Пилешкото замръзна на половината път до устата ми.

— Е, слушам те — благоволих да кажа аз.

— Недвижима собственост — заяви той.

— Искаш да кажеш брокер на недвижими имоти? — потръпнах аз.

— Луси… — о, не, Оли пак щеше да ме смъмри. На лицето му бе изписано онова сърдито изражение, което се появяваше, когато оставех мръсна ваната след себе си. — Скъпа, почти на двайсет и пет си. След пет години ще станеш на трийсет. И какво ще имаш зад гърба си?

Опитах се да измисля нещо.

— Пълна колекция от стари броеве на „Керанг!“ — отбеляза Оли — и няколко използвани копия на „Дюк Нукем“.

— Ако искаш да знаеш, броевете ми на „Керанг!“ струват куп пари — заявих аз с достойнство.

— Знаеш какво имам предвид — сърдитият му поглед леко омекна. — Забавно е да вършиш лудории, когато си млад. Винаги съм ти се възхищавал за това. За приключенския ти дух.

— Така ли?

— Но когато не знаеш кога да престанеш, тогава става глупаво. Не е никак забавно да си стар и беден. Не би искала да станеш на шейсет и пет и да се озовеш в някой общински приют.

— И да преживявам с котешка храна — услужливо добавих аз.

— Точно така. Ти си умно момиче. Личи си. Просто ти трябват малко напътствия. Ако започнеш работа при Тод, можеш да навлезеш в един голям бизнес. Имаш шанс да станеш професионалист. Ще получаваш по-добра заплата, накрая може да стигнеш до комисиони, дори да си направиш ипотека и да притежаваш собствено жилище.

— Ммм — измърморих аз. Разтърсващо! Но, уви, една малка и разумна частица от съзнанието ми знаеше, че е прав.

— Когато ходиш по рок концерти, не си ли най-възрастната в публиката?

Присвих очи.

— Оф!

Оли се ухили.

— Извинявай. Но е за твое добро.

Сервитьорът се появи с жадуваната бутилка бира; отпих голяма глътка, докато Оли сръбваше от виното си.

— Кой е Тод? — опитах се да покажа малко ентусиазъм аз.

— Един американец, с когото се познаваме от колежа. Помогнах му с безплатни консултации, когато прохождаше в бизнеса. Занимаваше се с недвижима собственост в Ню Йорк, но преди няколко години се премести тук, за да се установи и на пазара във Великобритания. А той е много перспективен — Оли хапна няколко скариди. — Както и да е, занимава се с настаняването на чуждестранни бизнесмени в луксозни апартаменти в Лондон. Става дума за много изискани жилища под наем. Компанията му се развива добре, а рецепционистката му излиза в майчинство. Така че има свободно място.

— Добре.

— Ще те вземе на работа, но ще трябва да направиш някои промени — Оли замълча. — Ако трябва да съм откровен, няма да са малко.

— Какви например? — подозрително попитах аз.

— Клиентите са предимно американци и японци. Има и швейцарци. Разполагат с купища пари, искат да се возят в „Ролс-ройс“ и да получат истинско английско обслужване. Тъй като Тод е янки, за него е много важно рецепционистката му да отговаря на типичната представа за английско момиче.

— О! — май ми ставаше ясно. — Искаш да се подложа на пълна промяна…

— Нямаш нужда от пълна промяна — отвърна Оли. — И така си много красива.

Изчервих се.

— Благодаря.

— Но трябва да промениш… — той помълча за миг. — … почти всичко друго.

— Какво имаш предвид?

— Начинът си на обличане. Поведението си. Грижите за външността си, ако можеш да ги наречеш така — той се засмя, когато побързах да скрия под масата ръцете си с изгризани нокти. — Никаква бира. Никакви ругатни. Никакво размотаване с тежки туристически обувки. Никаква бъркотия из стаята. Нито рок концерти. Нито плакати на екшъни по стените. Никакви опити да заинтригуваш други хора с играта „Междузвездни войни“ — Оли си пое дъх. — Никакъв футбол. Нито ръгби. Или анцузи. Никакви оръфани джинси. И програми с реда на изпълненията на някоя група.

— Никакви забавления — помръкнах аз. — Искаш да променя целия си живот!

— Не наистина — обясни той. — Само докато си на работа. Трябва ти малко по-приличен вид, скъпа. Нали разбираш. Да си по-женствена. Грациозна. Знам, че можеш да се справиш — добави насърчително. — А и Виктория ще ти даде някои съвети.

О, супер!

— Много мило от нейна страна — измърморих под нос.

— Да започнем отсега.

Да не би да се изживяваше като някакъв гуру по стила? Оли извика сервитьора с дискретно кимване с глава. Умееше такива неща. Не вдигаше шум, но когато искаше нещо, хората подскачаха да му угодят.

— Да, сър?

— Бихте ли върнали този „Хайнекен“? Донесете на младата дама чаша шардоне.

— Но аз всъщност не харесвам… — погледнах за миг изражението на Оли и притихнах. — О, исках да кажа, би било чудесно — преглътнах. — Благодаря.

— Видя ли? — усмихна ми се гордо той. — Вече започваш да схващаш.

— Не можеш да си сигурен, че този Тод ще ме вземе на работа.

— О, мога — заяви Оли. — Стига да се появиш в приличен външен вид. Както ти казах, търси се типичната „английска роза“.

Английска роза. Точно така.

