудно, че носеше чанта „Луи Вютон“. Тръснах глава, помръкнала. Тя, разбира се, беше истинска напаст. Но, освен това, беше толкова идеална. Оли и тя с нейните подхождащи си по цвят тоалети, перфектно подредена маса, огромната й заплата и проклетата й були-бейз.

Преглътнах мъчително, опитвайки се да скрия зачервените си очи. Започвах да се чувствам като някакво недоразумение. Виктория съвсем явно ме презираше. Тя имаше всичко, докато аз имах само работа, която не желаех особено, и то само защото най-добрият ми приятел бе използвал връзките си.

Но трябваше да го преглътна. Виктория беше идеалната жена. Трябваше да го призная, а не непрекъснато да си повтарям, че е глупава и злобна кучка.

— Това е чудесно — смирено се обадих аз.

— Всъщност мисля, че не ми плащат достатъчно — отвърна тя спокойно. — Ще си поискам много по-висока заплата, когато дойде ред за раздаване на премии. Ето че стигнахме.

Слязохме на площад „Слоун“ и тя ме побутна пред себе си, за да влезем в светилището от хром и мрамор, което ухаеше на шампоан и много пари.

— Виктория, скъпа! — една пълничка червенокоса жена със страхотна прическа се приближи и целуна въздуха встрани от двете й бузи. — Точно навреме.

— Бърнис, това е благотворителният случай, за който ти говорих — заяви Вики и ме побутна напред. — Просто отрежи всичко и й направи обичайната къса прическа.

— Не! — извиках аз.

Прекалено високо, както осъзнах със закъснение. Всички се бяха обърнали и ме зяпаха.

Виктория направо ме убиваше с поглед.

— Престани да правиш сцени — просъска тя. — Получаваш безплатно подстригване. Струва стотици лири. Кой е специалистът тук, ти или аз?

— Но аз харесвам косата си дълга — възразих.

— И какво от това? Ти не разбираш нищо. Къса прическа, Бърнис — сопна се тя. — В момента изглежда така, сякаш са я влачили през плет. Ще се върна след час. Ще се отбия в „Питър Джоунс“.