— Ще използвам връзките си — поясни приятелят ми. — Но той ще го направи, за да ми върне голяма услуга от миналото. Затова ми обещай, че няма да ме посрамиш.

Сервитьорът се върна с моето вино. Канех се да отпия огромна глътка за успокоение, но се осъзнах точно навреме. Английска роза. Отпих само глътчица. Оли засия.

— Няма — казах аз. Отправих му широка усмивка, за да прикрия факта, че замалко отново да се разплача. — Много мило от твоя страна, че ми помагаш, Оли. Никога не бих те посрамила.

Трета глава

Прекарах следващия ден в разчистване на стаята си. Депресията тегнеше върху ми като гъста мъгла, но не можех да й се оставя. Оли беше прав. Светът не се интересуваше дали на някого му е забавно. Не, човек трябва да си намери мястото в мъничките му кутийки, за да стигне донякъде. Защо при мен да е различно?

Опитвах се да съм доволна, че щастливите ми дни бяха продължили толкова дълго. Но не можех. Огромни сълзи все се събираха в очите ми и се търкулваха по бузите ми на равни интервали. Слава богу, наблизо нямаше никого, за да ги види.

Стараех се да съм заета с нещо. Оли щеше да се гордее с мен. Грижливо свалих програмата с изпълненията на „Оейзис“ и плаката на „Умирай трудно“ от стената и ги прибрах в кашоните, които бях взела от съседния голям магазин. Последва ги колекцията на „Керанг!“, палката за барабан от „Металика“, която Ларс Улрик лично беше хвърлил в моята посока, всичките ми игри и повечето от дрехите ми. В петък щях да се обадя на баща си и да го помоля да дойде с колата от Кент. Можех да складирам всичко на тавана при родителите си.

Отне ми цял ден, но накрая в стаята не остана нищо, освен компютъра ми, няколко обикновени тениски „Гап“ и джинси „501“. Дори намерих прахосмукачката и щом открих как работи, почистих цялата стая. Когато приключих, килимът изглеждаше по-различен.

Определено можех да се справя. Излязох от апартамента и се запътих към порутения магазин „Всичко за един долар“ на ъгъла. Там имаха плакат с пухкаво котенце сред маргаритки. Идеално! Взех пухкавото котенце у дома, внимателно отлепих малко от тиксото от програмата на „Оейзис“, сложих го на новия плакат и го залепих над леглото си.

После нямаше какво друго да правя, освен да чакам.

Ключът се превъртя в бравата в пет и двайсет и вътре нахълта Оли, следван от Виктория. Беше помъкнал няколко пазарски чанти от „Маркс и Спенсър“, пълни със скъпи готови храни и бутилки. Виктория ме изгледа кисело, преди да изкриви лицето си в усмивка.

— Здравейте — обадих се аз. А после, понеже се налагаше, продължих: — Виктория, поздравления! Не съм те виждала, след като научих новината. Великолепно! Браво — преглътнах. — Сигурна съм, че двамата ще сте невероятно щастливи.

— Разбира се, че ще бъдем — Виктория се усмихна самоуверено, за да прикрие заядливостта си. — Но мисля, че Оли е този, който заслужава поздравления, нали? Задето е спечелил ръката ми — обясни тя.

— Мислех, че ти си спечелила неговата.

Оли се засмя, но Виктория изглеждаше така, все едно е глътнала оса.

— Напротив. Стара традиция е булката да предложи на жениха на двадесет и девети февруари. Оли трябваше много да се старае, за да е сигурен, че ще го направя. Планирал си всичко, нали? — тя стисна собственически ръката му. — Толкова е пасивно-агресивен — измърка накрая.

— Разчистих стаята си — съобщих аз с най-веселия си тон. — Напълно съм готова да се изнасям.

— Наистина ли? — Виктория звучеше съвсем леко умилостивена. — Е, това е добра новина, Луси. Мислех, че никога няма да се изнесеш! Откровено казано.

— Я да видим — обади се Оли. Влезе в стаята ми, с Виктория по петите му.

— Много добре — отбеляза изненадана Виктория. — Плакатът всъщност е хубав.

Оли погледна новия плакат и го напуши смях.

— Килимът придоби странен цвят — притеснено се обадих аз. — Вече не е бургундскочервен. По-светъл е. Надявам се, че не съм го съсипала.

— Не мисля — нежно каза той. — Било е заради мръсотията.

— О!

— Както и да е, страхотно си се справила — целуна ме по бузата, а Виктория ни изгледа накриво. — Всички ще си останем у дома тази вечер и ще празнуваме.

— Ще празнуваме ли?

— Определено — Оли измъкна две бутилки шампанско от едната торба. — Ще празнуваме новата ти кариера, Луси. Тод каза, че е съгласен да ти даде работата. Можеш да започнеш в понеделник.

— О! Ами… чудесно — отново се усмихнах насила. — Много благодаря.

— Дотогава ще можеш да си намериш нови дрехи, нали? — попита той, внезапно притеснен. — Имам предвид рокли и други такива?

— О, да. Баща ми ще дойде да ме вземе за уикенда. Сигурна съм, че сестрите ми са оставили вкъщи дрехи, които мога да взема назаем.

Бях най-малката от пет момичета и всичките ми по-големи сестри бяха като Виктория, без да са такива проклети по характер. Имам предвид, че носеха поли и чантите им подхождаха на обувките.